Определение № 1504 от 28.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3487/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. П., чрез адв. Н. Д. срещу решение № 416/03.04.2023г., постановено по в.гр.д. № 2342/2022г. по описа на Софийски апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение № 266064 от 11.10.2021г., допълнено с решение № 261866/03.06.2022г. постановено по гр.д. № 2182/2019г. по описа на СГС, с което на основание чл. 405, ал. 1 вр. чл. 384, ал. 2, т. 2 вр. ал. 3 от КЗ вр. чл. 134 от ЗЗД са отхвърлени предявените от касаторката срещу ЗАД „Армеец“, ЕИК 121076907 искове за осъждане на ответника да заплати на съищеца „УниКредит Лизинг“ АД сумата от 55 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди – реализирана тотална щета, причинена на лизинговото имущество – лек автомобил марка „БМВ“, модел „420 xDrive Gran Coupe“, с рег. [рег.номер на МПС] вследствие настъпило на 09.11.2017г. застрахователно събитие – ПТП, за което е съставен Констативен протокол № К-839 от 09.11.2017г. от дежурен ПТП – ОПП – СДВР, дължимо на основание договор за доброволна имуществена застраховка „Каско“ на МПС, сключен с полица № 0000576221 на 28.09.2016г., с договорена клауза „П-Пълно каско“ между „УниКредит Лизинг“ АД, като застрахован и ЗАД „Армеец“ АД, като застраховател, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба в съда – 14.02.2019г. до окончателното плащане на задължението, както е отхвърлен и предявеният иск с правно основание чл. 108, ал. 1 от КЗ вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 6738.04 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 01.12.2017г. до 14.02.2019г., като решението е постановено в производство, в което като съищец е конституиран „УниКредит лизинг“ ЕАД, ЕИК 121887948 и е прекратено производството по делото. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което се иска същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат уважени. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация ЗАД „Армеец“ АД изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: И. М. П., в качеството й лизингополучател по договор за финансов лизинг от 20.11.2015г., сключен с „УниКредит Лизинг“ ЕАД, като лизингодател предявила срещу ЗАД „Армеец“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 405, ал. 1 вр. чл. 384, ал. 2, т. 2 вр. ал. 3 от КЗ вр. чл. 134 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на лизингодателя „УниКредит Лизинг“ ЕАД сумата от 55 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди – реализирана тотална щета, причинена на лизинговото имущество – лек автомобил марка „БМВ“, модел „420 xDrive Gran Coupe“, с рег. [рег.номер на МПС] вследствие настъпило на 09.11.2017г. застрахователно събитие – ПТП, за което е съставен Констативен протокол № К-839 от 09.11.2017г. от дежурен ПТП – ОПП – СДВР, дължимо на основание договор за доброволна имуществена застраховка „Каско“ на МПС, сключен с полица № 0000576221 на 28.09.2016г., с договорена клауза „П“-Пълно каско между „УниКредит Лизинг“ АД, като застрахован и ЗАД „Армеец“ АД, като застраховател, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба в съда – 14.02.2019г. до окончателното плащане на задължението, както на основание чл. 108, ал. 1 от КЗ вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 6738.04 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 01.12.2017г. до 14.02.2019г. С определение от 26.02.2020г. на СГС в качеството на съищец по делото е конституиран „УниКредит лизинг“ ЕАД, ЕИК 121887948. Исковете са основани на фактически твърдения за сключен между ищцата, като лизингополучател и „УниКредит Лизинг“ ЕАД, като лизингодател Договор за финансов лизинг от 20.11.2015г. с предмет описания лек автомобил и за срок от 48 месеца. С Комбинирана застрахователна полица за застраховки „Каско и Злополука“ по полица № 0000576221 от 28.09.2016г., при клауза за покрити рискове „Пълно каско“ за отдадения на лизинг лек автомобил, е възникнало валидно застрахователно правоотношение между лизингодателя – застрахован и ответника – застраховател със срок на валидност до 22.11.2017г. На 09.11.2017г. при управление на застрахованото МПС от водач М. П. настъпило ПТП, в причинна връзка с което настъпили вреди – тотална щета по автомобила, който бил отрегистриран. За настъпилото произшествие бил уведомен застрахователят и била образувана щета № 10017-0301-34352, по която с писма от 01.12.2017г. и от 09.03.2018г. ответникът отказал да изплати обезщетение по застрахователния договор. Лизингодателят има право да получи цялото застрахователно обезщетение, като има право да задържи само сума до размера на незаплатените по договора за лизинг вноски, като дължи на лизингополучателя остатъка от полученото обезщетение. За този остатък съгласно чл. 384, ал. 3 от КЗ ищцата се явява кредитор на „УниКредит Лизинг“ ЕАД, което обуславя легитимацията й да предяви сурогационния иск. Ответникът отказва да изплати застрахователно обезщетение, а лизингодателят бездейства – не е предприел и няма интерес от защита срещу отказа на ответника за плащане на застрахователно обезщетение, което бездействие застрашава удовлетворяването на описаните в исковата молба вземания на ищцата от лизингодателя. Същевременно ищцата не може да ползва лизинговата вещ, остава задължена за остатъка от размера на лизинговата цена, а лизингодателят и застрахователят не желаят да спорят помежду си поради бизнес свързаност. В отговор на исковата молба ответникът оспорил заявените вреди да са резултат на събитие, съставляващо покрит риск по застрахователния договор и изправността на застрахования собственик по поетите договорни задължения, уредени в ОУ, относими до полагане на необходимите грижи за предпазване на застрахованото имущество от вреди. Конкретно се е позовал на т. 14.5 от ОУ за застраховка МПС, уреждаща като изключени от покритие рискове, причинените в резултат на груба небрежност на застрахования, член на неговото семейство, водач на МПС, чиито действия са предизвикали застрахователното събитие – ПТП в случая е причинено от водач на застрахования лек автомобил при преминаване на червен сигнал на работеща светофарна уредба на автоматичен режим. В писмено становище „УниКредит Лизинг“ ЕАД оспорил допустимостта на исковете с твърдение, че към момента на предявяване на исковата молба липсва валидно лизингово правоотношение между ищеца и дружеството, в рамките на което да е възникнало валидно вземане в полза на първата. Посочил, че след настъпване на застрахователното събитие и по силата на сключен на 22.02.2018г. Анекс № 1 към договора за финансов лизинг, лизингополучателят изплатил изцяло дължимите лизингови вноски, а с договор за покупко продажба от 21.02.2018г. придобил и останките от погиналия актив. Уговорената възможност за прехвърляне от лизингодателя на лизингополучателя на правото да получи застрахователно обезщетение от застрахователя не е упражнено по време на, нито след преустановяване действието на лизинговото правоотношение, поради което ищцата понастоящем няма качеството кредитор на лизингодателя. По тези съображения отправил искане производството по отношение на него да бъде прекратено. При тези фактически твърдения и възражения, за да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при съобразяване на фактите по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК и правното положение на страните такова, каквото е към момента на приключване на устните състезания по делото, следва извод, че с погасяване на всички лизингови вноски на лизингополучателя по договора за финансов лизинг след настъпване на застрахователното събитие, отношенията между страните по договора за финансов лизинг са напълно уредени и лизинговото правоотношение между ищците е преустановило действието си. Ето защо приел, че ищцата не може да бъде кредитор на лизингодателя съищец и няма вземане, което да упражни вместо него. Така обосновал, че не е налице материална и процесуална легитимация на „УниКредит Лизинг“ АД като ищец в процеса, а за ищцата липсва правен интерес от привличането му като съищец по делото. По тези съображения приел, че производството по отношение на привлечения съищец е недопустимо и следва да се прекрати. По отношение на ищцата посочил, че макар и лизинговият обект да е погинал по време на действие на договора за финансов лизинг, съдът е длъжен да съобрази всички факти, които са настъпили и които са установени в процеса на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, а именно, че облигационната връзка е прекратена. Посочил, че правата по застрахователната полица по застраховка „Каско“ могат да бъдат упражнени само от застрахования, каквото качество има лизингодателят, но не и от застраховащият – лизингополучател. Изтъкнал, че последният би могъл да има тази възможност само ако „УниКредит Лизинг“ АД се е отказал от това свое право при условията на чл. 15, ал. 3 от договора за финансов лизинг. В случая това не е направено, а съгласно чл. 26, ал. 2 от ГПК никой не може да предяви чужди права пред съд, като такава процесуална субституция не е предвидена и в разпоредбата на чл. 384, ал. 2, т. 2 от КЗ. Приел, че няма такива права обусловени от облигационноправната връзка между ищцата и съищеца, които да се упражняват по реда на чл. 134 от ЗЗД. Така обосновал процесуална недопустимост на предявените искове поради липса на положителна процесуална предпоставка за съществуването и упражняването на правото на иск – надлежна процесуална легитимация на ищцата по делото и прекратил производството по делото. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на жалбоподателя И. М. П. са формулирани правни въпроси, чиито отговори, според страната са решаващи за формиране на изхода по спора, а именно: 1/ задължен ли е съдът при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните? 2/ разпоредбата на чл. 384, ал. 2, т. 2 от КЗ дава ли на лизингополучателите при тотална щета на лизинговото имущество право на процесуални субституенти по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ГПК, които могат да предявяват иска по чл. 405, ал. 1 от КЗ? 3/ в случаите на сключен застрахователен договор по чл. 384, ал. 1 от КЗ какъв е обемът права на застрахован, които лизингополучателят има при тотална щета на застрахованото лизингово имущество? 4/ в случаите на съдебна претенция от лизингополучателя срещу застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение за тотална щета във връзка със застраховано лизингово имущество по чл. 384 от КЗ, следва ли да намира приложение разпоредбата на чл. 134 от ЗЗД? Касаторът поддържа, че така формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. За да се произнесе по наведените основания за допускане на касационното обжалване, настоящият съдебен състав взе предвид следното: Съобразно изложените в обжалваното въззивно решение мотиви, първият и третият правни въпроси в изложението на касатора не са обуславящи правните изводи на въззивния съд, поради което и не удовлетворяват изискването за общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване в случая. Това е така, защото въззивният съд не е разгледал правния спор по същество, а е приел, че предявеният иск е процесуално недопустим поради липса на активна процесуална легитимация на ищцата. Вторият и четвъртият въпрос имат обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което удовлетворяват изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поставените обуславящи решаващата воля на въззивния съд въпроси, уточнени и конкретизирани от състава на касационната инстанция съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до правния въпрос: Налице ли е активна процесуална легитимация за лизингополучателя да предяви като процесуален субституент по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ГПК вр. чл. 134 от ЗЗД правата на лизингодателя към застрахователя при тотална щета на лизинговото имущество по реда на чл. 384, ал. 2, т. 2 от КЗ за изплащане на обезщетение по застраховка, сключена по повод на лизингово имущество? Не е формирана практика на ВКС в отговор на този процесуалноправен въпрос при обстоятелствата, решаващо преценени в случая, поради което настоящият състав на Трето гражданско отделение приема съображенията на касатора за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поради това, касационното обжалване по същия следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като създаването на такава практика по реда на чл. 290 от ГПК по поставения въпрос би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата в подобни случаи, което от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос се поставя, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото, съгласно приетото в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо съдебният състав приема, че по поставения правен въпрос е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от ТДТССГПК на касаторката следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 1234.80 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение