Определение № 50190 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2621/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Г. С. С.-И. /лице с юридическа правоспособност, съгласно приложено удостоверение/, срещу решение № 91/11.04.2022 г. по в.гр.дело № 100/2022 г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено решение № 516/02.11.2021 г. по гр. д. № 1415/2021 г. на Районен съд Добрич, с което е отхвърлен предявения иск от жалбоподателката като наследник на Е. С. С., починал на 04.07.2016 г., срещу „Пенсионно осигурително дружество А. България“ АД, [населено място], за заплащане на сумата от 7 515.90 лв., представляваща натрупаните вноски за задължително допълнително пенсионно осигуряване по персоналната партида под № 536944345520 на Е. С. С., починал на 04.07.2016 г. Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е нарушение на материалния закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск се уважи. В изложението, което е част от касационната жалба са формулирани въпросите: 1.След като КРБ е върховен закон и след като тя гарантира правото на собственост и наследяване, може ли с нормативен акт /в случая разпоредбата на чл. 170 КСО, действаща към момента на смъртта на наследодател/, да ограничава гарантираните им от Конституцията права на наследниците? 2. Ако една материална норма в нормативен акт е противоконституционна, тя следва ли да се прилага? Съдът има ли право да откаже да приложи тази материалноправна норма, предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ? Длъжен ли е съдът да осъществява преценка за конституционност на правна норма, която прилага, след като основният закон е върховен такъв и другите закони не могат да му противоречат? Длъжен ли е съдът да защитава права и законни интереси, когато се нарушават безспорно установени конституционни права, т.е. да упражняват инцидентен контрол за конституционност при разглеждане на делата и ако да – то в кои случаи? 3. След като дейността на всички държавни органи е обвързана с Конституцията, то длъжен ли е съдът да съобразява своите действия в съответствие с Основния закон в РБългария? 4. Определените като „кръг от възможни наследници“ в КСО, чл. 170 /ред. ДВ, бр. 67, 2003 г./, нарушава ли ЗН и кръга на наследниците, който се определя към датата на смъртта на наследодателя, имайки предвид практиката на ВКС, че наследяването по ЗН е получаване на наследство, а наследството е имущество на починалия – съвкупност от парично оценими права и задължения, съответно активи и пасиви, които преминават върху неговите наследници. В този смисъл, очертаният кръг от възможни наследници в КСО, който изключва тези по съребрена линия, нарушава ли гарантирани права както в ЗН, така и в КРБ? 5. Събраните по лична партида суми на осигурено лице в пенсионноосигурително дружество, прави ли ги собственост на дружеството, ако няма „очертан кръг от наследници“ в КСО или ако изобщо няма никакви наследници, съгласно Закона за наследството? След като със смъртта на едно лице притежаваната от него собственост не се погасява, а само преминава в патримониума на лицата, кой нормативен акт сочи кои са неговите наследници – КСО или Закона за наследството? 6. Материалноправната разпоредба на чл. 170 КСО, влиза ли в противоречие с признатите лица, които имат право на наследяване по закон, съгласно ЗН, което те имат екс леге? 7. Длъжен ли е съдът да следи за неприлагане на противоконституционна норма, която е от значение за решаване на правния спор, а да приложи пряко Конституцията или следва страната да се позове на това основание? 8.Длъжен ли е съдът да приложи нормативен акт, който не съответства на КРБ и на другите актове от по-висока степен и ако да – в кои случаи? 9. Длъжен ли е съдът, след като има произнасяне на КС на РБ и страна се позовава на тях, да ги приложи в цялост, като се мотивира за това? 10. Може ли да се допусне действие на противоконституционна норма за определен период от време, след като липсва произнасяне на законодателя в определен срок за определени отношения и след като това е негово задължение да приведе съответната норма в унисон с КРБ, но въпреки това той не се е произнесъл, като по този начин е допуснал да се суспендират основни права с противоконституционна норма? Може ли едно съдебно решение да възстанови конституционността на една действала за период от време непротивоконституционна норма или трябва да чака законодателят да реши да поправи това? Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба „Пенсионно осигурително дружество А. България“ АД, чрез адв. И. М., в писмен отговор е изразил становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество. В отговора е формулирано искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено следното: Е. С. С. е починал на 04.07.2016 г. и негов единствен наследник по закон е сестра му Г. С. С.. Между Е. С. С. и "Пенсионно осигурително дружество А. България" АД, [населено място] е бил сключен договор № 536944345520 от 04.11.2013 г. за допълнително задължително пенсионно осигуряване в универсален пенсионен фонд. Като осигурено лице в ответния универсален пенсионен фонд с индивидуална партида №536944345520, Е. С. С. внасял допълнителни пенсионни вноски за придобиване на допълнителна пожизнена пенсия за старост, при навършване на възрастта по чл. 68, ал. 1 КСО (чл. 165, ал. 1, отм. ДВ, бр. 19/2021 г.) и чл. 167, ал. 1 КСО ). Към 04.07.2016 г. внесените и натрупани средства по партидата са в размер на 7 515.89 лева. Ищцата е подала заявление с вх. № 686/13.04.2021 г. до представляващото ответния фонд съгласно чл. 133, ал. 2 и 3 КСО пенсионно осигурително дружество, за изплащане на натрупаната по партидата на починалия й брат парична сума, в качеството й на роднина по съребрена линия на последния. С уведомително писмо с изх. № 2-221-6104-4739 от 23.04.2021 г. на ПОД "А. България" АД, ответното дружество отказало да изплати исканите средства, защото ищцата не е сред кръга на посочените в чл. 170, ал. 1 КСО лица, в действащата към датата на смъртта редакция. Въззивният съд е приел, че спорът между страните следва да бъде решен съобразно специалната уредба на правата на наследниците на починало осигурено лице в КСО и предвижданията на сключения между осигуреното лице и пенсионното осигурително дружество договор. Сочи се, че указанията на Комисията за финансов надзор нямат характер на подзаконов нормативен акт – инструкция по смисъла на чл. 7, ал. 3 от Закона за нормативните актове, тъй като тя не е издател на КСО, в който случай като висшестоящ орган може да дава указания до подчинените й органи относно прилагането на нормативен акт, чието изпълнение трябва да обезпечи. Според съда направеното тълкуване от Комисията, не е от издателя на нормативния акт и по аргумент на противното от чл. 51, ал. 1 ЗНА, то не е задължително и не обвързва адресатите, до които е насочено, както и трети лица. Отбелязано е, че с Указанията се дават разяснения относно начина на тълкуване от КФН на нормата на чл. 170 КСО, които имат препоръчителен, а не задължителен характер. Сочи се, че с тях не се възлагат конкретни задължения, както на поднадзорните на КФН лица, така и на трети лица, а се изразява становището на Комисията по посочения въпрос. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 170, ал. 1 на Кодекса за социално осигуряване в редакцията към ДВ, бр. 67 от 2003 г., според която при смърт на осигуреното лице, на наследниците, преживелия съпруг, низходящите или възходящите, се изплащат еднократно или разсрочено натрупаните средства по индивидуалната му партида, като се спазват редът на наследяване и размерът на наследствените дялове, съгласно Закона за наследството, а съобразно ал. 3, когато осигуреното лице или пенсионерът няма наследници по ал. 1, натрупаните средства по индивидуалната партида в универсален фонд се прехвърлят в пенсионния резерв, а натрупаните средства по индивидуалната партида в професионален фонд се прехвърлят в държавния бюджет. Прието е, че към момента на постановяване на въззивното решение е актуална редакцията на разпоредбата от изменението в ДВ, бр. 19 от 2021 г., съобразно която при смърт на осигурено лице във фонд за допълнително задължително пенсионно осигуряване средствата по индивидуалната му партида се изплащат еднократно или разсрочено на наследниците му по закон при съответно прилагане на чл. 3, чл. 4, ал. 1 и чл. 5 – 10а от Закона за наследството. Средствата, дължими на низходящите на осигурения, които са починали след него, се изплащат поравно на техните низходящи, като по-близките по степен изключват по-далечните. Прието е, че нормата на чл. 170, ал. 1 КСО е материалноправна и следва да бъде приложена в редакцията към релевантния момент по чл. 1 ЗН на откриване на наследството на Е. С. С. – датата на неговата смърт, настъпила на 04.07.2016 г. Въззивният съд е приел, че правото да получат натрупаните средства по индивидуалната партида на починалото лице със специалната норма на КСО в редакцията на ДВ, бр. 67 от 2003 г. е признато на ограничен и изчерпателно посочен кръг от наследниците му, сред които не са тези по съребрена линия, каквато е неговата сестра Г. С.. Разяснено е, че горното е ясно указано не само в разпоредбата на чл. 170, ал. 1 КСО, но следва и от ал. 3 на чл. 170 КСО, където ясно е предвидено, че когато осигуреното лице няма наследници по ал. 1, а не въобще наследници по Закона за наследството, натрупаните средства по индивидуалната му партида в универсалния фонд, се прехвърлят в пенсионния резерв на същия фонд. Посочено е, че такова по същество е и тълкуването в мотивите на Решение № 7 от 31.05.2011 г. по к. д. № 21 по описа за 2010 г. на Конституционния съд на Република България РБ, съобразно които е счетено, че КСО посочва само кръга на възможните наследници. Формиран е извод, че останалите непосочени в чл. 170, ал. 1 КСО наследници (по съребрена линия и по завещание), не могат да получат натрупаните средства по индивидуалната партида на починалото осигурено лице, защото не са сред "кръга на възможните му наследници", на които чл. 170, ал. 1 КСО признава това право. Относно възможността в хода на настоящото производство, съдът да осъществи контрол за конституционосъобразност на разпоредбата на чл. 170, ал. 1 КСО и приложи към случая Конституцията на Република България въззивният съд е посочил следното: Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове, нормативният акт следва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Съобразно ал. 3 на посочената разпоредба, ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. Посочената разпоредба не регламентира правото на съдилищата да приложат Конституцията в случай, че закон или кодекс й противоречат. Прието е, че Кодекса за социално осигуряване е обнародван в ДВ, бр. 110 от 17.12.1999 г. и е в сила от 01.01.2000 г. Съгласно § 3, ал. 1 ПЗР на Конституцията съдът е оправомощен да установява противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 г., като приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие съдът не разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията, т.е. след 13.07.1991 г., което следва и от разпоредбите на чл. 150, ал. 2 от Конституцията и чл. 15 ЗСВ. Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията непосредствено нейно действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията права. Разяснено е, че това е възможно в случаите, когато конституционната разпоредба е достатъчно конкретна, за да уреди самостоятелно съответното правоотношение, без да има нужда от доразвиването й с акт от по-ниска степен, като от съдържанието й може да бъде извлечено общо за всички нейни адресати правило за поведение, което може да бъде прилагано еднакво по отношение на всички в сходни случаи. Съответствието на приетите при действието на Конституцията от 1991 г. закони е отговорност на Народното събрание. Посочено е, че ако приет при действието на Конституцията от 1991 г. закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това е Конституционният съд съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Посочено е още, че съдът не може да откаже да приложи закон по причина, че той противоречи на Конституцията. Съдът може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, т. е. при възможни различни тълкувания, съдът избира това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията, като е посочена и практика на ВКС в този смисъл – решение № 202 от 19.01.2021 г. по гр. д. № 4474/2018 г., IV г.о.; решение № 71 от 6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г., IV г.о.; решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., IV г.о. Въззивният е приел, че в Закона за наследството (ЗН) е признато право на роднините и по съребрена линия да наследяват. Съгласно чл. 17, ал. 1 от Конституцията, правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона, а при определени условия може да бъде отнемано със закон - чл. 17, ал. 3 от Конституцията. Въззивният съд е достигнал до извод, че въпреки неоснователните доводи за противното на ищеца законодателното разрешение от Кодекса за социално осигуряване не противоречи на чл. 17, ал. 1 КРБ, защото чл. 170, ал. 1 КСО не ограничава правото на наследяване, а само кръга на възможните наследници на осигуреното лице, на които признава право да получат натрупаните по индивидуалната му партида средства. Прието е, че с разпоредбата на чл. 170, ал. 1 КСО, в редакцията й преди изменението с бр. 19/2021 г. не се отнема правото на ищцата да наследи своя брат, че ищцата остава наследник по закон на останалото имущество на брат си, което не е предмет на настоящия спор. Разяснено е, че със закон е уредено правило, по силата на което част от имуществото, оставащо от наследодателя, да не премине в наследствената маса. Посочено е, че такива ограничения не са непознати на нашето право – разпоредбата на чл. 9а ЗН предвижда такова ограничение. Въз основа на гореизложеното, въззивният съд е достигнал до извод, че считаната от ищцата противоконституционна разпоредба на чл. 170, ал. 1 КСО в редакцията към смъртта на нейния брат, като ограничаваща правото й на наследяване, следва да се приложи от съда, т. е. като наследник по съребрена линия не може да получи натрупаните средства по индивидуалната партида на починалото осигурено лице. Преценено е за неоснователно становището на ищцата, че при приложението на уговорките на страните по Раздел VI от договора от 04.11.2013 г., исковата претенция следва да се счете за основателна и да бъде уважена. Разяснено е, че в посочения раздел е регламентиран механизмът за плащания на наследниците в случай на смърт на осигурения /еднократно, разсрочено, размер, период и начин изплащане - на каса или на дебитна карта, подаване на заявление, разпореждане за отпускане на средствата, документация/. Сочи се, че кръгът на наследниците, на които се изплащат натрупаните средства по партидата на починалото лице, е посочен в раздел IV т. 8. 1 от договора от 04.11.2013 г. и той е този по действащото законодателство. Изрично е посочено, че наследниците, на които се изплащат средствата, са преживелият съпруг/съпруга, низходящите и възходящите на осигурения, т.е. кръгът на наследниците е идентичен с този в разпоредбата на чл. 170, ал. 1 КСО в действащата към този момент редакция от ДВ, бр. 67 от 2003 г. С оглед изхода по спора – неоснователност на подадената въззивна жалба, на въззиваемото търговско дружество е присъдена сумата от 800 лв., съставляваща сторените съдебно деловодни разноски във въззивната инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и четвърти въпроси от изложението. Те се свеждат до въпросите за конституционосъобразност на разпоредбата на чл.170 КСО в редакцията към ДВ, бр. 67 от 2003 г., за правомощията на съда съгласно чл. 5 и § 3 ПЗР на Конституцията да установява противоречието на закона с Конституцията – в случая чл.170 КСО в редакцията с Д.в.бр.67/2003 г. с чл. 17,ал.1 от КРБ и за прякото приложение на норми на КРБ. Въпросите съдът е разрешил в съответствие с практиката на ВКС, която е и цитирана в обжалваното решение – решение № 202 от 19.01.2021 г. по гр. д. № 4474/2018 г., IV г.о.; решение № 71 от 6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г., IV г.о.; решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., IV г.о. В тази практика е прието, че съгласно § 3, ал. 1 ПЗРКРБ, разпоредбите на заварените от нея закони се прилагат, само ако не й противоречат. Тъй като съдът е длъжен да разреши спора въз основа на закона, то той не може да приложи разпоредбите на заварения закон, в случай че те противоречат на конституцията. Затова той разполага с правомощието да установява противоречието на заварените закони с КРБ от 1991 година, като в случаите на такова приложи пряко конституционната разпоредба. В този случай защитата на конституционните права и законните интереси на гражданите и юридическите лица се осъществява по действащия процесуален ред, като решението на съда няма общозадължително действие, а поражда действие само за конкретния случай, като подлежи на предвидения в съответните процесуални закони, инстанционен контрол. Съдът не разполага с такова правомощие по отношение на законите приети при действието на Конституцията, т. е. след 13.07.1991 година, което следва и от разпоредбите на чл. 150, ал. 2 КРБ и чл. 15 ЗСВ. В такъв случай, ако констатира противоречие между разпоредбите на приложим за спора закон и на КРБ съдът трябва да отнесе въпроса за разглеждане до КС, като спре производството по делото до неговото произнасяне. Уреденото в чл. 5, ал. 2 КРБ непосредствено нейно действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните правоотношения или да установява ред за упражняване на признатите от КРБ права. Това е възможно в случаите, когато конституционната разпоредба е достатъчно конкретна, за да уреди самостоятелно съответното правоотношение, без да има нужда от доразвиването й с акт от по-ниска степен, като от съдържанието й може да бъде извлечено общо за всички нейни адресати правило за поведение, което може да бъде прилагано еднакво по отношение на всички в сходни случаи. Съответствието на приетите при действието на КРБ от 1991 година закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на КРБ от 1991 година закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това противоречие, съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, е Конституционният съд. В практиката на ВКС еднозначно се приема, че съдът не може да откаже да приложи закона поради това, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, като при възможни различни тълкувания трябва да избере това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд се е произнесъл по искане за установяване на противоконституционността на закон, като е приел, че той не противоречи на Конституцията, приетото от него тълкуване на закона е задължително за всички, включително за съда. По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите. Влезлите в сила решения на КС се ползват със сила на присъдено нещо по отношение на всички (erga omnes) и съдът е длъжен служебно да я зачита. Както съдът не може да приложи закон извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и действие на решение на КС, с което е обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, актът, обявен за противоконституционен или съответната негова част, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, а по силата на чл. 151, ал. 3 КРБ частта от закона, която не е обявена за неконституционна, запазва действието си. Поради това влязлото в сила решение на КРБ се отразява на действащото право и води до неприложимост на част от него. Тъй като съдът е длъжен да познава действащото право, той е длъжен да познава и решенията на Конституционния съд и да се съобразява с тях. Разрешението на поставените въпроси въззивният съд е дал в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е приел, че КСО е обнародван в Д.в.бр.110/17.12.1999 г. и е в сила от 01.01.2000 г. Приел е, че съдът не разполага с правомощие да установява противоречие на закон, приет при действието на Конституцията от 1991 с тази Конституция, че компетентен да установи и обяви това притиворечие е Конституционният съд. Формиран е извод, че съдът не може да откаже да приложи закон по причина, че той противоречи на Конституцията, а може да тълкува закона в съответствие с Конституцията и при възможни различни тълкувания да избере това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията. Изведени са изводи, че чл.170 КСО в редакцията от Д.в.бр.67/2003 г. не ограничава правото на наследяване, а само кръга на възможните наследници на осигуреното лице, на които признава право да получат натрупаните по индивидуалната му партида средства. Прието е, че на ищцата не се отнема правото да наследи своя брат, че същата остава наследник по закон на останалото имущество от него, което не е предмет на спора. Прието е, че разпоредбата на чл.170 КСО в актуалната й редакция към момента на смъртта на наследодателя на ищцата и неин брат следва да намери приложение, че по силата на тази норма ищцата като наследник по съребрена линия не може да получи натрупаните средства по индивидуалната партида на починалото осигурено лице, поради което предявеният иск е неоснователен. Както се отбеляза решаващите правни изводи на съда са съобразени изцяло с практиката на ВКС. Допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по посочените въпроси не се установява, тъй като са по приложение разпоредбите на чл.170 КСО в редакцията с Д.в. бр.67/2003 г., чл.5,ал.1 и ал.2 КРБ, пар.3 от ПЗР на КРБ, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил правните изводи по предмета на спора. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по пети и шести въпроси, тъй като касаят правилността на решаващите правни изводи на въззивния съд. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение или определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното определение. Съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение на ВКС – ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд преценява дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши, само ако същият бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на тази практика се налага извод, че пети и шести въпроси, касаещи правилността на въззивното решение не са правни въпроси. Отговорът на въпросите изисква преценка на събраните по делото доказателства, съответно приетите за установени факти и приложимите законови норми, което ВКС не извършва с определението по чл.288 ГПК, а само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество. Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втори, трети, седми, осми, девети и десети въпроси. Същите са формулирани общотеоретично и хипотетично и поради това не покриват изискването за правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираната задължителна практика на ВКС по-горе. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателката Г. С.. С оглед изхода на делото, на основание чл.81, вр. чл. 78, ал.3 ГПК, в полза на ответника по касационната жалба „Пенсионно осигурително дружество А. България“ АД следва да се присъди сумата 800 лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение, съобразно приложените към отговора на касационната жалба, вх. № 3349 от 15.06.2022 г. по регистъра на ОС-Добрич, писмени доказателства за направени разноски за настоящото производство – договор за правна защита и съдействие, съгласно който адвокатското възнаграждение е платено по банков път, и заверен препис на преводно нареждане за сумата от 800 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение