Определение № 2381 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5030/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределителни мрежи Запад“ЕАД срещу решение №.4687/30.08.23 по г.д.№.11589/22 на СГС, ІV Бс, с което е потвърдено реш.№.20058888/23.09.22 по г.д.№.47845/ 20 на СРС, 57с., в частта му за осъждане на касатора да плати на основание чл.200 КТ 22000лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от 14.06.19 до окончателното изплащане, със съответни разноски. Ответната страна А. Д. Д.-Г. оспорва жалбата; претендира разноски при условията на чл.38 ЗА. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел /вкл. препращайки към мотивите на първоинстанционния на основание чл.272 ГПК/, че са налице предпоставките на чл.200 КТ за ангажиране на отговорността на ответника като работодател на ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди – болки и страдания във връзка с травматично увреждане, признато по надлежен ред за трудова злополука /разп.№. 23461/20.06.19 на ТП София град на НОИ/. По делото няма спор, че увреждането е настъпило на 14.06.19, към 12.20 часа-когато А.Д., заемаща длъжност „отчетник измервателни уреди“, при отчет на абонат в [населено място], за да достигне електромерното табло, стъпила на бордюр на оградната мрежа, загубила равновесие при слизане и стъпила накриво; в резултат на това получила счупване на скочна кост (талус) на дясното ходило, причинило трайно затруднение на движенията на десен долен крайник за срок повече от 30 дни; лечението било с поставяне на гипсова имобилизация на дясната глезенна става и ходило за срок от 30 дни, като не е можела да стъпва на десния си крак и се е придвижвала с помощни средства; при нормално протичане на лечебния процес без усложнения, възстановителният период при такъв вид увреждания е около 3 месеца; в периода на имобилизация ищцата е изпитвала болки и затруднения при хигиенно-битовото си обслужване; понастоящем е налице ограничен обем на движение в дясна глезенна става /ведно с дорзална флексия (повдигане на ходилото нагоре) от 10 градуса (при норма 20 градуса) и прантарна флексия (спускане на ходилото надолу) от 35 градуса (при норма 45 градуса)/, който, с оглед давността на травмата, ще остане за постоянно; счупването е зараснало напълно и по отношение на здравината на костта не се налагал специален двигателен режим. При тези обстоятелства, като се е позовал на константната практика на ВКС относно определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост - съобразно характера и степента на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителността на лечение и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социалното му положение, икономическа конюнктура и др., и като се има предвид, че принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените вреди, съдът е приел, че дължимото обезщетение, след приспадане на изплатените 324,24лв. застрахователно обезщетение, възлиза на 22 000лв. Намерил е за неоснователно възражението, че последното следва да се намали с обезщетение по реда на общественото осигуряване, тъй като доказателства за получаване на такова и размера му не са ангажирани. Не е споделил и довода, че е обвързан от методиката за определяне на обезщетения, предвидена в чл.7-чл.9 от Наредбата за задължителното застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ /НЗЗРСРТЗ/. Посочил е, че тя има за цел да определи условията и реда за задължително застраховане за този риск на работниците и служителите, които извършват работа, при която съществува опасност за живота и здравето им (чл.1), а не да служи като основание да бъде ограничена възможността на съда при преценка на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди при условията на чл.200 КТ във връзка с чл.52 ЗЗД – тъй като приемането на противното би означавало да се обезсмисли разпоредбата на чл.200 ал.4 КТ. Намерил е за неоснователно възражението за съпричиняване с твърдения за груба небрежност. Отразил е, че такава е налице, когато работникът не е положил грижата, която и най-небрежният би положил; при възражение по чл.201 ал.2 КТ работодателят следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но и че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност; за да е налице груба небрежност, той следва да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати; преценката е конкретна и зависи от фактите по делото (реш.№.142/27.07.22 по г.д.№.3306/21, III ГО, реш.№.50227/15.12.22 по г.д.№.169/22, III ГО, и др.). В настоящия случай не се установява твърдения от ответника факт-че по време на изпълнение на задълженията си ищцата под каквато и да е форма е проявила губа небрежност-това е видно както от фактическата обстановка при настъпване на злополуката, така и от заявеното от св.М./служител на ответника, изпълняващ същите трудови функции като ищцата/, която веднага след инцидента е отишла при А.Г. и я е превозила до дома й /от показанията й се установява, че електромерът, до който се е опитвала да осъществи достъп ищцата и да отчете показанията му, се е намирал сравнително високо и неудобно, обърнат към двора на къщата, а улицата е била разкопана от извършвани ремонти – поради което и достъпът до същия е бил затруднен, а при изпълнение на задълженията по отчитане на СТЕ служителите не използват каквито и да е помощни средства/. Същевременно в отговора на исковата молба не са изложени конкретни твърдения за правилата на безопасност на труда, които ищцата не е изпълнила и за които й е бил проведен първоначален и периодичен инструктаж. Общото твърдение, че е нарушила правилата за безопасност, които са специфични за всяка дейност, не е достатъчно, за да се приеме, че е налице груба небрежност от нейна страна. Ответникът не е ангажирал доказателства относно това какви са били общите и специфични правила за безопасност, дали ищцата е била уведомена за тях и кои от тях не е изпълнила - в резултат на което е получила твърдяното увреждане на крака. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГП и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с две групи въпроси: 1.1.“Следва ли съдът, когато определя справедливо обезщетение на причинените неимуществени вреди на ищцата А. Г., да съобрази паричния еквивалент на това обезщетение с размерите, посочени в чл.9 от Наредба за задължителното застраховане на работниците и служителите за риск „трудова злополука?“; 1.2.“Налице ли е очевидна неправилност на въззивното решение по отношение на преценката на съда за справедливо обезщетение на причинените неимуществени вреди на ищцата А. Г., като съдът определя това обезщетение в размер на около 100 пъти по-високо обезщетение от изплатеното й обезщетение от 324,24лв. на 22.01.20 за претърпяната от нея трудова злополука съгласно размерите, определени в чл.9 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“?“; 1.3. „Налице ли е очевидна неправилност на въззивното решение по отношение на преценката на съда, че работодателят е следвало да има правила за качване и слизане от бордюр на тротоар, т.е. правила за правилно ходене на служителите по тротоар /това се учи в ранна детска възраст от родителите/, вкл. качване и слизане от бордюри на тротоар, като според съда липсата на подобни правила води до неоснователност на направеното възражение за проявена груба небрежност от ищцата А. Г.?“; 2.1.“Длъжен ли е съдът преди да определи справедливо обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищцата А. Г. първо да определи нейния действителен принос за настъпване на трудовата злополука, когато настъпването на тази злополука е в резултат само единствено на поведението на ищцата А. Г., като причината за злополуката е нейното неправилно качване/слизане от бордюр на тротоар?“; 2.2. „Длъжен ли е съдът преди да определи справедливо обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищцата А. Г., първо да определи нейния действителен принос за настъпване на трудовата злополука, след което да определи паричния еквивалент на обезщетението и от него да извади полученото застрахователно обезщетение от ищцата А. Г. по застраховка срещу трудова злополука?“ /реш.№.252/30.09.16 по г.д.№.1364/16, ІV ГО, реш.№.58/20.04.18 по г.д.№.2037/17, ІV ГО, опр.№.554/16.06.22 по г.д.№.1067/22, ІІІ ГО, реш.№.227/25.10.16 по г.д.№.1405/16, ІV ГО, реш.№.102/17.12.20 по г.д.№.4741/19, ІІІ ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно т.4 на ТР №.1/19.02.10 по тълк.д.№.1/09 на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на първата група от изведените от касатора въпроси не е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Във връзка с първия въпрос, касаещ определяне на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, е налице трайна и безпротиворечива задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Съгласно същата работодателят отговаря имуществено пред пострадалия работник или служител за всички действително претърпени имуществени и неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането-т.6 ППВС 4/30.10.75; обезщетението се определя по справедливост; същата като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /характер на увреждането, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, морални страдания, осакатявания, загрозявания, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др./; принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука; при прилагането на критерия в чл.52 ЗЗД в трудовия спор по чл.200 ал.1 КТ съдът определя обезщетението за неимуществените вреди глобално, при което не се влияе от обстоятелства като степен на съпричиняване при груба небрежност или размера на застрахователната сума по застраховката при трудова злополука и нейното получаване /т.6 ППВС 4/30.10.75, реш.№.741/30.12.10 по г.д.№143/10, III ГО, ГК, реш.№.168/29.11.18 по г.д.№.5005/17, III ГО, реш.№.102/17.12.20 по г.д.№.4741/19, ІІІ ГО, и мн. др./. Въззивната инстанция сама се е позовала на горната практика и е съобразила решението си с нея, правилно отбелязвайки, че НЗЗРСРТЗ има за цел да определи условията и реда за задължително застраховане на риска „трудова злополука“ и не може да служи като основание за ограничаване на възможността на съда да преценява справедливия размер на дължимото обезщетение. Вторият и третия въпроси от първата група са конкретни и фактически, а отделно от това, доколкото са свързани с основанието на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, вече е формирана практика на ВКС относно това кога е налице хипотеза на очевидна неправилност. Съгласно същата очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281 т.3 ГПК основания за касационно обжалване; за да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия; всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280 ГПК. В случая атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са ясни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за и е налице хипотеза на очевидна неправилност. Втората група въпроси са конкретни, фактически, предпоставят условие, което не е било прието от съда /че трудовата злополука е била причинена единствено от ищцата/, като същевременно въззивната инстанция не е обсъждала изрично в каква поредност следва да се процедира. Само за пълнота следва да се посочи, че при извод за основателност на претенция по чл.200 КТ безспорно съдът следва да определи каква е сумата, която би могла да съставлява справедливо обезщетение за претърпените вреди /съобразно критериите, посочени по-горе във връзка с първата група въпроси/, при възражение за намаляване на отговорността - да изследва дали пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност – и при извод за наличие на такова съпричиняване на намали определеното обезщетение със сума, съответна на процента съпричиняване, а при изплатено застрахователно обезщетение – да го отчете при условията на чл.200 ал.4 КТ; при наличие на обстоятелства, изключващи отговорността на работодателя /чл.201 ал.1 КТ/, обезщетение не се присъжда. По този начин е процедирала и въззивната инстанция – определила е размера на дължимото обезщетение съобразно чл.52 ЗЗД, вкл. при отчитане на платеното застрахователно обезщетение /не е налице твърдяното отклонение от практика по аналогични случаи, доколкото при сочената с друг служител на ответника трудова злополука няма данни за трайно намален и невъзстановим обем на движенията на ставата и дорзална и прантарна флексия; различно е и времето на настъпване на увреждането/, обсъдила е възражението за съпричиняване при условията на чл.201 КТ и доколкото го е намерила за неоснователно, не е пристъпила към намаляване на сумата 22000лв. Цитираната от касатора практика е във връзка с въпрос за съответствието между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат – който е неотносим към разглеждания случай, тъй като въззивната инстанция не е приемала, че е налице съпричиняване при допусната груба небрежност, за да пристъпва въобще към определяне на дела на работника. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото е налице изрично позоваване на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, по изложените във връзка с първата група въпроси мотиви то не е налице - атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - напротив, изложени са ясни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на пълномощника на ответната страна адв.Я. Д. трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба при условията на чл.38 ЗА. При определяне на същото настоящият състав отчита, че правилото на чл.38 ал.2 ЗА /съгласно което съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер-този по Наредба №.1/09.01.04/ не може да бъде приложено с оглед решение на СЕС по дело C-438/22. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения-те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, при отчитане на горните критерии и релевантните обстоятелства, дължимото на основание чл.38 ал.2 ЗА възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба се определя на 600лв. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,