Определение № 2678 от 30.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1899/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. С. Ш. срещу определение № 401 от 18.03.2026 г. по ч. гр. д. № 61/2026 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено разпореждане № 6383 от 24.09.2025 г. по гр. д. № 1367/2024 г. по описа на РС – Стара Загора, с което е върната като недопустима подадената от И. С. Ш. частна жалба вх. № 27211/09.09.2025 г. срещу определение от о. с. з. от 07.08.2025 г. по гр. д. № 1367/2024 г. по описа на РС – Стара Загора, с което съдът е допуснал изменение на предявените искове чрез увеличение цената на исковете от 2 000 лв. на 50 000 лв., частично предявен размер, и прекратил производството пред РС – Стара Загора и изпратил делото на родово компетентния ОС – Стара Загора.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с процесуалния закон и практиката на ВКС. Излага, че правомощията на първоинстанционния съд при администриране на подадена частна жалба срещу постановен от този съд съдебен акт са изчерпателно уредени в нормата на чл. 275, ал. 2 ГПК, вр. чл. 262, ал. 2 ГПК и в частност може да върне жалбата само ако е нередовна или просрочена. Изтъква, че е налице константа съдебна практика, че е недопустимо по правилата на функционалната подсъдност администриращият жалбата съд да се произнася по нейната допустимост, поради което счита, че обжалваното първоинстанционно разпореждане, с което жалбата му е върната с мотив, че е насочена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт е недопустимо и е следвало да бъде обезсилено с обжалваното въззивно определение. По тези доводи счита обжалваният съдебен акт, с който недопустимото разпореждане на първоинстанционния съд е потвърдено, за неправилен. Излага допълнителни доводи за неправилност поради неприлагане от въззивния съд на нормата на чл. 70, ал. 2 ГПК, съобразно която определението на съда, с което се допуска увеличение на цената на иска, подлежи на обжалване. Сочи, че определението на РС – Стара Загора подлежи на обжалване и в частта, с която производството по делото се прекратява пред РС – Стара Загора и делото се изпраща по компетентност на ОС – Стара Загора. По тези доводи моли обжалваният съдебен акт да бъде допуснат до касационно обжалване, да бъде отменен като неправилен и вместо това първоинстанционното разпореждане за връщане на жалбата му да бъде обезсилено и делото върнато на РС – Стара Загора за администриране на частната му жалба и изпращането й на въззивния съд за разглеждане.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. За правомощията на първоинстанционния съд при администриране на жалба и възможно ли е да подлага на преценка и да се произнася по допустимостта на жалба, подадена срещу негов акт?

2. Попадат ли в обхвата на обжалваемите по чл. 70, ал. 2 ГПК съдебни актове, с които в резултат на определяне на по-висока цена на иска в сравнение с тази, посочена в исковата молба, е указано да се внесе по-висока държавна такса, както и определенията, с които в резултат на определена по-висока цена на предявения иск, делото е изпратено на компетентния окръжен съд съобразно правилата на родовата подсъдност?

Излага, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че със законовата разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК са изброени изчерпателно всички хипотези, в които страната може да обжалва определенията на съда. Посочил е, определението на първоинстанционния съд не попада сред тях, доколкото с него нито се слага край на производството, нито е налице изрична разпоредба, която да предвижда обжалваемост на определението, с което е допуснато изменение на иска. По тези мотиви е потвърдил като правилно разпореждането на първоинстанционния съд, с което е върната жалбата на Ш. срещу неподлежащия на обжалване акт като недопустима.

Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване по първия поставен от частния касатор въпрос, който е обсъден от въззивния съд и е от значение за правилността на съдебния акт.

По въпроса е налице утвърдена съдебна практика, включително цитираната от касатора по постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 298 от 15.07.2016 г. по ч. гр. д. 2939/2016 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, съобразно която с оглед разпоредбата на чл. 275, ал. 2 ГПК, вр. чл. 262 ГПК първоинстанционният съд приема частната жалба, извършва проверка за нейното съдържание и наличието на необходимите приложения, но не може да преценява дали постановения от него и обжалван акт представлява годен предмет на обжалване. Тази преценка е компетентен да направи само горестоящия въззивен съд, като извършването й от администриращия жалбата съд съставлява нарушение на функционалната компетентност и води до постановяване от същия на недопустим акт. По тези мотиви е даден отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, че не е допустимо по правилата на функционалната подсъдност администриращият жалбата съд да подлага на преценка и се произнася по допустимостта на жалба, подадена срещу негов акт, като подобно действие води до недопустимост на така постановения акт за връщане на частната жалба, респективно до незаконосъобразност на определението, с което въззивен съд потвърждава този недопустим акт.

Цитираната съдебна практика изцяло се споделя от настоящия състав на съда. Предвид нормата на чл. 275, ал. 2 ГПК, вр. чл. 259 ГПК жалбите се подават чрез съда, постановил обжалвания съдебен акт. Правомощията на последния съд са изчерпателно изброени с нормата на чл. 275, ал. 2 ГПК, вр. чл. 262 ГПК и нормата на чл. 276 ГПК, респ. 263 ГПК. Уредените с последните законови разпоредби правомощия на съда, чийто съдебен акт е предмет на обжалване с депозираната пред него жалба, са ограничени до проверка подаване на жалбата в срок и нейната редовност – чл. 275, ал. 2 ГПК, вр. чл. 262 ГПК, както и по връчването й за отговор на насрещната страна. Преценката дали обжалваният съдебен акт е от категорията актове по чл. 274 ГПК, респ. чл. 258 ГПК, за които процесуалният закон предвижда инстанционна проверка за валидност, допустимост и правилност, е извън правомощията на администриращия жалбата съд, доколкото единственото му правомощие, уредено с нормата на чл. 275, ал. 2 ГПК, вр. чл. 262, ал. 2 ГПК, е да върне жалбата, когато последната е просрочена или когато не са изпълнени в срок указанията на съда за отстраняване на допуснати нередовности на жалбата. Във всички останали хипотези администриращият съд е длъжен да изпрати след администрирането й жалбата на горестоящия съд – чл. 276, ал. 2 ГПК, респ. 263, ал. 5 ГПК, в правомощията на който съд стои преценката дали да разгледа сезиралата го жалба или остави последната без разглеждане като недопустима – подадена срещу неподлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

С нормата на чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК е предвидена допълнителна хипотеза, в която може да бъде постановено връщане на касационна жалба – когато въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по чл. 280, ал. 3 ГПК, която норма съобразно утвърдилата се съдебна практика намира приложение и в хипотезите на недопустимост на подадена касационна частна жалба – частна жалба срещу акт на въззивния съд, с който въззивният съд се е произнесъл по същество по сезиралата го частна жалба.

С обжалваното пред настоящия състав на съда определение е потвърдено разпореждане на първоинстанционен съд за връщане на подадена частна жалба срещу определение на съда, с което е допуснато увеличение на цената на исковете и делото е изпратено на родово компетентния съд, в която хипотеза по вече изложените правни доводи първоинстанционният съд има правомощия по преценка редовността и подаването в срок на жалбата, както и по изпращането и за отговор на насрещната страна, но не и правомощието да преценява допустимостта на жалбата. Проверката за допустимост на подадената жалба – дали жалбата е подадена срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, предвид нормата на чл. 278 ГПК, респ. чл. 267 ГПК, е изцяло в правомощията на горестоящия съд, адресат на жалбата.

По тези мотиви обжалваното пред въззивния съд разпореждане на първоинстанционния съд за връщане като недопустима на подадена срещу негов съдебен акт частна жалба, е постановено извън правомощията на администриращия жалбата съд и е недопустимо, а обжалваното въззивно определение, с което недопустимият съдебен акт е потвърден – неправилно, и следва да бъде отменено от настоящия състав на съда.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение