Определение № 2829 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5139/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Ж. Г. срещу решение № 507/21.09.2023 г. по в.гр.д. № 643/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 975/01.08.2023 г. по гр.д. № 1594/2023 г. на Районен съд –Велико Търново. С последното са отхвърлени като неоснователни исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и т. 3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ, предявени от ищцата С. Ж. Г., за признаване за незаконно уволнението ѝ, наложено със заповед № 178 от 27.04.2023 г. на управителя на „Студентски общежития и столове“ ЕАД-клон Велико Търново, за възстановяването ѝ на работа на заеманата от нея длъжност преди уволнението – „портиер“ при ответника и за обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението за период от един месец, в размер на 860 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. Касаторът твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационно основания по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени исковите претенции с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т. 3, вр. с чл.225, ал.1 КТ. В изложението към касационната жалба касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК и е поставил въпрос, който по същество се свежда до оплакване за неустановяване от въззивния съд на твърдяната в доводите във въззивната жалба на касатора злоупотреба с права от страна на работодателя, който провокира целенасочено и умишлено обвинение в дисциплинарно нарушение и поставя ищцата в конфликтна ситуация, при която заедно със служителя на длъжност „човешки ресурси“ я принуждава да подаде молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, като веднага издава заповед за прекратяване на трудовия договор. Ответникът по касационната жалба „Студентски общежития и столове“ ЕАД – клон Велико Търново взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Излагат се твърдения за правилност и обоснованост на въззивното решение. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Въззивният съд е постановил обжалвания резултат, като е приел, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение с уговорен шестмесечен срок за изпитване в полза на работодателя по трудов договор №338 от 25.08.2022 г., като ищцата е заемала длъжността „портиер“ при ответника. Приел е, че трудовият договор е прекратен със Заповед № 178/27.04.2023 г. с посочено правно основание чл.325, ал.1 КТ - по взаимно съгласие. За установяване на фактите, свързани с подаването на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение от С. Г., както и депозирането на молба за оттегляне на първата, въззивният съд е обсъдил свидетелските показания на свидетелите К. Т., Н. К. и К. А. – служител „Човешки ресурси“. Приел е, че свидетелят К. Т. е изложил личните си възприятия въз основа на разказаното му от ищцата, а свидетелят Н. К. е присъствал на връчването на заповедта на ищцата, както и при депозирането на молбата й за оттегляне на първата. От свидетелските показания на К. А. е установил, че подаването на втората молба е станало след вече издадената заповед на работодателя за прекратяване на трудовия договор, както и че не е бил упражнен натиск спрямо ищцата. Въззивният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на основанието по чл. 325, ал.1, т. 1 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Посочил е, че ищцата е депозирала молба на 27.04.2023 г., с която ясно и по категоричен начин е изразила желанието си без срок и условие да бъде освободена от длъжност, считано от 28.04.2023 г., като в същия ден и работодателят е издал заповедта си за прекратяване на трудовия договор с посочено основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ. Изследвал е и момента, в който това обстоятелство е стигнало до знанието на работника – поради отказ от подписване при получаване в същия ден, удостоверено с подписите на свидетели на отказа, заповедта е била изпратена още в същия ден по куриер. По този начин съдът е извел, че са налице две насрещни волеизявления, които съвпадат по съдържание - както по отношение на прекратяването на трудовото правоотношение, така и по отношение на момента, от който се счита прекратяването – 28.04.2023 г., която дата е посочена в молбата на работника и заповедта на работодателя. Въззивният съд е приел също, че втората молба от ищцата, с която иска да оттегли предходната за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие, е правно ирелевантна. Отчел е, че доколкото в КТ няма специални правила относно оттегляне на едностранно волеизявление, прилагат се правилата на чл. 13, ал. 4 ЗЗД, според който приемането няма сила, ако съобщението за оттеглянето му стигне у предложителя преди или най-късно едновременно с него. Приел е, че в случая предложението и приемането са осъществени в един ден – 27.04.2023 г., а последващото изявление от ищцата за оттегляне на предложението по чл. 325, ал.1, т. 1 КТ е достигнало до работодателя след приемане на предложението и издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което не е породило правно действие. Въззивният съд е намерил за недоказани възраженията на ищцата относно наличие на принуда при подаване на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение. Приел е, че съобразно чл.154 ГПК в тежест на релевиралата възражението страна е да докаже при условията на главно и пълно доказване фактическия състав на чл. 30 от ЗЗД, а именно – наличието на поведение на насрещната страна или трето лице, което да е възбудило основателен страх за непосредствена опасност за живота и здравето на волеизявяващия или негови близки, или за увреда на имуществото му и този страх да е единственият мотив на страната да отправи предложението. Посочил е също така, че дори при изразено от страна на работодателя намерение да упражни правото си по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, това не би могло да възбуди у работника основателен страх за живота или имуществото му, тъй като дисциплинарното уволнение е уредена в закона възможност за прекратяване на трудово правоотношение, а работникът разполага с право да оспори незаконното уволнение по съдебен ред и да получи обезщетение при установяване на незаконността му. С оглед на изложеното, съдът е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т. 1 от цитираното ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания относно касационното обжалване в Тълкувателно решение № 1/2009 г., следва да се приеме, че в случая във връзка с посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторката не е формулирала правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът не следва сам да формулира въпросите, които касаторката евентуално би имала предвид, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало. Тъй като липсва яснота и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ от касаторката, обосновал решаващите изводи на съда, не следва да се обсъжда и въпросът за наличие на хипотезите по точка 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая изложението на касатора за допускане на касационното обжалване съставлява по същността си излагане на доводи за материална незаконосъобразност на въззивното решение, свързани с преценката на фактическата обстановка по делото. По същество оплакванията на касаторката са изцяло в конкретиката на делото и с тях се цели възприемането на друга различна фактическа обстановка от приетата от въззивния съд. За пълнота следва да се отбележи, че в случая не е налице хипотеза на злоупотреба с право от страна на работодателя при прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. За да се докаже злоупотреба с право на работодателя следва да се опровергае презумпцията по чл.8, ал.2 КТ в конкретния трудов спор. Добросъвестността на работодателя е мярката, с която се отчита точното, почтеното и съвместно изпълнение на задълженията според обичаите и необходимата за това грижа. Самата презумпция може да бъде опровергана, когато се установи противното, т.е. работодателят преднамерено използва правата си не с целта, която е предвидена в закона, или не ги осъществява добронамерено и с оглед дължимото поведение. В контекста на основанието по чл. 325, ал.1, т. 1 КТ злоупотреба с право от страна на работодателя в повечето случаи би била налице при негова инициатива за прекратяване на трудовия договор. В този случай е необходимо да се установи от доказателствата по делото, че прекратяването е по причини и цели, които доказано заобикалят и надхвърлят работодателската власт в трудовите правоотношения. В настоящия случай инициативата за прекратяване на трудовия договор идва от работника с подадена молба от 27.04.2023 г., която е приета от работодателя още в същия ден, от което следва, че волеизявленията на страните са се припокрили по съдържание и цел – изпълнен е фактическия състав по чл.325, ал.1, т. 1 КТ. По отношение на упражняването на психически натиск (принуда) при прекратяване на трудовия договор следва да се допълни, че в процеса възраженията за недействителност и унищожаемост на правните сделки се навеждат и следва да бъдат доказани в условията на пълно и главно доказване – в случая на едностранното волеизявление на работника от 27.04.2023 г. За да се докаже упражнена от работодателя принуда, то следва да бъде доказано и наличието на поведение на негова страна или трето лице, което да е възбудило основателен страх за непосредствена опасност за живота и здравето на волеизявяващия или негови близки, или за увреда на имуществото му, който страх да е единствения мотив за страната да отправи едностранното волеизявление. В случая следва от действията на ответника да са възникнали страхови представи, които да са оказали въздействие върху ищцата при вземане на решението да поиска прекратяване на трудовия договор, и това да е опорочаване на волята по смисъла на чл. 30 ЗЗД. Тези обстоятелства не са доказани в развилия се трудов спор. Също така настоящият състав намира за нужно да отбележи, че дори и при доказано намерение на работодателя за неправомерно уволнение на работника, то не би могло да възбуди у последния основателен страх за живота или имуществото му, тъй като дисциплинарното уволнение е уредена в закона възможност за прекратяване на трудово правоотношение, а работникът разполага с право да оспори незаконното уволнение по съдебен ред и да получи обезщетение при установяване на незаконността му. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото право на разноски има ответната страна по касация - „Студентски общежития и столове“ ЕАД – клон Велико Търново, която е претендирала присъждане на разноски, поради което и на основание чл.78, ал.3 и ал. 8 ГПК следва да се присъди сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение определено на основание чл. 25а, ал. 1, предл. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,