Определение № 63 от 02.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 124/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 8923 от 13.ХІ.2019 г. на Националната здравноосигурителна каса, подадена чрез неин гл. юрисконсулт от РЗОК-Стара Загора против решение № 286 на Пловдивския апелативен съд, ТК, І-ви с-в, от 16.Х.2019 г., постановено по т. д. № 438/2019 г., с което е било потвърдено в обжалваната му част първоинстанционното решение № 262/22.V.2019 г. на ОС-Стара Загора по т. д. № 329/2018 г.: за осъждането - на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – на настоящия касатор /НЗОК/ да заплати на старозагорската „Многопрофилната болница за активно лечение /МБАЛ/ „Тракия“ ЕООД /ЕИК[ЕИК]/ СУМА в размер на 204 822 лв. (двеста и четири хиляди, осемстотин двадесет и два лева), представляваща равностойност на извършена през м. октомври`2015 г. болнична помощ по клинични пътеки по Договор за оказване на болнична помощ по КП № 241104/24.ІІ.2015 г., която сума представлявала общият размер на неплатения остатък от 187 282 лв. по фактура № [ЕГН]/10.ХІ.2015 г. и дължимият размер по ф/ра № [ЕГН]/10.ХІ.2015 г. от 17 540 лв., ведно със законната лихва върху горепосочената сборна главница, считано от датата на подаване на исковата молба (12.ХІ.2018 г.) и до окончателното й изплащане, КАКТО И сума в размер на 61 289.80 лв. (шестдесет и една хиляди, двеста осемдесет и девет лева и осемдесет стотинки), представляваща мораторна лихва за периода 1.ХІІ.2015 г. – 11.ХІ.2018 г. върху същата главница от 204 822 лв., а също и разноски в размер общо на 11 810.82 лв. Оплакванията на Касата /НЗОК/ настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира отменяването му изцяло, „ведно с последиците, които законът свързва с това“, вкл. присъждане на разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата Касата неин подател обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението си за „очевидна неправилност“ на атакуваното въззивно решение ( основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол, но схващано от настоящия касатор като разновидност на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК ), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 2, предл. 1-во и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 2/22.ІІ.2007 г. на Конституционния съд, постановено по к. д. № 12/2006 г., по следния правен въпрос: „Противоречат ли на чл. 52, ал. 1 от Конституцията на България клаузите на сключения през 2015 г. на основани чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение-изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се определят стойности /лимити/ на дейностите към договора, разпределени по месеци?“; Докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се явявало произнасянето на въззивния съд с обжалваното решение по следните два правни въпроса: 1./ „Подлежат ли на заплащане извършени дейности по сключен през 2015 г. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение-изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определените в Приложение № 2 към този договор стойности /лимити/ за дейностите за съответен месец?“; 2./ „Нищожни ли са – поради противоречието им с императивни правни норми и конкретно с чл. 52 от Конституцията на България, чл. 35 ЗЗО, чл. 25 и чл. 26, ал. 2 ЗЗО и чл. 4, ал. 4 от ЗБНЗОК за 2015 г., клаузите на сключен през 2015 г. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение-изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се лимитира стойността на извършваните от болницата медицински дейности за съответните месеци в рамките на определения от НЗОК бюджет?“ Съответно твърдението на Касата настоящ касатор за „очевидна неправилност“ на постановеното от Пловдивския апелативен съд решение се обосновава с т. нар. негово „произнасяне“ по следния правен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди изложените във въззивната жалба възражения и доводи на жалбоподателя, както и да обоснове фактическите си и правни изводи?“ По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК/ ответната по касация старозагорска „Многопрофилна болница за активно лечение „Тракия“ ЕООД /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Ст. Загора както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за заплащане на разноски в размер на сумата от 8 200 лв. (осем хиляди и двеста лева), представляваща изплатен адвокатски хонорар- съгласно приложените към отговора платежно нареждане, пълномощно и договор за правна защита и съдействие – всички от датата 13.І.2020 г., както и списък по чл. 80 ГПК. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: При потвърждаване на решението на първостепенния съд в обжалваната негова осъдителна част, въззивната инстанция е идентифицирала като спорен по делото въпросът дължи ли се заплащане на изпълнената и отчетена надлимитна дейност – според обвързващите страните клаузи на чл. 20, т. 6 и чл. 40 от договора (№ 241104/24.ІІ.2015 г.- бел. на ВКС ) и съобразно с нормативната уредба, регулираща съответната обществена сфера: Закон за здравното осигуряване, Националните рамкови договори /НРД/, Закон за здравето, подзаконови нормативни актове. Взето е било предвид от решаващия съд и основното възражение на ответната по двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска НЗОК, че претендираните с тях суми за главница и лихви били недължими, понеже се отнасяли до извършена от ищцовата МБАЛ медицинска дейност, чиято стойност не отговаря на определените в Приложение № 2 към договора стойности на дейностите и медицински изделия в болничната медицинска помощ за процесния месец октомври на 2015 г. При тези данни решаващият правен извод на въззивния съд е бил, че щом вменените с клаузата на чл. 5, т.т. 1, 2, 5, 6, 8 и 9 от договора задължения на изпълнителя настоящ ответник по касация са били за постоянно осигуряване на договорената болнична медицинска помощ на здравноосигурените лица, при това непрекъснато – 24-часово изпълнение на лечебната дейност по медицински специалности, съобразно разрешението за осъществяване на лечебна дейност, то реално извършената и отчетена съобразно нормативните и договорни изисквания медицинска дейност от страна на изпълнителя „МБАЛ „Тракия“ ЕООД е в съответствие с предмета на договора и вменените му с него задължения. Поради това, за превишения обем на надлежно оказаната от изпълнителя медицинска помощ, не би могло да се приеме, че той следва да остане незаплатен. Такова положително разрешение произтичало както от безусловно признатото право на здравноосигуреното лице да ползва пакета от здравни дейности, както и свободно да избира изпълнител на тези дейности, но също така се извличало и от разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗЗО, съгласно която договорите не могат да бъдат сключени при условия, по-неизгодни от приетите с Националния рамков договор /НРД/, а също и според визираното в чл. 55, ал. 3 ЗЗО изискване, че в НРД и в договорите с изпълнители на медицинска помощ не могат да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор на осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договори с РЗОК, а и с оглед на изискванията да се предвиждат максимален брой извършвани дейности и за неразпределяне на квоти за изпълнение на такива дейности в болничната помощ. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.20120 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от формулираните от Касата настоящ касатор три правни въпроса при обосноваване наличието на приложно поле на касационния контрол в хипотезите по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК няма естеството на такъв, който да е обусловил изхода по конкретното дело. Напротив, първият и третият са с изцяло хипотетичен характер, докато вторият се отнася до правилността на атакуваното въззивно решение. Следователно те въобще не са били предмет на произнасянето на Пловдивския апелативен съд с обжалваното негово решение. В равна степен горният извод се отнася и до въпроса, формулиран от касатора НЗОК с оглед обосноваване на „очевидна неправилност“ на атакуваното въззивно решение, а именно: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди изложените във въззивната жалба възражения и доводи на жалбоподателя, както и да обоснове фактическите си и правни изводи?“ Явно е, че такъв въпрос се отнася изцяло до правилността на атакуваното въззивно решение, но онова което е легално дефинирано като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК от една страна, не може от друга страна, да се отъждествява с предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол. Атакуваното въззивно решение не е „очевидно неправилно“, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) ли пък – extra legem (Пловдивският апелативен съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Порок на което и да е въззивно решение, изразен в допуснато от състава на съответния съд, който го е постановил, „съществено нарушение на съдопроизводствените правила“ представлява винаги касационно отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК: основание за неправилност на съдебния акт на въззивната инстанция по съществото на спора, но не и „очевидна неправилност“ на същия. Последната не се обосновава от „съществеността“ на възможните процесуални нарушения. В заключение, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от касатора НЗОК допълнителни предпоставки за това (в случая по т. 2 и по т. 3 на същия законов текст). При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК/ и предвид изрично направеното от ответната по касация МБАЛ „Тракия“ АД искане по чл. 81, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, Касата настоящ касатор ще следва да бъде осъдена да й заплати сума в размер на 8 200 лв. (осем хиляди и двеста лева), представляваща изплатен хонорар за един неин адвокат от АК-Стара Загора, съгласно представените към писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК преводно нареждане от 13.І.2020 г., пълномощно и договор за правна защита и съдействие от същата дата, както и списък по чл. 80 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение