Определение № 3686 от 14.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1440/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Рудник „Трояново –север“ - клон на „Мини Марица-Изток“ ЕАД, чрез юрк. Г. против решение № 16/14.01.2025 г. по в.гр.д. № 676/2024 г. на Окръжен съд Стара Загора, с което като е потвърдено решение № 108 от 3.10.2024 г. по гр.д. № 316/2024 г. на Районен съд Раднево, са уважени предявените от М. И. Т. против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ – за признаване за незаконно на наложено със заповед № ЧР-02-20/6.02.2024 г. дисциплинарно наказание „уволнение“ и отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.1, т.6 КТ; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност – „механошлосер – ТПЗМС IV група“ в участък „Ремонт ролки“ в Рудник „Трояново-север“ и за присъждане на обезщетение по чл.225, ал.1 и ал.2 КТ за периода от 06.02.2024 г. до 06.08.2024 г. в размер на 3481,79 лв. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Излага становище, че изводите на съда за нарушаване на нормата на чл.193, ал.1 КТ от работодателя е неправилен и противоречи на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че съдът служебно е разширил предмета на делото по отношение на факти и възражения, които не са наведени в обстоятелствената част на исковата молба. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК процесуалноправния въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност“, като се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с казуална практика на ВКС – конкретно посочена в изложението. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК са формулирани следните въпрос: 1/ В случай, че работник или служител е в отпуск поради временна неработоспособност и следва да му бъде връчено искане за даване на обяснения по реда на чл.193 КТ за да се приеме, че работодателят е изпълнил това си задължение, необходимо ли е първо да го покани лично и едва след това за изпрати писмено или може да го изпрати само писмено чрез пощенска услуга; 2/ Може ли да се приеме, че е удостоверено доставянето на писмото на посочения адрес, т.е. че искането на работодателя е стигнало до знанието на работника, когато пратката с обратна разписка се върне до подателя с отбелязване, че същата е непотърсена, но върху плика на пратката не е посочено на кои точно дати пощенския служител е посетил адреса; 3/ Може ли съдът като излезе от фактите, очертани от ищеца в исковата молба, касаещи незаконосъобразността на уволнението, да разгледа невъведено възражение за незаконност на уволнението във връзка с нарушаване на процедурата по чл.193 КТ и въз основа на това невъведено възражение да постанови окончателния съдебен акт; 4/ Непроизнасянето по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото на въззивния съд представлява ли съществен пропуск в работата на съда и подлежи ли на ново преразглеждане; 5/ Когато мотивите на съда не кореспондират с фактите по делото, такъв акт подлежи ли на ново разглеждане или е недействителен и 6/ За точното прилагане на закона и за развитието на правото от значение ли е за съда дали мотивите в решението кореспондират с всички факти и доказателства по делото и такъв съдебен акт подлежи ли на обезсилване; Допълнителният критерий не е надлежно обоснован по смисъла на разясненията, дадени в т. 4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото се преповтаря нормата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и се сочи, че произнасянето по въпросите е с цел да се създаде съдебна практика по прилагането на закона и за да бъде осъвременена съществуващата такава. Поддържа се, че обжалваното решение е и очевидно неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в служебно разширяване на предмета на делото. Насрещната страна по жалбата – М. И. Т., чрез пълномощника си адв. Г. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по приложението на чл.193 КТ се твърди единствено, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, но не е формулиран правен въпрос. По процесуалноправния въпрос се поддържа, че не е налице сочения от касатора допълнителен критерий, а по въпросите, повдигнати на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК се излага становище, че липсва надлежна обосновка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа се, че не е налице и хипотеза, обхваната от понятието „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Изложени са и съображения за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение. Претендира присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първоинстанционния съд и те са следните: прекратяването на трудовото правоотношение е извършено със заповед № ЧР-02-20 от 6.02.2024 г. на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ за дисциплинарни нарушения, извършени на 23.11.2023 г.; заповедта е връчена на ищеца на 6.02.2024 г.; през периода на провеждане на дисциплинарното производство и налагане на дисциплинарното наказание, ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност, като в периода от 4.12.2023 г. до 9.12.2023 г. е пребивавал в болнично заведение; на 28.11.2023 г. в 10.40 ч. и в 11.00 ч. тричленна комисия на работодателя е посетила адреса на ищеца за връчване на искане за обяснения с изх. № РД-17-1036 от 24.11.2023 г., но не го е открила; искането е било изпратено и по пощата на 21.11.2023 г. съгласно поставения печат за приемане на пратката, като е отбелязано, че първото известие е пратено на адреса на 30.11.2023 г.; налице е и второ отбелязване „11.12“, за което не става ясно какво точно удостоверява, т.е. дали това е второ известие на адрес или друго; пратката е върната като непотърсена на 20.12.2023 г.; няма данни, дали пощенският служител е посетил адреса на ищеца в изпълнение на изискванията на чл.6, ал.3 ЗПУ и чл.5, ал.1-3 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и колети; на 5.01.2024 г. комисия на работодателя е посетила адреса на ищеца, но последният не бил открит, като в телефонен разговор с него, последният е съобщил, че е в гр.Сливен на преглед и консултация и че до 30 мин. ще се върне, но в последващ разговор заявил, че все още е в Сливен и не може да каже кога точно ще бъде в дома си; на 8.01.2024 г. в 11.30 ч. комисия на работодателя отново е посетила адреса на ищеца, като последният е открит и му е връчена декларация по чл.1, ал.2 от Наредба № 5, която да предостави на работодателя след попълване в 3 дневен срок; на 6.02.2024 г. в 12.20 ч., комисия на работодателя отново е посетила адреса на ищеца, но последният не бил открит, като в телефонен разговор с него се установило, че той е в гр.Сливен за сваляне на конци от лекуващия го лекар; на същата дата в 18,20 ч. на ищеца в дома му е връчена процесната заповед за уволнение; от показанията на свидетеля Г. Г. – ръководител на Човешки ресурси и член на комисията, връчила заповедта за уволнение, се установява, че на ищеца са правени два пъти проверки на адреса за спазване на предписания болничен режим – на 5 и на 8 януари.2024 г. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е споделил правните изводи на първоинстанционният съд за допуснато от работодателя нарушение на нормата на чл.193, ал.1 КТ и е препратил към мотивите му на основание чл.272 ГПК. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ответника, въззивният е изложил и следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл.193, ал.1 КТ, работодателят е длъжен да поиска от работника или служителя да даде устни или писмени обяснения, като му предостави разумен срок за това преди да наложи дисциплинарното наказание; искането може да бъде направено устно или писмено, като когато е писмено, то следва да връчи на работника или служителя – лично, чрез пощенска услуга-на адрес, посочен от последния; когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, или изобщо не е поискал такива, съдът е длъжен да отмени дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество; нормата на чл.193, ал.2 КТ не се прилага, когато обясненията на работника или служителя не са били изслушани или дадени по негова вина; такова виновно поведение, препятстващо събирането на обяснения е налице, когато до знанието му е достигнало отправеното искане на работодателя за даване на обяснения в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят, без извинителни причини, в рамките на предоставения му срок не се яви, за да бъде изслушан от работодателя или не му предостави писмените си обяснения; виновно поведение по смисъла на чл.193, ал.3 КТ е налице и когато по какъвто и да било начин, без извинителни причини, работникът или служителят не приеме или се постави в невъзможност да получи писменото искане на работодателя за даване на обяснения, като например:откаже да го приеме, когато то му се връчва лично, откаже да получи или не предприеме действия за получаване на пощенската пратка, съдържаща искането на работодателя, макар пощата да е удостоверила доставянето й на адреса, посочен от работника или служителя, промени или отсъства от този адрес, без да уведоми работодателя си за това. При съобразяване на практиката по приложението на нормите на чл.193, ал.1-3 КТ и на установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че работодателят не е изпълнил задължението си по чл.193, ал.1 КТ, тъй като макар и първият му опит - на 28.11.2023 г., чрез нарочна комисия да връчи искането за обяснения на ищеца, както и чрез връчване по пощата на 21.11.2023 г. да са били неуспешни, комисията е посетила отново ищеца в дома му на 8.01.2024 г. /близо месец преди да му връчи заповедта за уволнение/ и го е открила, но не му е връчила искането за обяснения, а единствено декларация по чл.1, ал.2 от Наредба № 5. Това обстоятелства, наред с факта, че през м.декември 2023 г. ищецът е пребивавал и в болнично заведение, са обусловили извода на съда, че ищецът не се е поставил сам в невъзможност да получи искането за обяснения по чл.193 КТ, както и че работодателят не е положил достатъчно усилия да връчи на ищеца искането за даване на обяснения. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК– доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правен въпрос във връзка с твърденията си, че даденото от въззивния съд разрешение по приложението на нормата на чл.193 КТ противоречи на практиката на ВКС, а е изложил единствено оплаквания, касаещи правилността на въззивното решение по същество, които не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. За пълнота следва да се отбележи, че решаващите изводи на въззивния съд за уважаване на иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ, са съобразени изцяло с трайната практика на ВКС относно приложението на чл.193 КТ. Повдигнатият на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос, макар и да покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, няма претендираното от касатора значение, тъй като не е налице сочения допълнителен критерий. Съгласно задължителната и казуална практика на ВКС, в рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа всички възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като се е произнесъл по възраженията на въззивника-ответник и е обсъдил събраните по делото доказателства и е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните въпроси, очертани с въззивната жалба, които са надлежно отразени в мотивите на въззивното решение. Несъгласието на касатора с възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и преценката на събраните по делото доказателства, не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а позоваването на необосноваността във фазата на допускане на касационно обжалване има значение само при формулиране на хипотеза на явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Останалите въпроси, не покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, т.е. нямат характер на правни въпроси, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда за допуснато нарушение на нормата на чл.193, ал.1 КТ, а част от тях /4-ти и 6-ти са и съдържателно неясни/. Отделно от това, по тях не е налице и заявения допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В случая подобна обосновка на въпросите не е изложена - касаторът не е посочил противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито пък твърди необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, или че произнасянето по въпросите се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма, каквито данни в случая липсват. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В настоящия случай от съдържанието на въззивното решение не се разкрива нито една от тези хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. При този изход на спора, на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1 500,00 лв. съгласно представения договор за правна защита от 25.03.2025 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,