Определение № 2875 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1463/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 2895 от 10.01.2025 г., подадена от Л. Б. Г. срещу въззивно Решение № 6252 от 14.11.2024 г. по в.гр.д.№ 3056/2022 г. на Софийски градски съд, IV-Е възз.гр.състав.

Ответникът по касация В. В. Р. е подал писмен отговор чрез адвокат Р. Б. от САК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.

Настоящият състав на ВКС намира следното по искането за допускане на касационното обжалване:

С обжалваното решение е отменено Решение № 74239 от 21.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 23117/2018 г. на Софийски районен съд, ГО, 125 състав, поправено с Решение № 20011763 от 09.02.2022 г., в частта, с която СРС се е произнесъл по съществото на спора, като вместо това е постановено, че като неоснователен се отхвърля предявеният от Л. Б. Г. срещу В. В. Р. установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на В. В. Р., че по силата на изтекла в нейна полза през периода м. 06.2004 г. - м. 06.2014 г. придобивна давност Л. Б. Г. е собственик на двуетажна сграда-източен близнак, с площ от около 50 кв.м., с идентификатор * по КК, одобрена със Заповед № РД-18.3 от 11.01.2012 г. на Изп.Директор на АГКК, и на гараж с идентификатор *, находящи се в поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], [улица], с площ на ПИ - 930 кв.м., с номер по предходен план: *, кв. 164, парцел *, при граници: ПИ с идентификатори *, *, *, *, *, * и ***.

От фактическа страна е прието, че с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, съставен на 07.09.1990 г., Х. Р. Б. е признат за собственик по давност на 1/2 идеална част от дворно място, без постройките, цялото от 930 кв.м., съставляващо парцел * от кв. 164 по плана на [населено място] - *, при съседи на целия парцел: [улица], В. Р., Д. Б., Г. Т. и Б. К.. С договор за продажба от 01.12.1992 г. притежаваната от Х. Б. 1/2 ид.част от дворното място е прехвърлена на внука му В. К. Р. - баща на ответника. Приобретателят В. К. Р. е починал на 21.05.2004 г., като е оставил единствен наследник по закон - син В. В. Р., ответник по делото.

Относно находящите се в дворното място постройки е установено, че е построена двуетажна жилищна сграда-близнак, включваща източен близнак и западен близнак, която е строена без архитектурни и строителни книжа през 1970 г. (видно от акт на общинска администрация от 1991 г. - за извършено незаконно строителство, и декларации на съседи на имота от 1991 г.- за съгласие Х. Р. Б. „да увеличи собствената си жилищна сграда“ и „да узакони“ същата), и е нанесена в кадастралния план на кв. "*" [населено място], видно от скица, издадена през 1994 г. Като ситуационен елемент върху поземления имот (парцел * от кв. 164 по плана на [населено място] -[жк]) съществува и постройка, намираща се на разстояние от уличната регулационна линия, обозначена като „масивно жилище“. Според издадена от АГКК на 08.11.2017 г. скица, в ПИ с идентификатор *** има построени няколко сгради, като сграда с номер 1 представлява „гараж“ (“хангар, депо, гараж“), долепен до границата на имота с [улица], до който е долепена сграда с номер 2 (без обозначение), находяща се също на уличната регулационна линия.

Източният близнак от двуетажната жилищна сграда, предмет на предявения от Л. Г. срещу В. Р. установителен иск за собственост, е с обща застроена площ (РЗП) от 88 кв.м. - по 44 кв.м. на І-во и на ІІ-ро ниво), и според приложената по делото обяснителна записка към геодезическо заснемане от м.10.2017 г. се състои от кухня и стая-хол на І-ви етаж, и две стаи на ІІ-ри етаж, заедно с мазе под стълбището с площ от 7 кв.м. и таванско помещение с площ от 37 кв.м.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 04.09.2017 г. ответникът В. В. Р. е продал собствената си 1/2 идеална част от дворното място – ПИ ***, на третото лице С. К. (ответница по делото, по отношение на която производството е прекратено с влязло в сила определение на СРС), а с нотариален акт от 01.12.2017 г. С. К. продала на С. Н. тази 1/2 ид.част от имота.

Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели.

За установяване правото си на собственост на процесните двуетажна сграда-източен близнак и гараж, в производството пред СРС ищцата е ангажирала показанията на свидетелите Р. Л. и Р. Д.. Свидетелката Л. е съседка на процесния имот; сочи, че ищцата дошла да живее в имота през 2004 г. - когато дядо й починал. Къщата била близнак, имала два гаража, като гаражът на Л. в двора буквално бил на улицата. Л. живяла в източния близнак с приятеля си и детето, направили ремонт, купили си мебели. Първоначално Л. използвала гаража, който бил близо до улицата, да държи дърва за огрев, като след като се сдобили с климатик си купила кола и започнала да я паркира в гаража. До към 2017 г. никой не оспорвал това, че тя живее в имота. От Л. свидетелката Л. разбрала, че не може да си влезе в къщата, защото братовчед й бил продал земята. Откакто Л. не живеела в имота, свидетелката не била виждала други хора да живеят в къщата. Свидетелят Д. също е съсед на процесния имот. Сочи, че Л. живяла в къщата от 2004 г. до 2017 г., като през 2016 г. - 2017 г. влязъл в къщата, защото й помагал с купената от нея перална машина. По негови данни през 2017 г. - 2018 г. Л. буквално била изгонена от къщата. Дошъл мъж с лъскава кола и й казал, че е купил всичко и тя трябва да напусне, като заключил всичко с катинари и синджири. Понастоящем никой не живеел в къщата - вратите се рушали, къщата била с катинари и синджири. Свидетелят не бил виждал никого в къщата оттогава. Според двамата свидетели до 2017 г. - 2018 г. никой не бил притеснявал ищцата защо живее в къщата.

Във въззивното производство са събрани показанията на свидетелите Б. А. и Д. Д.. Свидетелят А. е познат на наследодателя на ответника - В. К. Р., и съсед на процесния имот. Сочи, че в продължение на 5-6 години, през периода 1995 г. - 2001 г. живял на около 200-300 метра от процесния имот, находящ се на [улица] или 14 в [населено място], където живеел В. Р. (баща) заедно със съпругата си И. (майка на ответника) и синът им В. Р. (ответникът). Свидетелят влизал много пъти в къщата, като след развода на родителите около 1998 г. - 1999 г. И. и детето В. заминали при неговата баба в кв. К. и живеели там. След развода И. и В. продължили да имат добри отношения. В. живял в къщата до смъртта си през пролетта на 2004 г., след което около 5-6 месеца къщата стояла празна, а след това общата им компания, които общували с бившата му жена И., я посъветвали да отдаде къщата под наем. По-късно свързали И. с друга обща позната на име Д., която отишла да живее в къщата (източен близнак), предоставена й от И.. Това се случило в края на 2004 г., без свидетелят да е сигурен за датата. И. посещавала къщата поне 2-3 пъти през периода до настаняването на Д. в имота. Д. живяла в къщата най-малко 5-6 години, след което доста време къщата била празна. След смъртта на И. през 2017 г., през късната пролет на 2018 г., свидетелят говорил с малкия В. (ответника) и решил да му помогне да окосят двора, тъй като имало възражения от комшии. Дворът бил буренясал, всичко било прораснало, бил изоставен и в окаяно състояние. При това посещение на имота свидетелят не влизал в къщата. Като отишли на място, около час си проправяли път до входа на къщата, тъй като всичко било обрасло в къпини и се наложило да почистват продължително време. По това време нямало обитател на къщата. А. сочи, че след като Д. живяла там, не бил виждал в имота да има обитатели. Минавал покрай имота многократно и виждал, че няма белези някой да живее там. И към настоящия момент малкият В. си имал ключ от къщата. Според свидетеля Д. била като наемател в къщата и най-малко 100 пъти свидетелят я виждал да влиза в нея. Посещавал имота, пили кафе заедно. Когато влязъл в къщата при посещението през 2018 г., видял, че цялото входно помещение е с паяжини. Впечатлението му, че къщата изглежда като изоставена, датирало от времето след смъртта на И. през 2017 г. Знаел, че имало обитатели на другата част от къщата - близнак, но не знаел кои са те, нито имал представа кои са собственици на тази част от къщата.

Свидетелката Д. Д. е позната на майката на ответника В. Р. – И.. Сочи, че в края на м. април 2004 г. родила дъщеря си, като поради семейни проблеми скоро след раждането (около 3- 4 месеца след това) й се наложило по спешност да отстъпи жилището, в което живее, и да се настани на друго място. Имала голямо желание да се настани в къща и то в отдалечен район от София, което съобщила на свои познати, един от които бил Б. А. - неин познат от 1998-1999 г.. Той й казал, че говорил със своя позната - И., която имала къща в кв. К., [населено място], и била готова да й предостави възможността да живее в нея срещу символичен наем. Свидетелката се преместила да живее в имота, предоставен й от И., през октомври 2004 г. Имотът се намирал на [улица], като Д. се настанила на първия етаж от къщата на източния близнак, тъй като помещенията в него - с площ от около 45 кв.м., били предостатъчни за нуждите й. Живяла в имота от 2004 г. до 2011 г., когато детето й навършило 7 години и трябвало да тръгне на училище. С кратки прекъсвания (когато ходела за по няколко дни в жилището на майка си в София) изцяло живеела в Н. И. на посочения адрес. Опитвала се да поддържа земеделие, като садяла домати, краставици и други неща. Не правила подобрения в имота, тъй като при настаняването й къщата била годна за нормално обитаване, имала сервизни помещения, била оборудвана с шкафове и кухненски уреди. Свидетелката виждала, че в другата част на къщата-близнак живеят и други хора, но не ги познавала и не се интересувала от тях. Не помни кои са били тези хора.

От правна страна въззивният съд е приел, че при така установените факти не може да бъде обоснован извод, че ищцата е осъществила твърдяното оригинерно придобивно основание и се легитимира като собственик - въз основа на осъществено давностно владение, на процесните имоти.

Относно собствеността върху 1/2 идеална част от дворното място е установено, че първоначално е придобита по давност от Х. Р. Б., който я прехвърлил чрез продажба на внука си В. К. Р., след чиято смърт през м. 05.2004 г. същата е преминала по наследяване в имуществената сфера на ответника В. В. Р.. Процесната сграда-източен близнак, за която са налице данни, че е построена през 1970 г. и е нанесена в кадастралния план от 1994 г., не е била предмет на продажбата от 1992 г. и съответно - не е придобита по наследяване от ответника В. В. Р.. Няма твърдения, нито данни и доказателства по какъв начин ищцата е установила фактическа власт върху нея, но доколкото се твърди, че е принадлежала на общ наследодател на страните - Х. Р. Б. (без представен по делото легитимационен документ на негово име), очевидно настаняването й в имота е свързано с твърдяното родство помежду им.

Въззивният съд е приел, че събраните в първоинстанционното производство показания на свидетелите Л. и Д. не обосновават извод, че Л. Г. е упражнявала фактическа власт върху процесните имоти - с характер на владение, непрекъснато, спокойно и необезпокоявано от никого, през период от 10 години, считано от м. юни 2004 г. до м. юни 2014 г., в следствие на което да е придобила собствеността върху тях по давност. Посочените гласни доказателства не съдържат ясни, точни и безпротиворечиви сведения относно това кои лица и през кой период или периоди от време са обитавали/ползвали имотите и съответно - са упражнявали фактическа власт с характер на владение върху тях. Никой от свидетелите не установява ищцата да е имала изискуемото от закона субективно отношение към имотите - да ги е владяла за себе си с намерението да стане техен собственик (своене) и да е манифестирала пред ответника В. Р. това свое отношение към тях, а също и това субективно отношение да е било налично през изискуемия давностен период. Освен, че няма данни и доказателства за манифестирането на собственическо намерение у ищцата, предвид обстоятелството, че през 2004 г., когато според фактическите й твърдения е установила фактическа власт върху имотите, ищцата Л. Г. е била на 16-годишна възраст (родена е през 1988 г.), а ответникът В. В. Р. - законен наследник на починалия на 21.05.2004 г. негов баща В. К. Р., е бил на 8-годишна възраст, не би могло да се приеме, че ищцата е имала такова намерение и че то действително е доведено до знанието на ответника. Същевременно не представляват доказателства, изпълващи съдържанието на дължимото от ищцата пълно главно доказване, дадените в тази насока от свидетелите показания, че „никой не е оспорвал това, че Л. Г. живее в къщата“ през цялото време, през което свидетелката Л. я познава, и че свидетелят Д. „не знаел Л. да е имала проблеми във времето, в което е живяла в къщата, някой да я притеснява, че живее в къщата“, „не знаел В. да е казвал нещо на Л. за собствеността лично“. Напротив – посочените от ответника гласни доказателства са ясни, точни и взаимно кореспондиращи и чрез тях успешно е проведено насрещно доказване по делото, тъй като опровергават твърденията на ищцата за упражнявана върху процесните имоти фактическа власт през изискуемия 10-годишен период, предпоставяща придобиването им по давност. Обобщено е, че при съвкупен анализ на събраните в процеса доказателства не може да се приеме, че от страна на ищцата Л. Г. е осъществено изискуемото от закона давностно владение, предпоставящо придобиване правото на собственост върху претендираните имоти на твърдяното оригинерно придобивно основание. Не е установено по безспорен и категоричен начин по делото, че ищцата е осъществявала спокойно, явно и несмущавано владение върху имотите през предвидения в ЗС 10-годишен период съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което и установителният й иск за собственост като неоснователен и недоказан е отхвърлен.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК по въпросите:

1. „Следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, вкл. в тяхната съвкупност ?“ – с довод, че е налице противоречие с Решение № 222 от 27.03.2018 г. по т.д.№ 505/2017 г. на ВКС, II т.о., Решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д.№ 2220/2015 г. на ВКС, II т.о. и ТР по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК;

2. „Има ли право въззивният съд да допуска събиране на доказателства, които са поискани в първоинстанционното производство, допуснати са и по вина на поискалата ги страна не са събрани в първа инстанция ?“ – с довод, че е налице противоречие с ТР по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК;

3. „Следва ли въззивният съд да разглежда жалба, в която не са въведени твърдения за неправилност, вкл. без ясно изложение в какво се състои порочността на обжалвания акт, съгласно чл. 260 ГПК“ – с довод, че е налице противоречие с ТР по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК;

4. „Следва ли въззивният съд, при твърдян изтекъл давностен срок, считано от 21.05.2004 г. до 04.09.2017 г., да обсъжда само първата част от него, игнорирайки останалия период на владение ?“ – с довод, че е налице противоречие с ТР по тълк.д.№ 4/2012 на ВКС, ОСГК;

5. „Има ли право съдът да кредитира взаимно изключващи се и противоречиви свидетелски показания ?“ – с довод, че е налице противоречие с Решение № 48 от 14.05.2012 г. по гр.д.№ 447/2011 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 381 от 21.03.2012 г. по гр.д.№ 756/2010 г. на ВКС, I г.о.;

6. „Промяната на държането във владение и демонстриране на намерение за своене към собственика“ - с довод, че е налице противоречие с Решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д.№ 4755/2008 г. на ВКС, I г.о., Решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, I г.о. и ТР по тълк.д.№ 4/2012 на ВКС, ОСГК.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Вторият и третият от въпросите почиват на твърдения за процесуални бездействия на ответника по иска, които се опровергават от данните по делото, поради което питанията са лишени от обуславящо значение и не удовлетворяват изискванията към общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Противно на предпоставеното в трети въпрос, още с въззивната жалба (л.л. 3 и 9 от в.гр.д.№ 7684/2020 г. на СГС) В. Р. е изложил не само несъгласието си с постановения от СРС краен резултат, но и оплакванията си за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, които са довели до постановяването на атакуваното решение. В „Допълнение към въззивна жалба“ (л. 19 от в.гр.д.№ 7684/2020 г. на СГС) оплакванията са прецизирани като изказ и е конкретизирано становището на въззивника за несъответствието между дължимите и фактически извършените от първоинстанционния съд процесуални действия. Видно от текста на Определение № 271869 от 14.07.2021 г., постановено по реда на чл. 267 ГПК, въззивният съд е приел, че въззивникът е обосновал наличието на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК, с което е аргументирано приемането на писмени доказателства и събирането на гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели за установяване на обстоятелствата, заявени в молба от 13.02.2020 г. и във въззивната жалба. Изложеното сочи, че въззивният съд е разгледал делото, точно прилагайки правилата на чл.чл. 260, 266 и 269 ГПК и практиката на ВКС по приложението им, което изключва възможността за допускане на обжалването.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по поставените в изложението процесуалноправни въпроси №№ 1 и 5. В практиката на ВКС (включително посочената от касаторката) се приема, че въззивният съд е такъв по съществото на спора и непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивната инстанция (както и първата) трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Съдът не може да обсъжда избирателно само част от доказателствата и възраженията и да преиначава свидетелски показания. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства.

Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи и възражения, които са от значение за спорното право. Преценката на въззивния съд за недоказаност на наведеното от ищцата придобивно основание, обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение, по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е недопустимо, тъй като в тази фаза се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.

Останалите два въпроса касаят преценката на въззивния съд, че в полза на ищцата не е осъществено придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Въпрос № 4 не поставя за разрешаване правен проблем, на който да е възможно да бъде даден принципен отговор, важим при разрешаването на сходни казуси, поради което не удовлетворява изискванията към общото основание за допускане на обжалването. Обосновката към него разкрива характера му на оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение при формиране на решението си, което при това не намира опора в текста на акта. Противно на поддържаното от касаторката, съдът не е „игнорирал период от три години“. Изводът му, че претенцията е недоказана е логическо следствие от съвместното обсъждане на констатацията, че няма твърдения по какъв начин ищцата е установила фактическа власт, наред с преценката, че липсват данни и доказателства за момента, считано от който в случая би се поставило начало на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Съгласно трайно установената практика на ВКС, включително задължителната, владелческите действия трябва да съдържат всички признаци на владението, като фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта. Безспорно е също така, че тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Дали елементите от фактическия състав на оригинерното придобивно основание са се осъществили, е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай. По настоящото дело въззивният съд не е приел за доказано осъществяването на обстоятелства, обосноваващи извод за упражняване на несъмнително владение. След като ищцата не е доказала кога и как е установила фактическа власт за себе си, то без значение за изхода на спора е колко дълъг период от време е релевирала с исковата си молба, тъй като крайният момент на изтичане на срока на придобивната давност е определим само при наличие на несъмнено установен начален момент.

Изявлението под № 6 не е формулирано като питане и преценявано както самостоятелно, така и във връзка с „обосновката“ към него, не може да се установи точният смисъл на твърдяното от касаторката противоречие между въззивния акт и практиката на ВКС. Ако се приеме, че по този начин касаторката поставя правния проблем за предаването на владението от предишен собственик (доколкото това е предметът на обсъждане в казуалната практика, на която се позовава в „обосновката“), то в случая т.нар. въпрос № 6 е изцяло неотносим (както и релевираната във връзка с него практика на ВКС), тъй като такъв проблем не е стоял за разглеждане в настоящия случай.

Касаторката се е позовала и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но само чрез посочването му като правна норма. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезите по чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото прочитът на акта не сочи на произнасяне, несъвместимо с приложимото обективно право, с основни принципи на съдопроизводството или с правилата на логиката. Не са налице и данни, които да поставят под съмнение валидността и допустимостта на акта.

С оглед липсата на основание за допускане на касационното обжалване, касаторката дължи да заплати на ответника по касация разноски за защитата пред ВКС, които са доказани в размер на 2 000 лв. (л. 36). На основание чл. 5, 12 и 13 ЗВЕРБ разноските се присъждат в настоящата валута и възлизат на 1 022,58 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия