Определение № 50120 от 22.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2975/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Р. Т. Е. срещу решение № 261103/28.03.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 5163/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 20018564/21.01.2021 г. по гр. дело № 41682/2018 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу „Лукойл България“ ЕООД, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното ѝ уволнение, извършено със заповед № 306/19.04.2018 г. на пълномощник на управителя на ответното дружество; за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението ѝ длъжност „управител на бензиностанция“ при ответното дружество и за осъждане на последното да ѝ заплати сумата 9 889.08 лв., претендирана (частично – от сумата 11 000 лв.) като обезщетение за времето за оставане без работа поради уволнението ѝ за периода 23.04.2018 г. - 23.10.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.06.2018 г. до окончателното ѝ изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца Р. Е., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли преценката за тежестта и законосъобразността на наложеното дисциплинарно уволнение да се извърши от съда само въз основа на доказаните в хода на процеса дисциплинарни нарушения, без да се вземат предвид останалите изброени в заповедта за дисциплинарно уволнение нарушения, които работодателят не е успял да докаже с допустимите по ГПК доказателствени средства; и 2) длъжен ли е съдът да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, и да обсъди в мотивите си правно-релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото, както и да изложи собствени мотиви по изложените във въззивната жалба оплаквания. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл и решил в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно: по първия въпрос – в противоречие с решение № 48/14.05.2012 г. по гр. дело № 447/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 257/10.06.2010 г. по гр. дело № 3681/2008 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 572/23.04.2014 г. по гр. дело № 795/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 133/23.04.2015 г. по гр. дело № 5394/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и по втория въпрос – в противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 17/23.07.2014 г. по търг. дело № 811/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 111/03.11.2015 г. по търг. дело № 1544/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 136/06.11.2015 г. по търг. дело № 2483/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 180/11.01.2016 г. по търг. дело № 1618/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 94/13.09.2016 г. по търг. дело № 3768/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 161/04.10.2016 г. по търг. дело № 2220/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 68/24.04.2013 г. по търг. дело № 78/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 120/04.04.2013 г. по гр. дело № 964/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 17/04.06.2021 г. по гр. дело № 2145/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 143/29.03.2021 г. по гр. дело № 3662/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 35/13.07.2021 г. по гр. дело № 1783/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС. Ответното „Лукойл България“ ЕООД в отговора си на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е приел в мотивите към него, че съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Намерил е, че обжалваното в случая първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по отношение на неговата правилност е приел, че подадената от ищцата въззивна жалба е неоснователна, като е изложил следните съображения: Намерил е за неоснователни оплакванията и доводите на жалбоподателката-ищца за недоказано от страна на ответника-работодател, извършването на процесното нарушение на трудовата дисциплина. В тази връзка, от събраните по делото писмени доказателства, включително докладна записка от 27.03.2018 г. на ищцата и обясненията на същата по чл. 193 КТ, въззивният съд е приел за установено, че на 27.03.2018 г. ищцата е отишла на работа в 9 ч., при което, в качеството ѝ на управител на бензиностанция Б148 - [населено място], тя е била уведомена от нощната смяна, че през нощта нивомерната система е „пищяла“ веднъж и компютърът на касата е спирал; въпреки това ищцата е рестартирала компютъра и системата, като е пренебрегнала повторния звуковия сигнал на нивомерната система за наличието на вода в горивото, като помислила, че той се дължи на прекъсната връзка. С цел бързото обслужване на клиентите, ищцата не направила разпечатка от нивомерната система, а направо я въвела в режим на работа и излязла да приеме доставка на една клетка дизелово гориво; след пристигане на цистерната за доставката, ищцата направила разпечатка от системата, но не забелязала, че в нея е регистрирано наличие на вода в резервоара. Последното ищцата установила едва след оплакване на клиенти, след което подала сигнал до регионалния представител и последвало спиране на продажбата на гориво. Междувременно, до спирането на зареждането, с компрометирано гориво са били заредени поне 6 броя автомобили на клиенти на работодателя, което съдът е установил от представената по делото книга на рекламациите. Въззивният съд е приел, че така установеното поведение на ищцата следва да се прецени в светлината на възложените ѝ трудови задължения, като в тази връзка е обсъдил представената по делото извадка от правилника за експлоатацията на бензиностанциите на работодателя, от която е установил, че специфичните задължения на управителя на всеки един обект (бензиностанция) включват ежедневно следене на показателите на нивомерната система за наличие на вода в резервоарите за горива, като при регистриране на каквото и да било количество вода в някой от тях, незабавно следва да прекрати продажбата на горива и да уведоми изрично посочени отдели за установяване и коригиране на проблема. От представения по делото дневник за разпространение на документи за управление от първо и второ ниво, въззивният съд е установил, че ищцата е била запозната с тези правила, като наред с това, в обясненията си по чл. 193 КТ тя изрично е посочила, че е запозната със стандарта за управление на бензиностанциите на работодателя и инструкцията за работа с нивомерната система. С оглед така изложеното, СГС е споделил изводите на първоинстанционния съд, че с горното си поведение на 27.03.2018 г. ищцата е допуснала нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 126, т. 4, т. 5, т. 10 и т. 13 от КТ и стандартите за управление и експлоатация на бензиностанциите, издадени от ответника-работодател, тъй като въпреки, че пристигайки на работа е била уведомена от служител за възникнал през нощта проблем и подаден звуков сигнал от нивомерната система, тя е рестартирала системата и е пренебрегнала подадения втори сигнал от същата, като е продължила продажбата на горива, а впоследствие е пренебрегнала и регистрираното в разпечатката от системата наличие на вода в горивото, като е сезирала компетентното лице и съответно е спряла продажбата на компрометираното горива, едва след като вече са били обслужени поне 6 броя клиенти. Съдът е намерил за неоснователен и довода на ищцата, че поради невладеенето на английски език тя не могла да разбере, че в разпечатката от нивомерната система е отчетено наличие на вода в резервоара на горивото. В тази връзка СГС е изложил съображения, че самата ищца е посочила в обясненията си по чл. 193 КТ, че е запозната с инструкциите за работа с нивомерната система, т.е. тя следва да знае какво означават определени думи и изрази, независимо от общото знание или не на английски език. Наред с това, в същите обяснения ищцата е посочила и че не е забелязала какво пише в разпечатката, а не че не разбрала написаното там. Относно формата на вината въззивната инстанция не е споделила извода на първоинстанционния съд, че процесното нарушение на трудовите задължения е умишлено, а е приела, че е налице непредпазливост – ищцата е знаела какви са трудовите ѝ задължения и е била длъжна и е могла да ги изпълнява, но въпреки това ги е пренебрегнала. СГС е изтъкнал, че това не се отразява на извода, че трудовото нарушение е било извършено виновно от страна на ищцата. Въззивната инстанция е намерила за неоснователни и доводите на ищцата, че наложеното ѝ наказание не съответствало на тежестта на извършеното нарушение, като в тази връзка СГС е препратил изцяло към подробно изложените от първоинстанционния съд мотиви. Наред с това въззивният съд е изложил и свои съображения, като е приел, че дейността на ответника-работодател е рискова, като при извършването ѝ могат да възникнат материални и нематериални вреди както за работодателя, така и за работниците и клиентите, предвид което е изтъкнал, че стриктното спазване на правилата при работа е от изключително значение. Изтъкнал е също, че в конкретния случай ищцата не просто е пропуснала да забележи един сигнал от системата за наличие на вода в горивото, а е пренебрегнала три последователни такива: първият – от друг служител (от нощната смяна), втория – звуковият сигнал и третият – вписаното в разпечатката от системата, и въпреки тях е продължила работа, като по този начин е причинила на работодателя както имуществени вреди – изплащане на обезщетения за причинени вреди на клиенти, така и неимуществени вреди – накърняване на репутацията му и на доверието на клиентите. За неоснователен въззивната инстанция е намерила и довода на ищцата, че процесната заповед за дисциплинарното ѝ уволнение, в нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ ѝ била връчена в период, в който тя ползвала отпуск за временна неработоспособност, без да е изискано предварително разрешение от инспекция по труда. В тази връзка СГС е приел за безспорно по делото обстоятелството, че на 25.04.2018 г. е издаден болничен лист от ЛКК на ищцата за периода 23.04.2018 г. - 12.05.2018 г. От събраните по делото доказателства, обаче съдът е установил, че на 23.04.2018 г., когато ѝ е връчена процесната заповед за уволнение, ищцата е била на работа, т.е. не е започнала да ползва разрешения ѝ отпуск с болничния лист, поради което и не се ползва от предварителната закрила по чл. 333 от КТ. Също в тази връзка въззивният съд е намерил за неоснователно и оплакването на ищцата, че първоинстанционният съд обосновал извода си, че ползването на болничните не е започнало, единствено на свидетелски показания, дадени от друг служител на работодателя. СГС е изтъкнал, че тези показания се кредитират съвместно с представени по делото писмени доказателства, а именно: книга за ежедневен инструктаж, от която се установява, че именно ищцата е направила инструктажа в процесния ден, както и акт за касова наличност от процесната дата, подписан от ищцата. Въззивният съд още веднъж е посочил, че съвкупната преценка на тези доказателства дава основание за обоснован извод, че към момента на връчването на заповедна за уволнение ищцата не е започнала да използва разрешения ѝ отпуск за временна неработоспособност, предвид което не се е ползвала от закрилата по чл. 333 от КТ. В заключение въззивната инстанция е посочила, че се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд, поради което препраща и към тях, съгласно чл. 272 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към въззивното решение, не са налице основания за допускане на касационното му обжалване. Съгласно трайно установената практика на ВКС, включително посочената многобройна такава от жалбоподателката, отговорът на втория формулиран в изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос, е положителен, а именно: въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни твърдения, доводи и възражения, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, включително като изложи свои собствени мотиви по оплакванията във въззивната жалба, наред и независимо от възможността да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК. В случая, видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, СГС по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение на въпроса, възприето в практиката на ВКС, поради което не е налице наведената от жалбоподателката допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос. Съдът намира, че първият правен въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателката, не е от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на спора по делото. Това е така, защото постановката на този правен въпрос предпоставя дисциплинарното наказание „уволнение“ да е наложено за повече от едно – поне две (няколко) дисциплинарни нарушения, извършването на поне едно от които да е доказано, а на друго от тях – да е недоказано от събраните доказателства по делото. В случая обаче не е налице такава хипотеза, тъй като процесното дисциплинарно нарушение е едно, извършването на което от ищцата, въззивният съд е приел за доказано – в обективните и субективните му признаци, доколкото те са установени от доказателствата по делото в сравнение с посочването им в заповедта за уволнение, а именно, – че на 27.03.2018 г. ищцата по непредпазливост е нарушила трудовите си задължения като управител на бензиностанция Б148 в [населено място], като е допуснала продажбата на гориво, смесено с вода, вследствие на което с такова компрометирано гориво са били заредени поне 6 броя автомобили на клиенти на ответното дружество-работодател. С оглед на това, първият правен въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а именно – да е включен в предмета на правния спор и да е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение – също съгласно разясненията, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Независимо от изхода на делото, в полза на ответното дружество не следва да се присъждат претендираните от него разноски, тъй като не се установява то да е направило такива за производството пред настоящата инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение