Определение № 60426 от 13.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1980/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. Л., гражданин на Руската федерация, в качеството му на представляващ УРАЛ ИМОТИ ЕООД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, против решение № 30/09.04.2020 г. по в.т.д.№ 22/2020 г. на Бургаския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 402 от 16.10.2019 г. по т.д.№ 580/2018 г. на Бургаския окръжен съд, с което е прието за установено, по иска на А. С. С., гражданин на Руската федерация, срещу УРАЛ ИМОТИ ЕООД с ЕИК[ЕИК], че под № 20180411113541 в ТРРЮЛНЦ е вписано несъществуващо обстоятелство, а именно - заличаването на ответника. В касационната жалба се навеждат подробни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение. Поддържа се, че въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон е приел, че ищецът е известен кредитор по см. на чл.267 ТЗ, с оглед прекратяването на участието му в дружеството по реда на чл.125 ТЗ, поради което на него е следвало да се изпрати изрична покана за предявяване на вземанията му в производството по ликвидация. Сочат се и множество други процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд, като се моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че решението е вероятно нищожно, недопустимо и очевидно неправилно – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 ГПК. Поддържат се и основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Прекратил участието си съдружник по реда на чл.125 ТЗ счита ли се винаги за известен кредитор, съответно задължен ли е ликвидаторът да му изпрати писмена покана; 2/ Имуществените отношения по реда на чл.125 ТЗ, които не са заявени по надлежния ред, конституират ли напусналия съдружник като известен кредитор по смисъла на закона, с оглед липсата на счетоводни данни за задължения към него; 3/ Изпращането на писмена покана до кредитор зависи ли от това, дали вземането на това лице е вписано в търговските книги на длъжника и дали съществуването на вземането не се оспорва по размер и основание /по тези въпроси се сочи противоречие с решение № 5/01.06.2017 г. на ВКС по т.д.№ 3674/2015 г. на І т.о./; 4/ Съответно освободен ли е такъв кредитор от задължението да предяви вземанията си пред ликвидатора по надлежния ред; 5/ При спазване на процедурата по чл.267 и чл.272 ТЗ от значение ли е въпросът, имало ли е имущество, което да бъде разпределено. В случай, че такова имущество не е съществувало, може ли да се счита, че са нарушени интересите на кредитора при липса на писмено уведомяване; 6/ Подлежи ли на установяване в производството по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ качеството „кредитор“ на ищеца или е достатъчно само да се твърди и кой носи тежестта за доказване на това обстоятелство; 7/ Кой носи доказателствената тежест по отношение доказване на качеството „известен кредитор“ и следвало ли е или не до това лице да бъде изпратена нарочна писмена покана; 8/ Към кой момент следва ликвидаторът да е бил известен за наличието на висящо исково производство, за да се заключи, че същият е знаел за наличието на известен кредитор – към момента на изготвяне на крайния ликвидационен баланс, към датата на провеждане на общото събрание на съдружниците, с което се приема докладът на ликвидатора, заключителният ликвидационен баланс и се освобождава ликвидаторът от отговорност или към момента на подаване на документите в ТР за прекратяване на дружеството – доколкото всяко едно от посочените действия може да се случи в различен промеждутък от време; 9/ Съответно може ли да се приеме, че ликвидаторът е бил надлежно уведомен за наличието на висящо производство, ако е бил уведомен след датата на провеждане на общото събрание, на което същият е бил освободен от отговорност /твърди се, че втората група въпроси също са разрешени в противоречие с решението на ВКС по т.д.№ 3674/2015 г., цитирано по-горе/; 10/ Образувано и неприключило до вписване ликвидацията на търговско дружество и заличаването му в ТР /висящо/ съдебно производство относно спорно вземане на кредитор на ликвидиращо се дружество достатъчно ли е да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.273 ал.1 ТЗ за приключване на ликвидацията и заличаване на търговеца или в тази хипотеза е необходимо предявяване на вземането в срока по чл.267 ТЗ – по този въпрос се поддържа наличието на допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съответно аргументирано. Същото допълнително селективно основание се сочи алтернативно и за всички други предходно формулирани въпроси. Ответникът по касационната жалба не е подал писмен отговор в срока по чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите по чл.280 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да достигне до обжалвания резултат, след обсъждане на допустимостта на иска при съобразяване с предметните предели на спора, съгл. чл.269 ГПК, съставът на въззивния съд от фактическа страна е съобразил следното: Видно от вписванията по партидата на ответното дружество в ТРРЮЛНЦ и данните по делото, същото е било учредено на 11.03.2008 г. като ООД от съдружниците А. С. и Н. Л., при равно участие в капитала му. На 20.08.2009 г. е вписан и трети съдружник - настоящият ликвидатор на дружеството. Съдружникът - ищец е подал на 31.08.2016 г. писмено предизвестие по реда на чл.125 ал.2 от ТЗ за прекратяване на членственото си отношение с дружеството, обсъдено в протокол от заседание на ОСС, състояло се на 09.12.2016 г., на което е взето решение за освобождаването му като съдружник и управител на дружеството. Заличаването му е вписано в ТРРЮЛНЦ на 12.01.2017 г. В кориците на делото няма твърдения за уреждане на имуществените отношения между бившия съдружник и дружеството, нито данни за заплащане равностойността на дела му. На 03.04.2017 г. другият съосновател на дружеството е прехвърлил дела си на С. Л., който остава едноличен собственик на капитала. На 29.06.2017 г. след взето решение за обявяване в ликвидация, в ТРРЮЛНЦ е вписано прекратяване на търговската дейност на дружеството и кредиторите му са поканени да предявят вземанията си в шестмесечен срок от вписването на поканата в Търговския регистър, на обявения в същия адрес. На 18.12.2017 г. ищецът е подал по пощата до ответника на адреса в ТРРЮЛНЦ две известия, с които предявява вземанията си към дружеството за неплатената стойност на дела си - 300 870 евро и за дадени в заем суми в периода 2008 - 2011 г. в общ размер от 529 326,58 лв. Съобщенията не са били връчени на ответника и са върнати на подателя, като непотърсени. На 20.12.2017 г. е образувано т.д.№ 582/2017 г. по описа на БОС по искова молба на А. С. против УРАЛ ИМОТИ ЕООД - в ликвидация и ЛЕВ 2009 ЕООД с правно основание чл.135 ЗЗД, в която ищецът е заявил и двете си вземания спрямо първия ответник, сочейки ги за неудовлетворени. Ищецът е атакувал сделката между ответниците от 29.03.2017 г., прехвърляща всички притежавани от първия ответник имоти на втория ответник, като увреждаща го и осуетяваща бъдещото му удовлетворяване. По това дело ответникът е получил препис от исковата молба с приложенията на 07.02.2018 г., т.е. следва да се приеме, че е узнал за предявеното от ищеца вземане на така посочената дата. При тези данни страните са спорели пред БОС, а спорът е пренесен и пред въззивния съд, по съществуването на посочените две вземания, а също и по въпроса, дали ищецът може да се приеме за „известен“ за дружеството кредитор, с оглед разликата в начина на уведомяването от ликвидатора на потенциалните и известните кредитори и в правните последици от изтичането на шестмесечния срок, при тяхното бездействие. Съдът е посочил, че за известяването на т.нар. „известни кредитори“ чл.267 ТЗ предвижда изрично писмено уведомяване, изхождащо от длъжника /т.к. изискването за добросъвестността на ликвидатора предполага той да действа с грижата на добрия търговец - решение № 5 от 1.06.2017 г. по т. д. № 3674/2015 г., I т. о., ТК на ВКС/. Според чл.272 ал.2 и 3 ТЗ, ако такъв кредитор не предяви вземането си в срок, дължимата сума се влага в банка на негово име, а ако някое задължение е спорно, имуществото на длъжника в ликвидация се разпределя, само след като се даде обезпечение на кредитора. Кредиторите, уведомени с покана в ТРРЮЛНЦ, които не заявяват в предвидения в закона шестмесечен срок вземанията си към длъжника, не губят правото си да го сторят и след това, но не следва да бъдат взети предвид при разпределението на имуществото, респ. нямат възможността да оспорват като несъществуващо заличаването на дружеството. Те не попадат и между лицата, удовлетворяващи се от имущество, добито в хипотезата на чл.273 ал.2 ТЗ (възстановяване на заличеното дружество с оглед новооткрито или впоследствие постъпило имущество), нито се ползват от защитата на чл.272 ал.2 и 3 ТЗ. Разграничението на двете категории кредитори е от съществено значение за разрешаването на спора, в контекста на преценката за редовността на проведената процедура по ликвидация на ответното дружество, защото обективното неспазване на горепосочените изисквания на чл.273 ал.1 от ТЗ, според решение № 45/16.07.2012 г. на ВКС по т.д. № 4/2011 г., І т.о., има за последица обявяването на вписването по заличаване на търговеца в ТР за несъществуващо обстоятелство. Въззивният съд се е позовал на споделяната от него практика на ВКС по чл.290 ГПК - решение № 5/1.06.2017 г. по т.д. № 3674/2015 г., I т. о., която посочва кой кредитор е „известен“ по см. на чл.267 ТЗ. За „известни" се приемат всички кредитори, чиито вземания са безспорни, „т.к. фигурират в търговските книги на дружеството в ликвидация или за които ликвидаторите обективно са могли да узнаят /напр. от разменена търговска кореспонденция, влезли в сила съдебни и арбитражни решения, независимо от неотразяването им в търговските книги и др./“, тези, чиито вземания са оспорени по размер, обезпечения или привилегии, но не са или не би следвало да бъдат оспорени по основание и др. под. Съотнесени към горното, установените по делото факти според съда определят ищеца за „известен“ кредитор, поради следното: Той е бил съдружник, напуснал дружеството с предизвестие, за който нито се твърди, нито се доказва да е уредил имуществените си отношения, респ. да е получил равностойността на дела си след напускането. Изявлението на ответника, че не му се дължи изплащане на дела при напускане на дружеството е преценено като голословно, без правно и фактическо основание. Заключено е, че ликвидаторът на ответното дружество, явяващ се и съдружник на ищеца към момента на напускането му, не може обосновано да отрече знание за наличието и основанието на този дълг, ако и да спори по размера му. Тъй като ищецът не е уведомен с нарочна писмена покана от длъжника да предяви вземането си, нито ликвидаторът е съобразил преди заличаването на дружеството предвидената в чл.272 ал.2 и 3 ТЗ защита на този кредитор, съдът е приел, че императивните изисквания на чл.273 ТЗ за приключване на ликвидацията на ответното дружество не са спазени и вписването на заличаването му в ТРРЮЛНЦ е вписване на „несъществуващо обстоятелство“ по смисъла на чл.29 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ. Съдът е намерил за неоснователно и възражението на дружеството, че задълженията на ищеца не са установени. Приел е, както е посочено в решението по т.д.№ 3674/2015 г. на I т. о., че водещото в очертаването на кръга на уведомяваните (а оттам и за преценката дали ищецът по делото може да се позове, че по отношение на него не са спазени правилата по чл.273 ал.1 ТЗ), е установяването на качеството „кредитор“ /каквото безспорно е налице/, а не на обективното съдържание на вземането и идентичността на същото с представата на длъжника за него, който спор следва да се развие в рамките на друг процес и е извън предмета на конкретното дело. Предвид това въззивният съд е счел, че не следва да обсъжда оплакванията в жалбата за опорочената доказателствена сила на документите, установяващи дължимостта и размера на заемите, дадени на дружеството в периода 2008 - 2011 г. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационна проверка. На първо място, решението не се преценява като вероятно нищожно или недопустимо или като очевидно неправилно. При формиране на изводите за допустимостта на иска и съответно – на първоинстанционното решение, съдът се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, вкл. цитираното от него решение № 45 от 16.07.2012 г. по т.д.№ 4/2011 г. на І т.о. Няма изрични доводи, а и обективни данни за вероятната нищожност на атакуваното решение. Същото не е и очевидно неправилно – от съдържанието му не се установява нито грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито превратно приложение на закона - в неговия обратен смисъл. С оглед изложеното, не се доказват основания по чл.280 ал.2 ГПК за достъп до касация. Не са налице и предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за селектиране на касационната жалба до разглеждане по същество. Формулираните от касатора въпроси не удовлетворяват общите основания за достъп до касация, изяснени с постановяването на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 – да имат правен характер, да са обусловили решаващата воля на съда за изхода от спора, да не касаят пряко /единствено/ правилността на обжалвания акт по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, доколкото същата се намира извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Например въззивният съдебен състав не е формирал извод, че прекратилият участието си по реда на чл.125 ТЗ съдружник винаги се счита за известен кредитор по смисъла на чл.267 ГПК, а е взел предвид, че в случая ликвидаторът е бил и съдружник, респ. е взел участие в ОСС, на което са взети решенията във връзка с прекратяването на участието на ищеца в дружеството, от което произтича и вземането му по чл.125 ал.3 ТЗ. Голяма част от въпросите /№№ 2, 3, 4, 9, втората част на 7-ми въпрос/ са относими изцяло към правилността на изводите на въззивния съд, друга съществена част изобщо не са били обсъждани и не са обусловили изхода от спора - №№ 5, 8, 10. Въпроси 6 и 7 също не са релевантни за крайния резултат по делото, защото съдът е приел, че ищецът е кредитор не въз основа „само на неговите твърдения“, а въпросът чия е тежестта за установяване на качеството „известен кредитор“ би имал значение, ако същото не бе установено по делото. Независимо от липсата на надлежно формулирани правни въпроси, която е достатъчна за недопускане на искания касационен контрол по чл.280 ал.1 ГПК, следва да се посочи, че решението не е постановено и в противоречие с приетото в практиката на ВКС, на която страната се позовава. По гореизложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение