Определение № 482 от 05.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 802/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място], [община], област П., срещу решение № 1522 от 23.11.2016г. по в. гр. дело № 2524/2016г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2103/20.06.2016г. по гр. д. № 296/2016г. по описа на Районен съд – Пловдив, І гр. състав, в частта му, с която са уважени исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищцата С. А. Б., извършено със заповед № 57/12. 11. 2015г. на изпълнителния директор на [фирма] и за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „чистач” в [фирма], и по касационна жалба на ищцата С. А. Б., [населено място], срещу горепосоченото въззивно решение № 1522 от 23.11.2016г., в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен като неоснователен иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 3 КТ за заплащане на обезщетение в размер на 3 642.78 лв. за оставане без работа поради незаконното уволнение, за периода 13.11.2015г. - 13.05.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 12.01.2016г. до окончателното й плащане. По касационната жалба на ищцата С. А. Б.: Ищцата поддържа, че обжалваното от нея въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба ищцата - касатор релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, сочейки противоречие на обжалваното въззивно решение с ТР № 6/2014 г. по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, според което „фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа“. Поддържа, че въззивният съд не е разчел правилно представената служебна бележка от Агенция по заетостта – Бюро по труда – П. като доказателство за факта на безработица, в противоречие със задължителната практика на ВКС, приемайки че тя удостоверява единствено регистрацията на ищцата като безработна на 16. 11. 2015г., но липсват данни колко дълго е продължило състоянието й на безработност. Ответникът по тази касационна жалба /ответник в производството/ - [фирма], не подава отговор. По касационната жалба на ответника [фирма]: Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното от него въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК ответникът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 790 от 29.07.2011г. по гр. дело № 148/2010 г. на ВКС, ІV г.о., с ТР № 9/2013 г. на ОСГК на ВКС и с ТР № 3/2011г. на ОСГК на ВКС, без да е формулирал конкретен правен въпрос. Касаторът не е навел правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а и такъв не може да бъде изведен съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Излага оплаквания по правилността на атакувания съдебен акт, посочвайки че макар Пловдивски окръжен съд да е приел, че работодателят е изискал от всеки един служител преди съкращенията подробна декларация за наличие на защита по чл. 333 КТ, вкл. от ищцата Б., в която тя е заявила, че не се ползва от защита по чл. 333, ал. 4 КТ, окръжният съд не е формирал правилен извод, вменявайки на работодателя несъобразяване с извършената проверка за защита по чл. 333 КТ. Посочва също, че има две секции на КНСБ в Летище П. ЕАД, поради което несъгласието за съкращение на ищцата Б. от КНСБ не е дадено от легитимен орган на синдикалната организация и че окръжният съд е излязъл от рамката, в която съдът дължи своята проверка за законосъобразност на извършения подбор по смисъла на чл. 329 КТ и извършва по същество проверка и определяне синдикалната принадлежност на Б.. Горепосочените доводи по правилността на атакуваното решение като такива по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационните жалби. Ответникът релевира основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1/ „Към коя дата се прекратява членството на работник/служител в дадена синдикална организация в предприятието – със самото написване на заявлението или с удостовереното му депозиране пред съответното ръководство на синдиката, който бива напускан?“, разрешаването на който счита, че е от огромно значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като ако се приеме, че самото написване на заявление и депозирането му, където и да е, но не и пред ръководството на синдиката, прекратява членството на работника, то в правния мир ще се появят сериозни предпоставки за спекула със синдикално членство и фактическа невъзможност за прилагане института на чл. 333, ал. 4 КТ, и 2/ „Дали един работник/служител в едно предприятие може да е член едновременно на две различни синдикални организации – в случая КНСБ и КТ Подкрепа, въпреки че и двете синдикални организации в своите устави изрично забраняват това?“, по който не излага съображения защо е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по тази касационна жалба /ищец в производството/ - С. А. Б., депозира писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение /общата и допълнителните/. Моли за присъждане на направените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, т.е. същите са допустими. В частта по касационната жалба на ищцата са налице общото и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос, преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й по т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за доказателствените средства, с които ищецът по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 3 КТ може да установява отрицателния факт на оставането си без работа поради незаконното уволнение. Поставеният процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на конкретното дело по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 3 КТ, включен е в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по него, т.е. осъществено е общото основание за допускане на касационно обжалване. За да отхвърли иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 3 КТ, въззивният съд е приел, че носещата тежестта за доказване на правнорелевантния факт на безработица през процесния период ищца, не е ангажирала доказателства за същия, тъй като не е представила трудовата си книжка, а приетата от първоинстанционния съд служебна бележка от Агенция по заетостта – Бюро по труда – П. е счетена за неотносима, тъй като съдържала данни единствено за регистрирането на ищцата като безработна на 16. 11. 2015г., но не и за това колко е продължило състоянието й на безработица, съотнесено с релевирания период по иска. Игнорирайки по този начин доказателствената сила на горепосочената служебна бележка, Пловдивски окръжен съд е дал разрешение на поставения от касаторката процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителното разрешение, дадено в ТР № 6/2014 г. по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, според което фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. Следователно осъществено е и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което такова следва да бъде допуснато досежно въззивното решение в частта му по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 3 КТ и горепосочения правен въпрос. В частта по касационната жалба на ответника не са налице общото и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по релевираните правни въпроси: 1/ „Към коя дата се прекратява членството на работник/служител в дадена синдикална организация в предприятието – със самото написване на заявлението или с удостовереното му депозиране пред съответното ръководство на синдиката, който бива напускан?“ и 2/ „Дали един работник/служител в едно предприятие може да е член едновременно на две различни синдикални организации – в случая КНСБ и КТ Подкрепа, въпреки че и двете синдикални организации в своите устави изрично забраняват това?“. Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № 57/12.11.2015г. на изпълнителния директор на [фирма], на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ - поради съкращаване на щата за длъжността „чистач“, заемана от ищцата, на 13.11.2015г., на която дата е връчена заповедта за уволнение на работничката. Към този момент според решаващият съд е действал колективен трудов договор от 15.10.2015г., сключен между [фирма] и синдикалните организации при [фирма]: Синдикална секция към Федерация на транспортните работници към КТ „Подкрепа“ /СС Ф. към КТ „Подкрепа“/, Синдикална организация на отдел Сигурност при Съюз на транспортните синдикати в България към КНСБ /СООС СТСБ към КНСБ/ и Синдикална организация Съюз на железничарите в България към КНСБ /СО СЖБ към КНСБ/, според чл. 58 от който, работодателят не може да уволни работник или служител, член на някои от сключилите КТД синдикатите, поради съкращение в щата или при намаляване обема на работа, без съгласието на ръководството на синдикалните организации. Окръжният съд сочи, че от представените по делото писмени доказателства, се установява, че работодателят е уведомил трите синдикални организации, които имат съответните структури в неговото предприятие и които са страни по сключения КТД за предстоящите съкращения, като е представил поименен списък на работниците, които съгласно приетото ново щатно разписание и резултатите от извършения подбор, са предвидени да бъдат съкратени, в който списък фигурира и ищцата; поискал е становището на синдикалните организации по представения списък съгласно чл. 58 КТД, като СО СЖБ – КНСБ изрично е заявил с писмо вх. № 1432 от 06. 11. 2015г., че не дава съгласие за уволнението на С. Б.. Въззивният съд е счел, че към релевантния момент на прекратяване на процесното трудово правоотношение /13. 11. 2015г./, ищцата е била член на синдикалната организация на СО СЖБ – КНСБ при [фирма], считано от 06.11.2015г., когато е била приета за член на СО СЖБ – КНСБ и поради изричното недаване на съгласие от този синдикат не е преодоляна предварителната закрила по чл. 333, ал. 4 КТ, което е достатъчно основание за незаконност на процесното уволнение, без да е нужно да се разглежда спора по същество. Посочил е, че е останало недоказано възражението на ответника за забрана за членуване едновременно в две синдикални организации, тъй като не е представен устава на КНСБ, както и че подобно ограничение би имало значение в отношенията само между лицето, което кандидатства за членство в съответната синдикална организация и самата организация, а е ирелевантно при преценката за наличие на закрила по чл. 333, ал. 4 КТ. Доколкото решаващите правни изводи на Пловдивски окръжен съд за уважаване на исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ се свеждат до непреодоляна от работодателя закрила по чл. 333, ал. 4 КТ поради изричното несъгласие на секцията на КНСБ при ответника за съкращаване на ищцата, която е нейн синдикален член, формулираните от касатора два материалноправни въпроса не са обуславящи за изхода на конкретния спор, т. е. не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно за да не бъде допуснато исканото касационно обжалване. Правнозначимите факти, че към момента на процесното уволнение ищцата е член на СО СЖБ – КНСБ при [фирма] и че този синдикат не е дал предварително съгласие за уволнението на ищцата по смисъла на чл. 333, ал. 4 КТ, не са оспорени от ответника, поради което е без значение в процеса кога е прекратено синдикалното членство на ищцата в другата синдикална организация, действаща при работодателя – КТ „Подкрепа“. Дори въззивният съд да беше приел, че не е било прекратено членството на ищцата в КТ „Подкрепа“ към 13. 11. 2015г. и че тя е била едновременно синдикален член и на двете синдикални организации в предприятието /КТ „Подкрепа“ и КНСБ/, изводът за непреодоляна предварителната закрила по чл. 333, ал. 4 КТ би останал непроменен, тъй като нормата на чл. 333, ал. 4 КТ изисква предварително съгласие на съответния орган на синдикалната организация, което следва да е дадено по ясен, недвусмислен и категоричен начин, а такова съгласие не се съдържа в писмото на СС Ф. при КТ „Подкрепа“ с вх. № 1402 от 04. 11. 2015г., в което е обективирано единствено изрично несъгласие с уволнение на друга работничка – В. Р. И.. От последното не може да бъде направен извод, че по отношение на останалите работници и служители в приложения списък от работодателя, измежду които ищцата, е дадено съгласие по смисъла на чл. 333, ал. 4 КТ, именно защото съгласието следва да бъде обективирано в ясно и недвусмислено волеизявление на органа на синдиката, а не да се презумира от липсата на такова волеизявление. В контекста на гореизложеното дали ищцата е била член на едната или и на двете синдикални организации в предприятието на ответника към момента на процесното уволнение, респективно има ли забрана в уставите и на двата синдиката за едновременно членство в две синдикални организации, е обстоятелство ирелевантно към преодоляването на закрилата по чл. 333, ал. 4 КТ по конкретното правоотношение, тъй като нито една от синдикалните организации не е дала изискуемото съгласие за прекратяване на процесното трудово правоотношение. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното от ответника въззивно решение в частта му по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 500 лв., съставляваща хонорар за един адвокат за изготвяне на отговор на касационна жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,