Определение № 1053 от 07.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3432/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Г. И. срещу решение №.82/3.05.23 по г.д.№.150/23 на ОС Видин – с което, след отмяна на реш.№.49/12.01.23 по г.д.№.2099/22 на РС Видин, предявените от касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ са отхвърлени. Ответната страна „Напоителни системи“ЕАД оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжност „техник-напояване-групов ръководител Видин и Дунав ОПВВВ“, а със следващи допълнителни споразумения е назначаван на длъжности „организатор стопанска дейност ОПВВВ“, „организатор експлоатация и поддръжка ХМС-ОПВВВ“ и „организатор експлоатация и поддръжка -ОПВВВ“; считано от 30.05.16 му е била отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69„б“ ал.1 КСО; с атакуваната заповед №.6/15.08.22 трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл.328 ал.1 т.10 КТ. Съдът, като се е позовал на практика на ВКС /реш.№.4/09.07.18 по г.д.№.665/17, IV ГО/, е посочил, че работодателят може да упражни правото за едностранно прекратяване на трудов договор по чл.328 ал.1 т.10 пр.1 КТ по отношение на лице, придобило право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на § 4 ПЗР на КСО; само поради преходния характер на тази разпоредба правото на пенсия следва да е упражнено до предвидения в нея краен срок 31.ХII.15, тъй като след него правото на ранно пенсиониране в тези случаи вече се регламентира в чл.69“б“ КСО-на което основание ищецът е и упражнил правото си на пенсиониране. Отразил е, че цитираното решение №.311/14.12.11 по г.д.№.88/11 на ВКС не намира приложение, тъй като се отнася до личното, субективно право на служителя или работника да се пенсионира или не при условията на ранно пенсиониране - §4 ПЗР на КСО до 01.01.16г. и съответните разпоредби, включително чл.69“б“ КСО, който е в сила след тази дата. В случая не се спори, че ищецът е упражнил по собствено желание личното си субективно право да се пенсионира по този ред и това не е направено от работодателя. Към момента на прекратяване на процесното правоотношение Е.И. вече е бил придобил правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69“б“ КСО и го е упражнил, видно от доказателствата по делото. Поради това и в настоящия случай работодателят не упражнява личното субективно право на работника, свързано с преценката му дали желае да се пенсионира преди навършване на общата пенсионна възраст по чл.68 КСО, а прекратява правоотношението поради придобиването на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Относно твърденията за дискриминационно отношение по възраст при прекратяването - поради това, че на работа са останали други пенсионери, е намерено, че по делото не са ангажирани никакви доказателства в тази насока; предвид решение №.292/17.12.18 по г.д.№.2250/18, ІІІ ГО, оборването на презумпцията за добросъвестност по чл.8 ал.2 КТ е в тежест на работника, като в случая доказателства в тази насока не са представени. Същевременно липсват основания за извършване на подбор от работодателя, тъй като такъв е предвиден, съгласно чл.329 КТ, единствено при закриване на част от предприятието, съкращаване в щата или намаляване на обема на работата. Нещо повече, видно от твърденията на жалбоподателя, на работа при ответника са останали трима служители, които се твърди, че са пенсионери на длъжности „човешки ресурси“, „главен счетоводител“ и „специалист ОПВВВ“, които са различни от заеманата от жалбоподателя длъжност. При това положение дори при наличие на горепосочените основания - закриване на част от предприятието, съкращаване в щата или намаляване на обема на работата, липсва задължение за работодателя да извършва подбор. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Упражнено ли е лично субективно право на служителя от страна на работодателя, при което последният прекратява едностранно трудовото правоотношение със служителя на основание чл.328 ал.1 т.10 КТ, в случай, че служителят е придобил и упражнил право на т.нар. “ранно пенсиониране“ като лице, работещо при условията на първа/втора категория труд по чл.69“б“ ал.1 и ал.2 КСО?“ /реш.№.123/30.05.17 по г.д.№.3817/16, ІV ГО, реш.№.311/14.12.11 по г.д.№.88/11, ІІ ГО, опр.№.254/30.03.17 по г.д.№.4086/16, ІІІ ГО/; 2.“Следва ли въззивният съд при сезиране с твърдения за дискриминационна преценка и нарушаване правото на Европейския съюз при прекратяване на трудово правоотношение да обследва тези твърдения?“; 3.“Нарушени ли са Хартата на основните права и свободи, на Директива 2000/78/ЕО и на Конвенция №.111 за забрана на дискриминацията в сферата на заетостта и работното място и №.122 и №.183 за политиката по заетостта при прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, при положение, че Европейските актове се прилагат към всички лица от публичния и частния сектор, вкл. публични органи, във връзка с условия за наемане и условия на труд, вкл. условията за уволнение и заплащане?“; 4. „Следва ли страната да се събира доказателства за факти, които са признати от ответната страна?“ /реш.№.4/9.07.18 по г.д.№.665/17, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика с разпоредбата на § 4 от ПЗР на КСО е създадена преходна възможност в интерес на осигурените лица по своя преценка да се възползват от нея с оглед по-тежки възрастови изисквания за пенсиониране при действащия общ режим; това е лично субективно право на работниците или служителите, което не може да се упражни от другата страна в правоотношението - работодателя, който не може да прекрати едностранно трудовото правоотношение с работник или служител поради придобиване право на пенсия в хипотезата на § 4 от ПЗР на КСО. Приетото от съда не е в отклонение от тези постановки. Той не е отричал същите - напротив, това, което е приел, е, че в случая правото на ранно пенсиониране вече е упражнено – работникът сам го е упражнил - и поради това не е налице хипотеза на недопустимото му упражняване от работодателя, респективно не може да се отрече възникване на правото на работодателя, предвидено в чл.328 ал.1 т.10 КТ /в този смисъл и опр.№.29/2.02.21 по г.д.№.1499/20, ІV ГО/. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият въпрос се задава в контекста на твърдения за необсъждане на възражения относно наличие на дискриминационна преценка на работодателя. Безспорно съгласно практиката на ВКС съдът е длъжен да обсъди доводите и възраженията на страните. В случая с исковата молба и впоследствие пред въззивната инстанция ищецът е изложил твърдения, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като е бил уволнен при положение, че на работа са останали други пенсионери и не е бил извършен подбор /други оплаквания, в това число с позоваване на цитираните в четвъртия въпрос актове, не са били релевирани/. По тези твърдения въззивната инстанция изрично се е произнесла – посочила е, че за работодателя не е съществувало задължение за подбор, тъй като такъв е предвиден съгласно чл.329 КТ единствено при закриване на част от предприятието, съкращение в щата или намаляне обема на работа; обсъдила е и длъжностите на лицата, с които се твърди, че е следвало да бъде извършен подбора - посочил е, че дори при наличие на горните основания, не би било налице задължение за работодателя за подбор, тъй като посочените от ищеца лица са заемали длъжности, различни от неговата /„човешки ресурси“, „главен счетоводител“ и „специалист ОПВВВ“/. Доколкото е коментирано непредставянето на доказателства, на практика то е направено предвид възприетите от съда оплаквания като такива за наличие на злоупотреба с право - в която хипотеза, предвид разпоредбата на чл.8 ал.2 КТ, оборването на презумпцията за добросъвестност е в тежест на работника – и доказателства в тази насока не са ангажирани. Отделно от изложеното в случая уволнението не е свързано с критерия "възраст", а с настъпването на други факти - упражненото от работника право на осигурителен стаж и възраст, т. е определящото е дали работникът е упражнил едно свое право да получава ежемесечен доход извън трудовото правоотношение. С оглед на всичко посочено по-горе не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Третият въпрос не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулирания от касатора въпрос не е общ и абстрактен, какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен въпрос по делото, чийто отговор може да се даде след анализ на доказателствата, въз основа на фактите и обстоятелствата по делото, при решаване на спора по същество. Предвид изложеното той не съставлява годно общо основание за допускане на касация при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с четвъртия въпрос се цитира практика, която е неотносима към него /касае прекратяването на трудово правоотношение при условията на пар.4 ПЗР на КСО/. Предвид изложеното не е налице твърдяното противоречие с нея. Въпросът е неотносим и към обстоятелствата по делото. Въззивната инстанция не е приемала, че следва да се доказват факти, признати от ответната страна – напротив – изводите й са базирани на приемане на твърденията на ищеца за оставени на работа пенсионери на посочените от него длъжности /съдът изрично е посочил, че приемайки твърденията на ищеца за оставени на работа други пенсионери, техните длъжности са различни от неговата и дори при основание, изискващо подбор, подобно задължение не би възникнало предвид разликата в длъжностите - т.е. не е отречен факта на останали на работа пенсионери на посочените от ищеца длъжности, респективно твърденията му, базирани на този факт, не са останали неразгледани/; доколкото е посочено, че не се сочат доказателства, този извод на практика е свързан с мотивите за недоказаност на евентуално позоваване на злоупотреба с право от страна на работодателя-в която връзка е и цитирана презумпцията на чл.8 ал.2 КТ, намерена за необорена. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ ГО,