Определение № 472 от 17.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2279/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД срещу решение № 940 от 03.07.2025г. по в.гр.д. № 874/2025г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 6149 от 11.11.2024г. по гр.д. № 288/2023г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение касаторът е осъден да заплати на Т. А. Д. сумата от 32 760 лева, представляваща обезщетение за трайно намалена работоспособност след трудова злополука от 06.06.2021г., дължимо по задължителна застраховка срещу трудова злополука (полица № 0111210855000937 от 19.03.2021г.), със законната лихва за забава от 13.09.2023г., датата на исковата молба, до окончателното плащане, както и 5 130. 49 лева, изтекла лихва за времето от 17.04.2022г. до 12.09.2023г.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилен и в противоречие с фактите и доказателствата по делото е изводът на въззивния съд, че застрахователят не е доказал при условия на пълно и главно доказване наличието на изключен риск по т. 9.16 и т. 9.17 от Общите условия. Всички факти - извършване на работа, за която няма възлагане, в почивен за фирмата ден, при липса на квалификация за тази дейност, която се осъществява от трето лице по външен договор (съгласно декларацията за трудова злополука и показанията на И. Г. Д.), установяват поведение (проява на непредпазливост), което е в противоположност с приетите в дружеството правила и инструкции за безопасност и правила за вътрешен ред (приложени като доказателства по делото). Касаторът се позовава също и на Протокол № 57 от 19.08.2021г. за резултатите от разследването на злополуката. Съгласно чл. 33 от ЗЗБУТ всеки работещ е длъжен да се грижи за здравето и безопасността си, както и не е била осигурена безопасността на материалната база на предприятието (чл. 126, т. 5, т. 6 и т. 14 от КТ). Касаторът е бил препятстват при процеса на доказване.

Иска се оспореното въззивно решение да бъде допуснато до касация, отменено и предявените искове - отхвърлени.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставените въпроси са:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преглед и преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?

2. Длъжен ли е съдът да посочи и обсъди в постановения съдебен акт всички доказателства, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за постановяване на крайния диспозитив на решението?

3. Длъжен ли е съдът да се запознае и обсъди всички представени доказателства от страните и да ги съпостави с наведените от тях доводи по делото?

Застрахователното дружество сочи решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 92 от 22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 126 от 09.05.2011г. по гр.д. № 421/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., с които на поставените въпроси е отговорено положително.

4. При наличие на изключен риск и аргументи, подкрепени с доказателства в тази насока, длъжен ли е съдът да приложи уговореното между страните по договор за застраховка?

Касаторът се позовава на решение № 196 от 17.02.2016г. по т.д. № 3034/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., което, според него, обсъжда приложението и валидността на уговорка в застрахователния договор по задължителна застраховка „Трудова злополука“, изключваща отнапред отговорността на застрахователя и при условията на призната от органите на НОИ трудова злополука.

От насрещната страна по жалбата Т. А. Д. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба на „Дженерали Застраховане“ АД е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че към 06.06.2021г. ищецът Т. А. Д., на 55 години, е работил по трудов договор, сключен с дружеството "В. Инженеринг" ЕООД. Изпълнявал е длъжността „монтажник на хладилни и климатични инсталации“. На същата дата (неделя, неработен ден) той е пребивавал на територията на предприятието в [населено място], където със заповед на работодателя му е била отстъпена стая, за да живее. В двора на базата ищецът подготвял инструментите си за работа (заваръчен апарат), като опитвал да зареди по-малък литраж бутилка с кислород, пресипвайки го от голяма кислородна бутилка. Тогава свързващ маркуч се скъсал и при избухване на кислорода била раздробена лявата ръка на ищеца. Ръката била ампутирана по спешност - на ниво китка и длан. Станалата злополука е била декларирана от работодателя като трудова. След проведено административно производство с Разпореждане № 30611/30.08.2021г. на НОИ София – град злополуката е била обявена за трудова. В разпореждането изрично е било посочено, че тя е станала при и по повод на извършваната работа - подготовка от работника на инструменти и материали за следващия работен ден. Разпореждането от 30.08.2021г. е влязло в сила на 06.10.2021г. То не е било обжалвано от работника и работодателя. В резултат на полученото увреждане, ищецът е останал с трайно намалена работоспособност в размер на 60%. За това е било издадено решение на ТЕЛК.

Също съгласно възприетото от въззивния съд към датата на инцидента е действала сключена между работодателя и „Дженерали Застраховане“АД задължителна застраховка срещу трудова злополука. Застраховани лица по нея са били работници във "В. Инженеринг" ЕООД, от които и Т. А. Д.. Договорът (договор за групова застраховка „Задължителна трудова злополука“) е бил оформен с полица № 0111210855000937 от 19.03.2021г., със срок на действие от 20.03.2021 г. до 19.03.2022г. Съгласно условията му при трудова злополука, причинила трайна неработоспособност на работника, се е изплащал процент от седемкратния размер на годишната брутна работна заплата към момента на сключване на застраховката, който процент е бил равен на процента на загубената работоспособност, определена от ТЕЛК или НЕЛК. Брутната работна заплата на Т. А. Д. към датата на сключване на застрахователния договор е била в размер на 650 лева.

Посочените обстоятелства са били приети за установени въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства - писмени доказателства, заключение на съдебна счетоводна експертиза, на съдебна медицинска експертиза, както и разпит на свидетели (включително И. Г. Д., служител във "В. Инженеринг" ЕООД). Във въззивното производство не са били събирани нови доказателства. Искането на застрахователното дружество за допускане на техническа експертиза е било оставено без уважение при преценка, че не са били налице условията на чл. 266, ал. 3 от ГПК.

С оглед събраните доказателства и установените с тях факти въззивният съд е направил извод, че предявените по делото искове са основателни. По правната си характеристика сключеният застрахователен договор е договор в полза на трето лице по смисъла чл. 22, ал. 1 ЗЗД. По него работникът или служителят, полагащ труд при съответния застраховащ работодател, е бенефициер. Той е надлежно легитимиран да предяви пряк иск срещу застрахователя за получаване на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователно събитие. В случая такова събитие е настъпило (причинена на ищеца трайно намалена работоспособност от 60%, резултат на трудова злополука) и е дължимо заплащането на обезщетение в уговорения размер – съответно 60%х7х12х650, или 32 760 лева.

За основателна е била приета и претенцията на Т. А. Д. за лихва за забава, считано от изтичане на срока за произнасяне на застрахователя по искането му за обезщетение като правоимащо лице (17.04.2022г.), като до датата на предявяване на исковете по делото (13.09.2023г.), в размера, определен от вещото лице по счетоводната експертиза (5 130. 49 лева).

От въззивния съд е било счетено неоснователно възражението на застрахователното дружество, поддържано в първоинстанционното и във въззивното производство, че липсват основания за заплащане на застрахователно обезщетение, тъй като действията на ищеца нямат характера на трудова злополука, защото не кореспондират с дефиницията на чл.55, ал.1 КСО. По-конкретно, тъй като към момента на настъпване на инцидента ищецът не е осъществявал трудови задължения, с което да е натоварен от работодателя съобразно длъжностната характеристика. За решаващо в тази връзка въззивният съд е приел издаденото и влязло в сила разпореждане от 18.06.2021г., с което процесната злополука е била призната за трудова. Според състава на Апелативен съд – София разпореждането има характер на официален удостоверителен документ с обвързваща съда сила. Касае се и за индивидуален административен акт, при постановяването на който застрахователят не е участвал, но и при извършването на косвен съдебен контрол (чл. 17, ал. 2 от ГПК), се потвърждава законосъобразността на акта.

Съгласно посоченото от въззивната инстанция разпореждането, като административен акт, е било издадено от компетентен орган, в рамките на правомощията му, в предписаната форма, при спазване на изискванията, установени в КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Нормата на чл. 55 от КСО, съдържаща легална дефиниция на понятието „трудова злополука“, дефинира отделните елементи на фактическия й състав, установяването на които в кумулативна даденост предпоставят винаги извод за наличието на такава, а именно: 1) увреждане на здравето на осигуреното лице; 2) което увреждане е настъпило внезапно; 3) причинило е неработоспособност или смърт на пострадалия; 4) наличие на причинна връзка между внезапното увреждане и настъпилия резултат; 5) увреждането да е станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на осигурителя; 6) наличие на функционална връзка между настъпилото увреждане на здравето и условията на труд. По делото от анализа на доказателствата не се е опровергавал изводът на административния орган за наличието на всеки един от горепосочените елементи. От този орган е било отчетено, че работникът е пребивавал на територията на дружеството в извънработно време въз основа на нарочна заповед на управителя, като ползва една от определените стаи за почивка на персонала, за да пренощува, при спазване установените от правилника за вътрешния ред и всички други нормативни и фирмени изисквания. Въпреки че е бил почивен ден, извършваната дейност е била във връзка с трудовите задължения на ищеца - подготовка на инструменти и материали за следващия работен ден. Така злополуката е станала през време и по повод на извършваната работа Последното е обосновавало извод за наличие на функционална зависимост между осъществяването на трудовата дейност от ищеца и полученото от него телесно увреждане. Според въззивния съд като релевантен, субективен елемент при трудова злополука е предвиден единствено в нормата на чл.55, ал. 3 от КСО, уреждаща хипотезата на умишлено увреждане на здравето. Но такова възражение от застрахователя не е било поддържано.

За неоснователни са били приети и възраженията на „Дженерали Застраховане“ АД, че е налице хипотеза на изключен риск съгласно т. 9.17 (злополука, настъпила със застрахования, поради неспазени от него правила или инструкции за безопасност) и т. 9.16 (злополука, настъпила със застрахования в следствие на неговата несъзнавана непредпазливост /небрежност/) от приложимите Общи условия. Въведеното от застрахователя възражение за наличие на „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ от страна на работника също е било отхвърлено.

За посочените клаузи от въззивния съд е било прието, че се съдържат в Общите условия към застрахователния договор, обвързват работодателя и застрахователя и са принципно приложими. Те обвързват и ищеца. Отречено е било клаузите да са недействителни като неравноправни. На отделно основание изключеният застрахователен риск, според въззивния съд, бил изрично уреден в нормата на чл. 460, ал. 2 от КЗ. В нея законодателят предвидил възможността страните да договорят и други основания за изключване отговорността на застрахователя, разширяващи кръга на предвидените в чл. 460, ал. 1 от КЗ такива.

При тези изводи относно принципната приложимост и действителност на клаузите на т. 9.17 и т. 9.16 от Общите условия, от въззивната инстанция е било изложено, че по делото хипотеза на изключен риск не се установява. Липсвало е установяване на такива релевантни факти в условията на пълно и главно доказване, а в тежест на застрахователя е било да ги установи.

Застрахователят не е посочил ясно и конкретно в първоначалния и допълнителния отговор по исковата молба, включително в първото по делото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, кои са правилата и инструкциите за безопасност, които пострадалият работник не е спазил така, както изисква т.9.17. от Общите условия. Разпореждането под № 30611 от 30.08.2021 г. на НОИ е съдържало посочване (пункт IX) кои нарушения на нормативни актове са приети като допуснати, но застрахователят не се е позовал на тях, нито е бил страна в административното производство. Такива обстоятелства не са били и доказани.

По същите съображения, според въззивния съд, не се е установявал също изключен риск по смисъла на т.9.16 от Общите условия. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Наличието на небрежност във всеки случай налага установяването на фактите, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда. В случая застрахователят не е посочил конкретно кои основни технологични правила и такива за безопасност е нарушил пострадалият работник. Не са били ангажирани и доказателства за установяването им.

Не е била установена също груба небрежност. Тя не се отличава по форма, а по степен. Грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най- небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание, и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност, които в случая не се сочат и установяват.

С оглед мотивите на въззивния съд в решението му четвъртият въпрос на касатора (материалноправен) не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.

Въпросът предпоставя изводи на въззивния съд за принципна неприложимост или недействителност на клаузите на т. 9.17 и т. 9.16 от Общите условия. Такива изводи въззивният съд не е правил, при което въпросът не е част от правния спор и обуславящ изхода на делото. Отделно от това питането е основано на разбирането на застрахователя, че за обстоятелствата, обуславящи изключен риск по посочените клаузи, са представени доказателства. Такава преценка от съда (относно обосноваността на въззивното решение) във фазата по допускане на касационно обжалване не може да бъде правена. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Останалите три въпроса на касатора (процесуалноправни) относно задължението на въззивния съд да извърши своя преценка на фактите и доказателствата по делото и да обсъди доводите на страните, като мотивира решението си, в контекста на задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от състава на Апелативен съд - София процесуални нарушения, отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Не е удовлетворено допълнителното изискване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване по тези въпроси също не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

По-конкретно съставът на Апелативен съд - София е изложил фактите, обосноваващи уважаване на водените искове, обсъдил е събраните по делото доказателства и е отговорил на доводите на касатора. Отречено е било наличието на изключен риск по т. 9.16 и т. 9.17 от Общите условия и е било потвърдено настъпването на трудова злополука като реализиран застрахователен риск по сключения от касатора договор. В тази връзка е обсъдено кога и къде е била извършвана работата, имало ли е възлагане от работодателя, свързана ли е била работата с трудовите задължения на ищеца и какво е значението на обстоятелството, че такава работа по правило трябва да се осъществява по външен договор. Въззивният съд не е обсъдил конкретно подадената от работодателя декларация за трудова злополука, показанията на И. Г. Д., служител на работодателя, и протокола от 19.08.2021г. за резултатите от разследването на злополуката, но това е поради възприетото решаващо значение на крайния акт, с който е приключило административното производство - разпореждането от 30.08.2021г. на НОИ София – град, съгласно което злополуката е била обявена за трудова, съгласно чл. 55, ал. 1 от КСО. Същевременно изводът за неосъществен изключен риск по т. 9.16 и т. 9.17 от Общите условия е основан основно на разбирането на въззивния съд, че касаторът не е посочил ясно и конкретно кои са правилата и инструкциите за безопасност, които пострадалият работник не е спазил. В тази връзка е без значение представянето на правила и инструкции за безопасност и правила за вътрешен ред в предприятието.

Касаторът е направил оплакване за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 от ГПК от въззивния съд, но липсва поставен правен въпрос.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

От името на Т. А. Д. е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокат за изготвяне на отговор на касационната жалба. Установява се платено адвокатско възнаграждение в размер на 4 030 лева по договор за правна защита и съдействие от 29.09.2025г., сключен с адвокат П. П. С.. С оглед изхода на делото тези разноски, в евровата им равностойност, следва да бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК).

Воден от горното съдът