Определение № 2911 от 08.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 455/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. К. от [населено място] - чрез пълномощник адв. И. П. от САК, срещу решение № 4392 от 07.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1127/2023 г. на Софийски градски съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение от 13.10.2022 г. по гр. д. № 68439/2021 г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.430, ал.2 ТЗ, че И. С. К. дължи на „Общинска банка“ АД сумата 7 088.55 евро - възнаградителна лихва за периода от 19.10.2013 до 27.02.2015 г. по договор за банков кредит № ФЛ-04-Т от 19.02.2009 г. и анекс № 1 от 23.06.2014 г., извънсъдебно споразумение от 15.12.2015 г. и анекс № І1 от 22.05.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 66023/2019 г. на Софийски районен съд. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение искът по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен по отношение на възнаградителната лихва по кредита за периода от 28.02.2015 г. до 11.06.2015 г. в размер на 1 441.86 евро (разлика над сумата 7 088.55 евро до сумата 8 530.41 евро). В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост и нарушения на материалния закон. Касаторът поддържа оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел за действителни оспорените като неравноправни клаузи в договора за кредит, с които е уговорена възнаградителната лихва по кредита, не е извършил преценка за неравноправни клаузи в договора, определил е неправилно началния момент на погасителната давност относно вземането на ищеца за възнаградителни лихви и е приложил неправилно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните твърдения: „Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 231/02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на І т. о. и в други посочени решения по чл.290 ГПК по въпроса „Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 ЗЗП клауза в потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува въз основа на базов лихвен процент за определен вид кредит плюс надбавка, при положение, че в договора не са предвидени начин за изчисление или формула за определяне на базовия лихвен процент, респ. методика с ясни правила за изменението му“; Въззивният съд е допуснал нарушения на закона при преценката на действителността на клаузата на чл.8.2 от договора за кредит, като е постановил решението си в противоречие с разпоредбите на чл.32, ал.8 ЗПК, чл.41, ал.4 ЗКНИП и чл.146, ал.1 във вр. с чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП, както и не е отстранил допуснато от първоинстанционния съд нарушение във връзка с доклада по делото; Относно характеристиките и правната същност на допълнителните споразумения към договорите за банков кредит, които са неразделна част от тях, относимостта им към предмета на спора, както и доказателствената стойност на споразуменията, приети от съда и неоспорени от страните - въпроси, чийто отговор се съдържа в решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, І т. о., решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, І т. о., и решение № 65/06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, І т. о.; По касационните основания за допуснати от въззивния съд нарушения на закона при постановяване на решението по осъдителните искове с правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД; Постановеното решение е в противоречие с практиката на СЕС, а именно С-168/2005 г., С-484/2008 г., Директива 93, С-260/89 г.“. Наред с така изложените твърдения, в касационната жалба касаторът се е позовал и на неправилно произнасяне от въззивния съд по въпросите за началния момент, от който започва да тече давностният срок по вземания за лихви - решение № 90/31.01.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на ВКС, ІV г. о., и за „неравноправността на някои клаузи в договора за кредит“ - решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС. Ответникът по касация „Общинска банка“ АД - [населено място], не е подал отговор на касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е съобразил, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК допустим установителен иск за съществуване на вземане за възнаградителна лихва по сключен между ищеца „Общинска банка“ АД и ответника И. К. договор за банков кредит от 19.02.2009 г., за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 66023/2019 г. на Софийски районен съд. Ищецът - кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение относно вземането за възнаградителна лихва, след като в предходно заповедно производство по ч. гр. д. № 34647/2015 г. на Софийски районен съд, приключило с издаване на заповед за изпълнение за просрочената главница по кредита, ведно с неустойки, законни лихви и разноски, е отказано издаване на заповед за изпълнение за възнаградителната лихва с мотив за недостатъчна индивидуализация на периода, за който се дължи лихвата. Преди издаване на заповедта ищецът е изпратил нотариална покана, връчена на ответника на 19.02.2015 г., с която е поканил последния да му заплати в 7-дневен срок дължимите лихви за ползване на кредита, отсрочени за периода от 19.07.2014 г. до 13.02.2015 г. и за периода от 23.06.2014 г. до 13.02.2015 г., в размер съответно на 6 684.14 евро (лихва върху редовна главница) и 110.97 евро (лихва върху просрочена главница), с предупреждение, че при неплащане ще счита кредита за предсрочно изискуем съгласно чл.60 ЗКИ и чл.8, ал.1, т.1 от договора за кредит. Въз основа на събраните в хода на делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за кредит от 19.02.2009 г. банката - ищец е отпуснала на ответника кредит в размер на 50 000 евро със срок на издължаване до 19.02.2033 г. В договора е уговорено, че погасяването на кредита ще се извърши чрез заплащане на една изравнителна вноска и на 287 месечни анюитетни вноски в размер на 530.19 евро, всяка от които включва главница и лихва, дължими до 19-то число на месеца. Договорът е сключен при уговорен в чл.3, ал.1, изр.1 лихвен процент по кредита 12 % годишно, формиран на база стойността на 3-месечен EURIBOR и надбавка 9.072 %. Предвидена е възможност за кредитора да променя едностранно размера на възнаградителната лихва в случай на повишаване/намаляване на 3-месечния EURIBOR с над 2 пункта от действащия към момента на сключване на договора - 2.928 %, като по преценка на компетентния орган на банката приложимият лихвен процент може да бъде завишен/намален до размер на разликата, след като кредитополучателят бъде уведомен писмено за промяната и след като му бъде предоставен преизчислен погасителен план (чл.3, ал.1, изр.2). На 23.06.2014 г. е сключен анекс № 1 към договора за кредит, с който ответникът се е задължил да погасява дълга си към „Общинска банка“ АД в размер на 47 800.59 евро съобразно нов погасителен план, заплащайки 12 равни месечни вноски в размер на по 250 евро в периода от 17.07.2014 г. до 19.06.2015 г., а след изтичане на този период остатъкът от дълга да се погасява на равни месечни вноски до изтичане на уговорения в договора краен срок за издължаване на кредита - 19.02.2033 г. С анекса е постигнато съгласие (чл.2) плащането на дължимите към датата на сключването му лихви по редовна и по просрочена главница, както и текущо начисляваните лихви за първоначалния период от 12 месеца да бъде отложено от тринадесетия месец след подписването му, на падежна дата за погасяване на главницата, като лихвите се разпределят пропорционално до 19.02.2033 г. Уговорена е и промяна на приложимия лихвен процент, считано от 23.06.2014 г., като кредитът се олихвява с общ лихвен процент, формиран от сбора на базовия лихвен процент на банката - кредитор, възлизащ към датата на подписване на анекса на 9.20 % годишно, и надбавка от 1 % годишно. Относно базовия лихвен процент е предвидено той да се изчислява всеки месец и промяната да се разгласява по начин, посочен в клаузата на чл.3, ал.2 от анекса, като в случай на промяна на базовия лихвен процент общият лихвен процент по кредита да се счита променен автоматично в съответствие с измененията, считано от 20-то число на месеца или от първия присъствен ден след него, при запазване на договорената лихвена надбавка. В периода на действие на договора страните са сключили и извънсъдебно споразумение от 15.12.2015 г., с което са се съгласили, че към 15.12.2015 г. задълженията на ответника по договора за кредит и по образувано от банката изпълнително дело за принудително събиране на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 34647/2015 г. на Софийски районен съд, са в размер на 54 863.45 евро и 2 945.33 евро, в т. ч. 8 530.41 евро - просрочени лихви. Със споразумението е постигнато съгласие през първите 12 месеца след подписването му ответникът да заплаща на банката по 1 000 лв. за погасяване на присъдената със заповедта главница и законни лихви, след което остатъкът от дълга да бъде погасен чрез заплащане на 12 погасителни вноски. На 22.05.2017 г. е подписан анекс към споразумението, с който страните са се съгласили, че задължението на ответника по договора за кредит и допълнителните съглашения към него е с общ размер 54 123.70 евро и 3 125.33 лв., в т. ч. 8 530.41 евро - просрочени лихви (възнаградителни) за периода 19.10.2013 г. - 11.06.2015 г., и че погасяването му следва да стане чрез заплащане в продължение на 21 месеца на по 510 евро (начислена законна лихва и част от присъдена главница), а остатъкът от дълга, заедно с текущо начислена законна лихва - на крайната падежна дата 22.03.2019 г. В производството пред първата инстанция е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, което въззивният съд е кредитирал и въз основа на същото е приел за установено, че целият предоставен от ищеца кредит в размер на 50 000 евро е усвоен от ответника на 23.02.2009 г. и че възнаградителната лихва по кредита за периода от 19.10.2013 г. до 11.06.2015 г. е в размер на 8 530.41 евро. След съобразяване на очертаните с въззивната жалба и с отговора предели на въззивна проверка съставът на Софийски градски съд е преценил, че при така установените факти по делото спорът във въззивното производство е съсредоточен върху действителността на клаузите за възнаградителна лихва, съдържащи се в договора за кредит и в анексите, както и върху погасителната давност за вземането на ищеца, релевирана от ответника в срока по чл.131 ГПК. Относно клаузата на чл.3, ал.1, изр.2 от договора за кредит, с която е уговорено право в полза на банката - кредитор да променя едностранно размера на възнаградителната лихва в случай на промяна на 3-месечния EURIBOR, въззивният съд е приел, че на практика банката - кредитор не се е позовала на нея и не е увеличавала месечната лихва, респ. дължимите от ответника месечни погасителни вноски, в периода от 19.10.2013 г. до 27.02.2015 г. - датата, на която кредитът е станал предсрочно изискуем. В подкрепа на извода, че през релевантния за спора период от време банката не е прилагала посочената клауза и не е упражнявала даденото й с нея право да увеличава едностранно лихвения процент, е изтъкнато и обстоятелството, че с анекса от 23.06.2014 г. първоначално уговореният в договора лихвен процент - 12 %, е намален на 10.20 %. Без да изразява несъгласие с извода на първоинстанционния съд за неравноправен характер на обсъжданата клауза, въззивният съд се е произнесъл, че след като банката не е упражнила правото си на едностранна промяна чрез увеличение на размера на първоначално уговорената лихва, правата на ответника като потребител не са накърнени (и няма опасност да бъдат накърнени в бъдеще поради обявената предсрочна изискуемост на кредита) и признаването на клаузата за нищожна по смисъла на чл.146 ЗЗП в мотивите към решението е безпредметно. Уговорката в чл.3, ал.1, изр.1 от договора за кредит, според която за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на кредитора лихви в размер на 12 % годишно, както и уговорката в чл.3, ал.1 от анекс № 1/23.06.2015 г., с която общият размер на лихвения процент е определен на 10.20 %, е преценена от въззивния съд като действителна. Изложени са съображения, че тези уговорки са формулирани по ясен и разбираем за кредитополучателя начин в съответствие с изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, отразяват възмездния характер на договора за кредит чрез определяне на отнапред известен за кредитополучателя размер на дължимата лихва за ползване на кредита, не нарушават изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. За неоснователно въззивният съд е счел поддържаното във въззивната жалба на ответника възражение за нищожност на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.10, ал.3 ЗЗД на сключените от страните анекс към договора за кредит от 23.06.2014 г., извънсъдебно споразумение от 15.12.2015 г. и анекс към споразумението от 22.05.2017 г. Съдът е направил извод, че противно на твърденията на ответника, в нито една клауза на анексите и на споразумението не е обективирана уговорка за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и за начисляване върху тях на възнаградителни лихви. Изразил е виждане, че извънсъдебното споразумение и анексът към него са сключени в съответствие с предвидената в чл.46, ал.4 ЗКНИП възможност за предприемане на различни мерки, в т. ч. промяна на сроковете и условията по кредита, преди пристъпване към принудително изпълнение с цел удовлетворяване на непогасения от длъжника кредитен дълг. Неоснователността на възражението е мотивирана и със съображения, че претенцията на банката - кредитор е за текущо начислена възнаградителна лихва за времето до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, чието плащане е било отложено по силата на анекса от 23.06.2014 г., а не е прибавяна към главницата по кредита. В заключение въззивният съд е формирал решаващия извод, че ответникът дължи на ищеца възнаградителна лихва за периода от 19.12.2013 г. до датата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита - 27.02.2015 г., в размер на 7 088.55 евро, за която предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск е основателен; След настъпване на предсрочната изискуемост ответникът не дължи възнаградителна лихва - т.2 от Тълкувателно решение № 3/2017 по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, поради което искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен за сумата 1 441.86 евро (разлика над 7 088.55 евро до 8 530.41 евро) - възнаградителна лихва за периода от 28.02.2015 г. до 11.06.2015 г. Въззивният съд е разгледал и своевременно противопоставеното от ответника възражение за погасяване по давност на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК вземане и е достигнал до извод, че то е неоснователно. При произнасяне по възражението съдът е изходил от периода, за който се претендира възнаградителна лихва, и момента, в който е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Като е съобразил, че със споразумението от 15.12.2015 г. и с анекса 22.05.2017 г. страните са се съгласили, че признават за безспорно в отношенията помежду си съществуването на парично задължение/вземане за възнаградителна лихва по договора за кредит в определен размер и към определен момент, съдът е приел, че с подписване на анекса и на споразумението ответникът е признал задължението си за лихви и в резултат от признанието давността е прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД; Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 66023/2019 г. е подадено на 15.11.2019 г., спрямо която дата започналата да тече след прекъсването нова тригодишна погасителна давност не е изтекла. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение. Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с който касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, е включен в предмета на делото, но не е обуславящ за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е отрекъл неравноправния характер на съдържащата се в договора за кредит клауза (чл.3, ал.1, изр.2), с която е уговорено право за банката - кредитор да променя едностранно размера на лихвата по кредита в случай на промяна на тримесечния EURIBOR с над 2 пункта спрямо действащия към датата на сключване на договора. За да уважи частично предявения срещу касатора установителен иск, съдът е направил извод, че вземането за възнаградителна лихва е формирано в съответствие с друга договорна клауза (чл.3, ал.1, изр.1), в която страните са уговорили кредитополучателят да заплаща лихва в отнапред известен за него процент, както и че през целия исков период банката не е упражнявала правото си да променя едностранно размера на лихвата в посока увеличение, т. е. не е прилагала неравноправната клауза, даваща й право да извършва промяна на лихвата във вреда на потребителя. При така възприетото от въззивния съд разрешение поставеният въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на въпросите по т.3 от изложението, възпроизведени от мотивите към решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, І т. о. Въззивният съд е разгледал възражението на ответника - сега касатор, за нищожност на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.10, ал.3 ЗЗД на подписаните от страните по кредитното правоотношение анекси и извънсъдебно споразумение. След преценка на съдържанието им съдът е достигнал до извод, че анексите и споразумението не са нищожни на поддържаното от ответника основание, тъй като не съдържат клаузи, предвиждащи увеличаване на главницата по кредита чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителна лихва. При извършване на преценката съдът не е констатирал наличие на клаузи, основани на неравноправни клаузи в първоначалния договор. Предвид мотивите към обжалваното решение, въпросите относно характеристиката и правната същност на анексите и на споразумението, доказателствената им стойност и относимостта им към предмета на спора не могат да се квалифицират като обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2015 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не извършва проверка на правилността на обжалваното пред него въззивно решение и не преценява дали изводите на въззивния съд са законосъобразни. С оглед постановките в тълкувателното решение твърденията в т.2 от изложението, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е допуснал нарушения на закона - материален и процесуален, не могат да предпоставят допускане на решението до касационен контрол. Формулираното в т.4 на изложението искане за допускане на касационно обжалване „по касационните основания за допуснати от въззивния съд нарушения на закона при постановяване на решението по осъдителните искове с правно основание чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД“ е нелогично, тъй като в производството, по което е постановено обжалваното решение, не е предявяван осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. В т.5 на изложението касаторът е навел твърдение, че въззивното решение е постановено в противоречие с цитирана практика на Съда на ЕС, без да посочи конкретен правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с тази практика. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не разполага с правомощия да извежда и формулира служебно релевантните за изхода на делото правни въпроси и след като в случая не е посочен правен въпрос, селектирането на касационната жалба на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не е възможно. Поставеният в касационната жалба въпрос от кой момент тече погасителната давност за вземането на кредитополучателя за възнаградителни лихви по кредита е включен в предмета на делото, но дори да се приеме, че по начина, по който е зададен, отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, разрешаването му от въззивния съд не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС в решение № 90/31.01.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на ІV г. о. Посоченото решение е постановено при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. и с него е формирана задължителна съдебна практика по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване - за задължението на въззивния съд да се произнесе по предявения иск в рамките на изложените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и направеното искане и за последиците от неизпълнението на това задължение. В решението няма произнасяне по правен въпрос, идентичен с поставения от касатора, което е достатъчно, за да се отрече наличието на релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Съдържащите се в мотивите към решението изводи по съществото на спора, до които е достигнал съставът на ВКС при разглеждане на касационната жалба по същество и с които касаторът е обосновал допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Аргумент за недопускане на касационно обжалване е и обстоятелството, че изводът на въззивния съд за неоснователност на възражението за погасителна давност е обусловен от преценката за двукратно прекъсване на давността чрез признание от кредитополучателя (чл.116, б.“в“ ЗЗД), а не е резултат от несъобразяване на практиката на ВКС - задължителна и казуална, при определяне на началния момент на погасителната давност относно вземането на кредитора - ищец за възнаградителна лихва по кредита. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1127/2023 г. на Софийски градски съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,