Определение № 1106 от 06.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4020/2025 г.

Производство по чл. 288 и по чл. 282, ал. 2 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Дом за пълнолетни лица със сетивни нарушения – [населено място], подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Г. М. срещу решение № 4460/09.07.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 4316/2024 г. на Софийския градски съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 789/15.01.2024 г. по гр. дело № 11825/2022 г. на Софийския районен съд, като краен резултат, жалбоподателят е осъден, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да заплати на ищцата К. А. Л. сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 06.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.03.2019 г. до окончателното изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. С касационната жалба е направено и искане по чл. 282, ал. 2 от ГПК за спиране изпълнението на обжалваното въззивно решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, също чрез адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулиран следните правни въпроси: 1) счита ли се разпореждането на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО, с което се признава или не една злополука за трудова по смисъла на чл. 60 от КСО, във вр. с чл. 200, ал. 2 от КТ, за акт, който не подлежи на съдебен контрол, в контекста на липса на доказателства за мястото и времето на настъпване на увредата; 2) длъжен ли е съдът да събира доказателства за мястото и времето на настъпване на злополуката при предявен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ, при положение, че с възражение в отговора по 131 от ГПК и на предходните две инстанции ответникът по иска е оспорил това; и 3) следва ли да се намали отговорността на работодателя при недоказана по време и място злополука, макар и призната като трудова злополука по смисъла на чл. 60 от КСО. Жалбоподателят сочи допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези правни въпроси били решавани противоречиво от съдилищата, както и че били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната жалба се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се поддържа, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно, постановено при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на правилата на формалната логика. Насрещната страна – ищцата К. Л., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. В. Т. излага доводи, че не са налице наведениете от касатора основания за допускане на касационното обжалване; при условията на евентуалност поддържа и съображения за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено с представения по делото трудов договор от 31.01.2018 г., че същите са били в трудово правоотношение. Установил е също, че с разпореждане № 23183/15.03.2019 г. на НОИ, ТП-София, на основание чл. 60, ал. 1 от КСО, декларираната от ответника, в качеството му на осигурител, злополука, станала с ищцата на 06.03.2019 г., е приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 2 от КСО. От текста на разпореждането и цитирания в него протокол № 1/12.03.2019 г. за разследване на злополуката от ответника-осигурител, въззивният съд е приел за установено, че същата е станала при придвижване по обичайния път от основното място за живеене до работното място, и при ходене по тротоар с неравности пострадалата ищца се спъва и пада, вследствие на което получава счупване на долния край на лъчевата кост на лява ръка. Съдът е установил и че разпореждането не е обжалвано и е влязло в сила, като е приел, че същото съставлява индивидуален административен акт, който установява факта на настъпилата трудова злополука, както и че констатациите в него обвързват съда в производство по чл. 200, ал. 1 от КТ. С оглед това и позовавайки се на константната практика на ВКС, въззивният съд е приел, че отразеното в разпореждането не подлежи на преразглеждане по съдебен ред, тъй като е акт на компетентен държавен орган, издаден по специален административен ред, регламентиран в КСО. По тези съображения СГС е намерил за неоснователни възраженията на ответника, че не било установено, че инцидентът съставлява трудова злополука, както и оплакванията му, че с решението си първоинстанционният съд го бил лишил от възможността да заяви възражения, попадащи в приложното поле на чл. 201 от КТ; в тази връзка съдът е съобразил и че възражението по чл. 201 ал. 1 от КТ е правоизключващо, а възраженията по чл. 201, ал. 2 от КТ са правонамаляващи, поради което следва да бъдат заявени в срока по чл. 131 от ГПК, който значително предшества съдебния акт, постановен по съществото на спора (решението). Въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) по делото, въззивният съд е приел за установено и че при процесния инцидент ищцата е получила счупване на лява лъчева кост в долния й край, в областта на гривнената става, както и че е налице пряка причинна връзка между злополуката и настъпилата увреда. Съдът е изложил и съображения, че въз основа съвкупния анализ на показанията на свидетелите Л. и С. и медицинските документи, послужили и за изготвянето на СМЕ, са установени и неблагоприятните последици, понесени от ищцата под формата на болки, страдания и ограничения във физическата й деятелност и в битовото й обслужване. Приел е за неоснователно и възражението във въззивната жалба на ответника, че свидетелят Л. не посочил мястото на злополуката, като в тази връзка съдът е изтъкнал, че свидетелят е допуснат за установяване на различен кръг обстоятелства – претърпените болки и страдания, а не на мястото на трудовата злополука, което – по изложените вече съображения, е приел, че е установено с други доказателствени средства. По така изложените съображения и при липсата на други възражения, СГС е намерил, че са установени всички материални предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право и отговорността на ответника. По отношение на оплакванията, заявени и в двете въззивни жалби (на ищцата и на ответника) относно размера на процесното обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди, съобразявайки разясненията, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г. по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд подробно е обсъдил релевантните обстоятелства, установени със заключението на СМЕ и свидетелските показания, предвид което е достигнал до извода, че справедливото обезщетение възлиза на сумата 15 000 лв. По наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното: Като поддържа, че формулираните в изложението му правни въпроси били решавани противоречиво от съдилищата, касаторът неоснователно се позовава на първоначалната редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като след изменението на тази разпоредба със ЗИДГПК (обн. в ДВ, бр. 86/2017 г.), противоречивото разрешаване на правния въпрос от съдилищата не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Съгласно действащата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, такава допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване е разрешаването на правния въпрос от въззивния съд в противоречие с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, но такова противоречие в изложението към касационната жалба не се сочи. Наред с това, от страна на жалбоподателя само е възпроизведен текстът на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без да са изложени каквито и да било съображения, поставените от него правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При това положение и предвид задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в случая не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсата на сочените от страна на касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, сама по себе си е достатъчна касационното обжалване на въззивното решение да не се допуска. Отделно от горното, вторият правен въпрос в изложението – относно събирането на доказателства за мястото и времето на настъпването на трудовата злополука, не удовлетворява и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като въпросът не кореспондира с касационните оплаквания на самия жалбоподател, сред които няма такива, въззивният съд да е оставил без уважение негово искане за събиране на доказателства по делото, а и с въззивната му жалба доказателствени искания не са правени. Третият правен въпрос също не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не е обсъждал в мотивите си такъв въпрос – следва ли да се намали отговорността на работодателя при недоказана по време и място трудова злополука, като формулировката на въпроса не кореспондира с приетото за установено и с правните изводи на въззивната инстанция, изложени в мотивите към обжалваното решение. Първият правен въпрос – такъв по тълкуването и приложението на чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 60 от КСО и във вр. с чл. 17, ал. 2 от ГПК, осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но е разрешен от въззивния съд в съотвествие с константната практика на ВКС (освен тази, посочена в мотивите към обжалваното решение, така също и обективирана в р ешение № 50 023/09 .0 3.2023 г. по гр. д. № 1537/2022 г. на III-то гр. отд., р ешение № 226/29 .0 3.2010 г. по гр. д. № 4119/2008 г. на III-то гр. отд., р ешение № 410/29 .0 6.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г. на III-то гр. отд., р ешение № 371/25 .0 6.2025 г. по гр. д. № 1258/2024 г. на III-то гр. отд. и др. ), поради което отново следва изводът, че по отношение на този въпрос не е налице бланкетно наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не е налице и соченото от страна на жалбоподателя основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът бланкетно се позовава и на това основание, като в тази връзка поддържа необоснованост и немотивираност по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 3, във вр. с чл. 236, ал. 2 от ГПК, без да сочи конкретно, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени достатъчно ясни и подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите му касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, включително за необоснованост на същото, която жалбоподателят квалифицира като „явна“ и породена от „грубо“ нарушение на правилата на формалната логика, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В заключение, същото не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. При този изход на касационното производството – тъй като с постановяването на настоящото определение по чл. 288 от ГПК, обжалваното въззивно решение влиза в сила, неоснователно е и искането на касатора по чл. 282, ал. 2 от ГПК за спиране изпълнението на решението, което спиране може да бъде постановено само по отношение на невлязло в сила въззивно решение. Също предвид изхода на делото, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищцата – адв. В. Г. Т., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно правна защита в касационното производство, осъществена чрез изготвянето и подаването на отговора на касационната жалба от името на ищцата. Предвид неголямата фактическа и правна сложност на касационното производство; размера от 15 000 лв. (ведно с присъдената законна лихва) на защитавания в това производство материален интерес на ищцата, който от друга страна е по иск за репариране на претърпени от нея неимуществени вреди, изразяващи се в увреждане на здравето й; обстоятелствата, че ищцата е упълномощила адв. Т. още при подаването на исковата молба и оттогава същата познава делото, и че отговорът на касационната жалба е изготвен и подаден в края на едномесечния срок за това; както и вида, обема и качеството на извършената от адвоката работа, които от своя страна сочат нивото на нейната квалификация, специализация и опит, включващ най-малко петгодишен юридически стаж, съдът определя възнаграждението в размер от 500 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение