Определение № 5097 от 07.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1714/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. К., подадена чрез процесуалния ѝ представител адв. К. Д. от АК – П., против решение № 1645 от 21.12.2022 г. по въззивно гр. д. № 2751/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, в която е отхвърлен предявеният от нея срещу К. А. Ч. иск с основание чл.109 ЗС и присъдените разноски. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване поради произнасянето от въззивния съд по въпроси, в противоречие с тълкувателни решения на ВС и ВКС – сочещо на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Бланкетно се релевира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. Касаторът моли въззивното решение да се отмени в обжалваната част и за присъдените разноски, като делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на ОС-Пловдив със задължителни указания. Претендира разноски за касационното производство. Ответната страни по касационната жалба – ответник в производството К. А. Ч., чрез процесуалния си представител адв. Х. М. от АК – П., с писмен отговор оспорва жалбата. Възразява, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, като счита, че въпросите, формулирани в изложението на касационните основания, не обуславят правните изводи на съда. При условията на евентуалност излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Моли касационното обжалване да не се допуска, а ако бъде допуснато, жалбата да бъде отхвърлена. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима, подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 2574 от 20.12.2022 г., постановено по гр. д. № 11054/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, III гр. състав, в обжалваните пред въззивния съд части, с които е отхвърлен предявения от Д. К. К. против К. А. Ч., иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне сграда с площ от 44 кв. м, построена в източната част от УПИ *-*, кв. 2 по плана на [населено място], общ. Р., както и пристройка, долепена към сградата на ответника и към жилищната сграда на ищцата в същия поземлен имот, както и е осъден К. А. Ч., да заплати на Д. К. К., по предявения иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от 3475 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди по отношение на притежаваната от ищцата двуетажна жилищна сграда, разположена от северозападната част от УПИ *-* в кв. 2 по плана на [населено място], общ. Р., вследствие на виновното противоправно бездействие на ответника, изразяващи се в напукан и компрометиран таван, пукнатини по стените и компрометирана мазилка на втория етаж, мухлясали стени и таван на складовото помещение на първия етаж, както и пукнатини по стените и нарушена цялост на мазилката на целия първи етаж от жилищната сграда. С решението въззивният съд е осъдил К. А. Ч. да заплати на Д. К. К. сумата от 500 лв. разноски по делото, съответно и Д. К. К. да заплати на К. А. Ч. сумата от 850 лева разноски по делото. С предявеният негаторния иск в настоящото производство, ищцата цели да защити правото си на собственост по отношение на притежаваната от нея жилищна сграда, построена в северозападната част на УПИ *-*, кв. 2 по плана на [населено място], общ. Р., от твърдяното поддържано от ответника противоправно състояние, изразяващо се в незапазване целостта на притежаваните от него две постройки – сграда с площ от 44 кв. м, построена в източната част на парцела и на общ зид с къщата на ищцата, и постройка, залепена към сградата на ответника и към тази на ищцата. В исковата молба се твърди, че сградата от 44 кв.м. на ответника е в много лошо физическо състояние, с реална опасност да рухне и да унищожи или сериозно да увреди нейната собствена сграда. Твърди се също, че дъждовните води от притежаваните от ответника сграда и постройката към нея, поради липса на отводнителна инсталация, наводняват жилищната сграда на ищцата и й причиняват значителни щети. Твърди, че многократно е подавала жалби, но ответникът отказвал не предприемал никакви СМР за да отстрани това вредно въздействие върху имота й. Наведени са и доводи, че и двете постройки на ответника са незаконни и без траен градоустройствен статут. В подадена уточнителна молба от 21.09.2020 г. по първоинстанционното дело, ищцата твърди, че жилищната ѝ сграда се наводнява от постройката на ответника поради денивелация на терена. Ищцата поддържа, че вследствие на бездействието от страна на ответника не може пълноценно да упражнява правото си на собственост по отношение на жилищната сграда, като част от нея станала необитаема. Искането, отправено както в исковата молба, така и в уточнителната молба, е да бъде осъден ответникът да премахне сградата от 44 кв. м и постройката, долепена както до тази сграда, така и до сградата на ищцата. Така твърдените факти и претендираните от тях права са обективирани в проекта за доклад по делото на първоинстанционния съд, съгласно мотивната част на определението му от 04.12.2020 г. по чл. 140, ал. 3 ГПК. В първото проведено заседание по делото процесуалният представител на ищцата е заявил, че няма възражения по доклада, а по искане на ответника е прието с доклада на съда по чл.146 ГПК, че е спорен факт между страните дали сградите им в имота имат общ зид. Ответникът оспорва неговите сгради да причиняват щети на къщата на ищцата, възразява, че състоянието на покрива на къщата на ищцата причинява стичането на дъждовната вода върху неговата сграда и оттам възникват течовете в двете къщи, че сградата му е търпим строеж по смисъла на ЗУТ, че е извършил в хода на делото през м.10.2020 г. текущ ремонт на покрива си с което е елиминирал предпоставки за течове. От фактическа страна е установено, че касаторът е собственик на 1/2 идеална част от дворно място в [населено място], с площ от 380 кв.м. по скица, а по нотариален акт 360 кв. м, представляващо парцел *-пл. № * от кв. 2, заедно с едноетажна със сутерен жилищна сграда, построена в северозападната част на парцела, а ответникът по касация е собственик на жилищна сграда с площ от 44 кв. м, състояща се от сутерен и етаж, както и стопанска постройка с площ от 10 кв. м, която е долепена до северната страна на жилищната сграда, ведно с 1/2 идеална част от УПИ *-*, кв. 2 по действащия КРП на [населено място], ведно с правото на реално ползване на североизточната част от описания недвижим имот, която е оградена със самостоятелна ограда и е с вход от източната страна на дворното място, на основание разпределено право на ползване съгласно протокол от 28.03.1963 г. по гр.д. № 176/1963 г. на ПНС. Между страните не е спорно, а и от събраните по делото доказателства се установява, че собствената на ответника жилищна сграда с площ от 44 кв.м. се е намирала в изключително лошо фактическо състояние. Съгласно констативен протокол за извършен на 29.03.2016 г. оглед на процесната сграда от експерти от Община Родопи, е установено, че сградата се нуждае от заздравяване и основен ремонт, като е дадено предложение за извършване на необходимите СМР. На 11.08.2017 г. също е извършен оглед от комисия към Община Родопи на процесната сграда, и видно от съставения констативен протокол, общата конструкция сградата задоволително понася вертикалните товари, на които е подложена. Извършен е оглед и на двуетажната жилищна сграда, собственост на ищцата, като е констатирано, че в преддверието, зад входната врата има следи от теч по стените и тавана, вследствие на което са се появили пукнатини по тавана. Липсата на добро отводняване и задържането на вода, при валеж и снеготопене, особено в контактната зона с жилищната сграда на К. Ч., води до теч по стените на сградата на ищцата. Комисията е предложила по отношение на сградата на ответника да се изчака издаването на разрешение за строеж и одобряване на инвестиционен проект, за да може да се извършат предвидените в проекта СМР. По отношение на сградата на ищцата е посочено, че същата се нуждае от минимум текущ ремонт. С разрешение за строеж № 689/15.09.2017 г., издадено от Община Родопи, е разрешено на К. А. Ч., съгласно одобрен инвестиционен проект от 08.09.2017 г. на гл. архитект на Община Родопи, извършването на ремонт на жилищна сграда със ЗП от 51,50 кв. м в УПИ *-*, кв. 2 по плана на [населено място]. Разрешението за строеж е обжалвано от ищцата и отменено от Върховния административен съд с решение от 12.03.2020 г. по адм. д. № 7019/2019 г. Въззивният съд е приел, че спорът между страните е концентриран върху това законни ли са построените сгради, собственост на ответника, създават ли и какви пречки пред необезпокояваното ползване на собствената на жалбоподателката сграда, както и представляват ли тези пречки достатъчно основание, за да се наложи тяхното премахване и разваляне до основи, с каквото искане е сезиран съдът. Въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния съд, че обстоятелството дали сградата е законно построена и дали е търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 1 от ДР на ЗУТ е въпрос, ирелевантен за настоящия правен спор. Като е съобразил становището, възприето в т. 3 от ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, относно двете предпоставки за основателност на иска по чл.109 ЗС, решаващият съд е приел, че само фактът, че постройката е незаконна, не води до извода за неговата основателност, и е определил като съществен за изхода на спора въпроса дали правото на собственост на ищцата е засегнато до степен, налагаща цялостното премахване постройките на ответника. Прието е за установено, че сградата на ищцата и тази на ответника имат общ зид, а не са долепени на фуга една към друга. И двете сгради са строени около 1920-1930 г., т. е. те са на около 90 години, но въпреки това конструкциите им са в задоволително състояние и могат да понесат вертикални товари. Това се отнася и самостоятелно за сградата на ответника, чието състояние е лошо и налага извършването на ремонтни дейности. Заключението на в.л.Х. по съдебно-техническата експертиза в първоинстанционното производство, е кредитирано като пълно, обективно и компетентно при преценката му по чл.202 ГПК, изготвено въз основа на непосредствени впечатления на вещото лице от извършени огледи на имотите на страните, и на правилата на формалната и житейска логика, без данни за съмнение в достоверността на изводите, които са съответни и на събраните по делото доказателства. От него е установено още, че вследствие на течове от покрива на сградата на ответника са нанесени вреди в сградата на ищцата. Установено е, че през есента на 2020 г., след завеждане на делото, ответникът е извършил ремонт на покривната конструкция, след който се предотвратява причината за наводняването и задържане на влага в имота на ищцата, което, в съвкупност с установеното, че може да понесе вертикален това, е довело до решаващ извод, че за сградата от 44 кв.м. няма опасност от самострутване и не е налице твърдяното от ищеца поддържане от страна на ответника на противоправно състояние, като самия факт на нуждата от ремонт на тази сграда не обуславя искането за премахването й. По отношение на постройката от 10 кв.м., долепена до сградата на ответника, е прието ищцата да не е доказала наличие на пречене, а самостоятелно фактът дали е незаконен строеж не може да обуслови основателност на иска. Отчитайки и поведението на ответника в годините да предприеме действия да ремонтира притежаваните от него постройки (макар издаденото му строително разрешение през 2017 г. да е отменено по жалба на ищцата), и извършения ремонт в хода на делото, довел до спиране на течовете в двата имота, съдът е приел, че поведението му показва намерение да поддържа имота си и да пресече опасност от самосрутване, поради което искането за премахване на двете постройки на ответника е неоснователно. По тези съображения е формиран краен решаващ извод за неоснователност на исковете за премахване на двете постройки, собственост на ответника, обусловен от недоказването, от страна на ищцата, че ответникът ѝ пречи да упражнява правото си на собственост по отношение на притежавания от нея недвижим имот, като ѝ създава пречки, по-големи от обикновените, които да налагат цялостното премахване на сградите. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд при проверка на първоинстанционното решение да събере доказателство, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което да се направи извод, че делото е останало неизяснено, фактическите изводи са необосновани – противоречие с т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2. Следва ли съдът, както в доклада по делото и при събирането на гласни и писмени доказателства, включително и влезлите в сила решения, да изследва въпроса дали е налице пряко или косвено неоснователно въздействие над обекта на правото на собственост (жилищната сграда на ищцата), което да накърнява владението на същата или ограничава, смущава и пречи за допустимото пълноценно ползване на имота – противоречие с ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси, по следните съображения: Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото. Правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и да е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, като наличието на общата и допълнителната предпоставка (основание) за селекция са кумулативно изискуеми. Материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за решаващата правораздавателна воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният първи въпрос е израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения при допускане и събиране на доказателства във въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК. Както е прието с т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, при оплакване във въззивната жалба, че даден правнорелевантен за делото факт е останал неизяснен, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които служебно се събират от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), когато поради допуснатото процесуално нарушение делото е останало неизяснено от фактическа страна. Това обаче не е безусловно негово задължение, а следствие на преценка дали са изяснени относимите към спора обстоятелства. Съдът е длъжен да допусне, включително и служебно, експертиза, стига тя да е за релевантни факти, останали недоказани от другите събрани по делото доказателства, при условие, че за установяването на тези факти са необходими специални знания. При това е необходимо да се касае за факти, относими към приложимия фактически състав, и за които страната да е навела твърдения най-късно до утвърждаването на проекта за доклад в първото заседание по делото. По приложението на чл.266, ал.3 ГПК, вр. чл. 200, ал. 3 ГПК е формирана практика на ВКС, споделяна и от настоящия касационен състав, според която не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение; страната, която във въззивното производство се позовава на разпоредбата на чл. 266, ал.3 ГПК с искане да бъдат допуснати нови доказателства, трябва да обоснове предпоставките по чл.266, ал.3 от ГПК, с които е обвързано преодоляването на установената в чл.266, ал.1 от ГПК забрана, а преценката за наличието или отсъствието на непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение, е от компетентността на въззивния съд, с оглед конкретните данни по делото и други доказателства (решение № 542/2012 г. по гр. д. № 1083/2010 година на ІV г. о, ВКС). Данните по делото сочат, че въззивният съд е процедирал в съответствие с посочените тълкувателно решение и практика на ВКС, защото, както с определението си по чл. 267 ГПК, така и с протоколно определение в проведеното по делото открито съдебно заседание, е разгледал направеното във въззивната жалба доказателствено искане, приел е същото за неоснователно и така е отрекъл делото да е останало неизяснено от фактическа страна, който извод е съответен на неотносимостта на доказателственото искане по въззивната жалба с предмета на доказване, доколкото в обхвата на първата назначена по делото СТЕ пред районния съд, изготвена от в.л.Х., са попадали въпроси, релевантни за съществото на правния спор и по иска по чл.109 ЗС, при изслушване на вещото лице същото е правило и уточнения на заключението си относно релевантните факти, въведени своевременно в предмета на спора, а именно относно липсата на опасност от самосрутване на сградата на ответника и липса на опасност да продължи да се наводнява сградата на ищцата, относно наличието на общ зид между къщата на ищцата и сградата от 44 кв.м. на ответника и относно начина на отичане на водите от пристройката от 10 кв.м. (към частта на ответника ), няма данни, които да всяват съмнение в достоверността и безпристрастността на изводите на вещото лице, поради което назначаване на нова такава по същите въпроси или по въпроси, които нямат отношение за делото, или не са били своевременно въведени в процеса, не е било необходимо. За двете процесни постройки не е спорно, че няма одобрени строителни книжа, но фактът дали те са търпими или не в случая не е от решаващо значение, а такова значение има фактът същите накърняват правото на собственост на ищцата по начин, налагащ тяхното премахване, а за последното въззивният съд е направил дължимата преценка в съответствие с указанията по ТР № 31/6.02.1985 г. по гр.д.№ 10/1984 г. на ОСГК на ВС, и е приел те да не подлежат на премахване, правилността на който извод не може да се преценява във фазата по чл.288 ГПК. По този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационното обжалване. Поставеният втори въпрос, конкретизиран и уточнен от касационната инстанция в съответствие с правомощието, изразено в мотивите по т. 1 от ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до въпроса за обхвата на дължимата преценка на съда по иска по чл. 109 ЗС. По него въззивното решение не разкрива противоречие с възприето в ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС, защото, както вече бе посочено по първия въпрос, решаващият съд е обсъдил дали постройките на ответника подлежат на премахване с оглед начина, по който състоянието им се отразява на собственика-ищец при упражняване на правото на собственост, независимо от липсата на траен градоустройствен статут на същите, и противоречие с тази практика липсва. Изводът на въззивния съд, че двете пристройки не създават на ищеца пречки за ползването на своя имот, по-големи от обикновените, поради което не следва да бъдат премахнати, не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. По поставените въпроси касаторът бланкетно навежда и твърдение, че същите са такива за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да се обосновава значението на всеки от формулираните въпроси съобразно указанията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая е налице константна и непротиворечива съдебна практика по приложението на чл.109 ЗС, намерила израз в ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС, ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, така и в последвалата го практика на ВКС по дела по предявени негаторни искове, без да се установява необходимост от промяната й, продиктувана от дадено в нея неточно тълкуване, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия (т. 4 от ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г. на ОСГТК), като в тази насока отсъстват каквито и да било доводи и аргументи в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл.280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, дори и касаторът да не е посочил значим правен въпрос. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Въззивното решение не може да бъде допуснато и в контекста на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не се констатира наличието на такъв порок, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Липсва видимо тежко нарушение на закона (законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и съдебният акт не е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. С оглед изхода на спора касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. Касаторът следва да заплати на ответника разноски в касационното производство за защита от адвокат в размер от 1700 лв., удостоверен разхода с приложените към отговора на касационната жалба и него документи. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК