Определение № 50398 от 27.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 179/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Цв. Б. като пълномощник на А. С. С., срещу въззивно решение № 156 от 30.09.2021 г. по в.гр.д. № 329/2021 г. на Сливенския окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че като е отказал да събере във въззивното производство поисканите от него гласни доказателства, които не са били събрани пред първата инстанция по независещи от него причини, въззивният съд е постановил решението си въз основа на доказателствата, представени само от едната страна и по този начин е нарушил принципа за равенство на страните в процеса. На следващо място поддържа, че по отношение искането за възлагане на делбения имот въззивният съд е следвало да съдейства на страните да постигнат най-доброто решение за защита на техните интереси и като не е сторил това, е постановил неправилно решение. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по поставените в изложението към касационната жалба на основанията за достъп до касационно обжалване въпроси. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация М. К. С. изразява чрез своя пълномощник адв. Е.П. становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260357 от 21.12.2020 г. по гр.д. № 6778/2018 г. на Сливенския районен съд в обжалваната му част, с която е изнесен на публична продан като неподеляем допуснатият до съдебна делба между М. К. С. и А. С. С. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда № 5, разположена в поземлен имот с идентификатор ..............., с предназначение жилище, апартамент, с площ 40 кв.м, ведно със съответните общи части от сградата, и А. С. С. е осъден да заплати на М. К. сумата 3 610.20 лв., представляваща припадащата се част от стойността на закупени и вложени материали /без труд/ за извършени в имота подобрения със знанието и без противопоставянето на ответника, в периода 20.04.2008 г.- 31.07.2008 г. За да постанови делбата между страните на недвижимия имот да се извърши чрез изнасяне на същия на публична продан въззивният съд е приел, че имотът е неподеляем на два дяла и не може да бъде възложен по реда на чл. 349, ал.1 или ал.2 ГПК на съделителя А. С., който е направил такова искане, тъй като не са налице законовите изисквания на някоя от двете хипотези – не се касае за съпружеска имуществена общност, прекратена поради смърт на един от съпрузите или чрез развод, нито за съсобственост, възникнала в резултат на наследяване. Страните са обикновени съсобственици, съсобствеността между които е възникнала въз основа на договор за покупко - продажба, сключен от двамата като купувачи. Съдът е обсъдил и възражението на съделителя А. С., че при липса на възлагателна претенция от другата страна няма пречка имотът да бъде възложен на него, и е намерил същото за неоснователно, като е посочил, че възлагането е допустимо само в изрично посочените в чл. 349 ГПК хипотези, които в случая не са налице. Във връзка с тези изводи на въззивния съд в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК няма поставени правни въпроси, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по извършване на делбата. За да намери за частично основателна заявената от М. К. по реда и в сроковете по чл. 346 ГПК претенция по сметки за заплащане стойността на закупени и вложени от нея материали/ без труд/ за извършени подобрения в процесния имот, въззивният съд е приел, че закупеният от страните през време на фактическото им съжителство апартамент е бил в лошо състояние и се е нуждаел от основен ремонт, какъвто е извършен. Подменена била дограмата, вътрешните врати и входната врата, подовите настилки, в банята били подменени плочките, било монтирана нова кухня, всички стени били измазани. Материалите за ремонта били закупени от М. К., която за целта взела заем в размер на 8 000 лв. от свидетеля С.. Ремонтните дейности били извършени с труд на ответника, който се занимавал със строителна дейност. При формиране на тези изводи въззивният съд се е позовал на събраните по делото писмени и гласни доказателства - писмен договор за заем от 15.04.2008 г., сключен между св. С. С. като заемодател и М. К. като заемател, както и показанията на св. С. и Д. Д., доведени от ищцата. Съдът е намерил за недоказано твърдението на ответника за осигурени от него средства и материали за извършване на ремонта. За доказване на тези твърдения на ответника А. С. първоинстанционният съд е допуснал до разпит при довеждане двама свидетели, като два пъти е отлагал делото за да даде възможност присъствието им да бъде осигурено, но въпреки това свидетелите не са били доведени и разпитани. В този връзка в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят поставя следните въпроси: 1. Представлява ли нарушение на процесуалните правила отказът на съда да отложи делото за събиране на допуснати от него доказателства- разпит на свидетели, поради наличието на уважителни причини, довели до невъзможност на страната да осигури същите в съдебно заседание. 2. Длъжен ли е въззивният съд по силата на чл. 9 ГПК за равнопоставеност на страните и задължението му по чл. 7 ГПК да съдейства на същите за изясняване на делото от фактическа страна, и на основание чл. 10 ГПК да им осигури възможност и да съдейства за установяване на фактите, от значение за решаване на делото. 3. Служебно задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да определи установените с тях релевантни за спора факти и въз основа на тях да изгради правните си изводи. 4. Следвало ли е въззивният съд на основание чл. 267, ал.2 ГПК да направи допълнителна преценка на искането на жалбоподателя за събиране на доказателства и евентуално да изслуша устните обяснения на страните във връзка с това. 5. Длъжен ли е бил съдът на основание чл. 12 и чл. 235 ГПК да се произнесе по спорния предмет, след като обсъди всички доводи и възражения на страните. 6. Задължен ли е въззивният съд да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като обсъди и доводите и възраженията на страните. 7. Допуснатите от съда процесуални нарушения повлияли ли са на преценката на съда за правилността на първоинстанционното решение. 8. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан с въззивната жалба, след като прецени всички относими възражения на страните във връзка с установяване на правата им относно този предмет. Така поставените въпроси, с изключение на въпрос № 7, който няма правната характеристика на правен въпрос, а представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, са относими към изхода на делото, но не се установява същите да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Първоинстанционният съд е уважил доказателствени искания на двете страни за допускане до разпит на двама свидетели за установяване произхода на средствата, вложени за ремонт на жилището. В проведеното на 02.10.2020 г. открито съдебно заседание са разпитани свидетелите на ищцата. За това съдебно заседание ответникът не е осигурил присъствието на двамата посочени от него свидетели по причина, че емоционалното състояние на единия поради смърт на близък роднина не позволява явяването му пред съда, а вторият не може да се яви, тъй като работи в чужбина. Първоинстанционният съд е дал възможност на ответника да доведе двамата допуснати свидетели, като е отложил делото за друга дата, като изрично го е предупредил, че при неизпълнение на това процесуално задължение определението за допускане на исканите гласни доказателства ще бъде отменено. Следващото открито съдебно заседание е проведено на 11.12.2020 г. В това заседание ответникът не се е явил, а неговият пълномощник отново е поискал отлагане на делото за разпит на допуснатите свидетели, като е посочил същите причини, поради които не води свидетелите. При тези данни въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 266, ал.3 ГПК за събиране на гласните доказателства във въззивното производство, тъй като несъбирането им от първоинстанциония съд не е поради допуснати от съда процесуални нарушения, а е в резултат на поведението на ответника. Това становище на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС по приложението на чл. 266, ал.3 ГПК, която допуска във въззивното производство да се събират доказателства, които не са допуснати и събрани от първоинстанционния съд поради негови процесуални нарушения, каквито в случая не са налице. Съдът е допуснал поисканите от ответника свидетели в режим на довеждане, отложил е делото за да даде възможност същите да бъдат доведени и разпитани, като е предупредил страната за неблагоприятните последици от неизпълнението на това задължение. На двете страни в процеса са осигурени равни възможности за доказване на твърдяните от тях факти и обстоятелства чрез допускане по двама свидетели в режим на довеждане, поради което не може да се приеме, че заличаването на допуснатите свидетели на ответника по причина неосигуряване присъствието им в две поредни открити съдебни заседания представлява нарушение на установения в чл. 9 ГПК принцип на равнопоставеност, и представлява лишаване на ответника от възможност да защити правата си. Обстоятелството, че на 11.12.2020 г. ответникът е бил възпрепятстван да се яви лично в съдебно заседание по уважителни причини, само по себе си не сочи на невъзможност да бъде осигурено присъствието на допуснатите свидетели, тъй като той е бил известен за датата на съдебното заседание на 23.11.2020 г. и е имал достатъчно време да организира защитата си, включително и да поиска свидетелите да бъдат призовани. Въпросите, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната взаимна връзка и с оглед доводите и възраженията на страните, също не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въпросите са изведени формално без да се посочи от жалбоподателя кои конкретно доказателства, събрани по делото, не са обсъдени от въззивния съд, и кои правнорелевантни факти, установени с тях, не са взети предвид при постановяване на въззивното решение. По съществото така поставените въпроси имат характер на оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на изследване при разглеждане на жалбата по същество, а не в стадия на нейната селекция. Основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по поставените в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК правни въпроси не е мотивирано чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни правни норми, или с позоваване на практика на ВКС, която следва да бъде изоставена или осъвременена, в какъвто смисъл са дадените в т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения на понятието „от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото”. Поради това наличието на това основание не е доказано. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът