Определение № 700 от 28.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 2163/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Н. В. И. срещу въззивно решение № 665 от 23. 05. 2022 г., постановено от Варненски окръжен съд, Втори състав по в.гр.д. № 708 по описа на съда за 2022 г. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 260054 от 20. 01. 2022 г., постановено от Районен съд – Варна, Гражданско отделение, седемнадесети състав по гр.д. № 2916 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която предявеният от касатора срещу ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/, е уважен за сумата 4000 лв. по главницата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от ПТП, настъпило на 28. 03. 2018 г. на автомагистрала „Хемус“, по същество същият иск е отхвърлен и за тази сума, и е потвърдено същото първоинстанционно решение в неговата отхвърлителна част за сумата над 4000 лв. до общо предявения размер от 12000 лв. по главницата, със законните последици по отношение на законната лихва върху главницата и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че не е доказано настъпилото ПТП, като е разгледал и обсъдил приложения към исковата молба двустранен констативен протокол от датата на ПТП – 28. 03. 2018 г., съставен от водачите на участващите в ПТП МПС, но е игнорирал приложения по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 52593 от 26. 10. 2018 г., съставен според касатора съобразно изискванията на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 1з-41 от 12. 01. 2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд;

Разглеждайки двата протокола и преценявайки ги в съвкупност, съдът намира, че от същите се установява по безспорен начин настъпилото ПТП, както и причинените на участвалите в МПС имуществени вреди; От друга страна, противно на вече приетото, сочи, че от така представените вторични доказателства не може да се съди за обстоятелствата, при които е настъпило ПТП и че констатацията на актосъставителя в АУАН е необвързваща съда, а събраните в хода на преписката по съставяне на протокола за ПТП сведения от водачите на автомобилите, както и обясненията на водача на л.а. „Рено Клио“ при завеждане на щетата, съставляват свидетелски показания, събрани по ненадлежния ред.

Според касатора неправилно съдебният състав е приел, че въпреки, че съставлява официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК, протоколът за ПТП не се ползва с материална доказателствена сила, относно механизма на ПТП и относно участниците в ПТП, и при оспорване на протокола тези обстоятелства следвало да се докажат с други доказателствени средства при условията на пълно и главно доказване, въпреки множеството косвени доказателства, в т.ч. непреки свидетелски показания, технически данни, САТЕ, потвърждаващи удара между двете МПС и мястото на осъществяването му, които най-малко представляват индиция за механизма на настъпване на ПТП, а предвид тяхното множество и тъй като водят до един единствен правен извод - за доказване на този механизъм.

Излага се, че според касатора констативният протокол за ПТП с пострадали лица, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, представлява официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя му, но също и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено в него волеизявления, т.е. съставлява доказателство за факта на направени пред съставителя изявления, и за „извършените от него и пред него действия“ /решение № 211 от 14. 12. 2015 г. по т.д. № 2782/2014 г., Първо т.о. на ВКС/;

В този смисъл процесният протокол има обвързваща за съда материална доказателствена сила относно: дата и час на ПТП, място на ПТП, участниците в ПТП и пострадалите лица, техните индивидуализиращи данни, данни за МПС, застраховка ГО и нанесените имуществени и неимуществени вреди; Относно механизма на осъществяване на ПТП, констативният протокол няма материална доказателствена сила и същият подлежи на доказване с всички преки и косвени доказателствени средства, като следва да се подчертае, че механизъм на ПТП в констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 2593 не е описан;

Предвид обвързващата материална доказателствена сила на констативния протокол с пострадали лица, следва да се приеме за установено, че на 28. 03. 2018 г. около 09,55 ч., АМ Хемус до [населено място] посока [населено място] е настъпило ПТП между л.а. „БМВ“ модел 523, с рег. [рег.номер на МПС], /Участник 1/ управляван от А. Х. А. и л.а. /„Рено“, модел „Клио“ с рег. [рег.номер на МПС] /, /Участник 2/ управляван от С. М. Б., като: в обстоятелства и причини за ПТП е посочено, МПС 1 не спазва дистанция и блъска МПС 2; За пострадалото лице Н. В. И. след ПТП е вписано - мозъчно сътресение, без открита вътрешна черепна травма;

От приетото по делото заключение по назначената по делото САТЕ, в т. 2 от същото подробно е описан механизма на ПТП и къде точно е настъпил удара между двете превозни средства, както и в.л. е посочило, че: „...вследствие на произшествието настъпват материални щети по превозните средства и телесни увреждания на пътника на предната дясна седалка в лек автомобил „БМВ 523“, с рег. [рег.номер на МПС] - Н. В. И.; В СМЕ вещото лице дава изрично заключение, че механизмът на причиняване на телесните увреждания на ищеца са „...най-общо се определят като резултат от действие на твърди, тъпи предмети.

Описани към описаните обстоятелства начинът им на получаване би могъл да се обясни с травмиране в части от купето на автомобила или от общото сътресение на тялото в резултат на механичните сили, възникващи при сравнително по-високоенергийните удари, предадени от скоростта на движение на превозното средство. Отново според касатора разгледани поотделно и в тяхната съвкупност констативният протокол и заключението на вещото лице по назначената по делото САТЕ са достатъчни доказателства за установяване начина на настъпване на ПТП, като е приел противното, решаващият състав на ВОС е постановил неправилен съдебен акт, който следва да се отмени, а предявения иск да се уважи изцяло;

Освен това, всички тези обстоятелства косвено се потвърждават и от събраните по делото показания на свидетелите И. и И., които изрично заявяват, че Н. е бил доведен от двама негови колеги, поради настъпила катастрофа на магистралата към Игнатиево и е бил заведен в „спешен център“ на МБАЛ „Света А.“ – Варна, и го приели в шокова зала, след което бил настанен в стационар. Касаторът настоява, че освен бланкетното оспорване на процесния констативен протокол с пострадали лица, опровергаване на вписаните обстоятелства в протокола не е направено от страна на застрахователя, въпреки предоставената му възможност за ползване на всички годни доказателствени средства по ГПК за „насрещно“ доказване.

В този смисъл касаторът счита, че е в тежест на ответника да докаже наведените в отговора на исковата молба твърдения за липса на реално ПТП и липсата на деликт, предвид материалната доказателствената сила на констативния протокол за ПТП; С решение № 211 от 14. 12. 2015 г. по т.д. № 2782/2014 г., I т.о., постановено по чл. 290 от ГПК на ВКС се обобщава константната осъвременена практика на Върховния касационен съд относно материалната доказателствена сила на констативния протокол за ПТП с пострадали лица и тежестта на доказване при оспорването му.

По-натам касаторът излага, че от приетите по делото доказателства /първични медицински документи и СМЕ/ се установява по безспорен начин, че Н. И. е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени няколко телесни повреди, вкл. сътресение на мозъка, психическо затормозяване, болки, страдания, лишения и дискомфорт, които следва да се репарират от застрахователя на виновния водач, а като е приел друго, въззивния съд е постановил неправилно решение; Описаните вреди /травми/ са причинени от противоправното поведение на водача А. Х. А., тъй като неспазвайки необходимата дистанция, без да осигури достатъчно разстояние от движещия се пред него лек автомобил, го блъска в задната част, като водачът на л.а. „БМВ 523“ нарушава правилата за движение по пътищата, в частност разпоредбите на чл. 23, ал. 1 от Закона за движение по пътищата;

Налице е причинно-следствена връзка между противоправното поведение на застрахования при ответника водач и претърпените от ищеца вреди, и същата е доказана по делото, доколкото е установено, че застрахованият водач не е спазил необходимото разстояние и с действията си е предизвикал удар с движещото се пред управляваното от него превозно средство, което противоправно поведение на водача А. А. е причинило на ищеца сътресение на мозъка, без открита вътршночерепна травма;

Същото се установява от приетото по делото заключение на вещото лице по назначената по делото САТЕ и напълно кореспондира с твърдения от ищеца механизъм на настъпилото произшествие на 28. 03. 2018 г.; На следващо място, съгласно заключението по назначената по делото СМЕ получените от Н. В. травматични увреждания са контузия на главата, сътресения на мозъка, контузия на гръден кош;

Заключението на в.л. напълно кореспондира със заключението по допуснатата по делото САТЕ, по която вещото лице изрично заявява, че предвид ограниченото пространство в купето на автомобила крайниците и тялото на пътник, седящ на предна дясна седалка могат да влязат в контакт с вътрешните детайли на купето на автомобила при страничен удар, в дясната част на автомобила.

С оглед изложеното касаторът счита, че отговорността на застрахователя по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ следва да бъде ангажирана предвид наличието на валидно застрахователно правоотношение и установените в хода на производството предпоставки на деликта;

Не на последно място, видно от представената и приложена от процесуалния представител на застрахователя застрахователна преписка № 0410-900-0083/2018 г., причинените материални щети на собственика на л.а „Рено Клио“ с рег. [рег.номер на МПС] са изплатени от застрахователното дружество, а така изложеното е друго, косвено доказателство, индиция за наличието на ПТП и неговия механизъм, причинено от водача на МПС, застраховано именно при ответника.

Твърди се и че в случая въззивният съд е процедирал в нарушение на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК и цитираната в жалбата практика по прилагането ѝ, като е възприел механизма на ПТП единствено чрез изготвения от водача на л.а. „Рено Клио“ и подписан от двамата водачи двустранен констативен протокол за ПТП, и изолирано от останалите по делото доказателства: КП за ПТП с пострадали лица, заключенията на вещите лица по назначените по делото САТЕ, СМЕ, свидетелски показания, което съставлява съществено процесуално нарушение, защото е довело до необоснованост на фактическите и правните изводи по делото; Съобразно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 на ОСГТК, въззивният съд „дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания“, каквито в случая съдът не е дал на касатора, на който нямало как да бъде известно, че въззивният съд няма да кредитира заключението на в.л. по назначената по делото САТЕ и че следва да сочи други „годни“ доказателства за механизма на ПТП, които примерно са изброени от въззивният съд на стр. 4 от решението.

Претендира се и съществено нарушение на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 и ал. 3 ГПК, чл. 266 ГПК, чл. 269 ГПК, чл. 10 ГПК и чл. 7 ГПК, както и че въззивното решение е постановено в нарушение на задължителните разрешения, дадени в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, съгласно които въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма;

Такава императивна материалноправна норма е нормата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. По подробно изложени в жалбата съображения се поддържа съществено нарушение и на нормите на чл. 6, чл. 7 и чл. 8, чл. 9 и чл. 10 от ГПК, тъй като съдът не е осигурил на страните равна възможност да упражняват предоставените им права, не е приложил процесуалния и материалния закон еднакво спрямо всички и не е обсъдил заявени и поддържани в рамките на цялото производство твърдения на ищеца, което сочи и на необоснованост на обжалваното въззивно решение.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявените от касатора искове да бъдат уважени в цялост, със законните последици, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът формулира въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на конкретното дело, включени са в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили са правните изводи и са обективирали правната воля на съда, изразена чрез решението му, както следва: 1. Констативният протокол за ПТП с пострадали лица, съставен съобразно изискванията на чл. 3, ал. 1 от „НАРЕДБА № 1з - 41 от 12. 01. 2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия, ползва ли се с материална доказателствена сила относно: удостоверените в него участници в ПТП, дата на ПТП и място на ПТП, при положение, че в същия е отразено, че ПТП е посетено от длъжностното лице съставило протокола?

По отношение на този въпрос се поддържа основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с твърдение, че обжалваното въззивно решение противоречи на решение № 211 от 14. 12. 2015 г. по т.д. № 2782/2014 г., I ТО на ВКС; 2. Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и доводите и възраженията на страните?

Твърди се, че с решението си въззивният съд е обсъдил единствено и само констативен протокол за ПТП с пострадали лица и двустранен протокол за ПТП, без да обсъди всички останали доказателства, заключенията на вещите лица по назначените по делото САТЕ, СМЕ, свидетелски показания, с което е нарушил нормата на чл. 235, ал. 2 ГПК. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с твърдения, че въззивното решение противоречи на решение № 186 от 14. 01. 2016 г. по гр.д. № 5980/2014 г., ГК, Първо г.о. на ВКС; 3. Дължи ли въззивният съд даване на указания на ищеца относно възможността за предприемане на „нови“ процесуални действия за изпълнение на указанията в доклада по чл. 146 от ГПК, при положение че приема за негодни и не кредитира събраните от ищеца пред първа инстанция доказателства в изпълнение на указанията по чл. 146 от ГПК, които са били кредитирани от първоинстанционния съд?

Излага се, че с въззивното решение съдът, без да даде каквито и да било указания на страните е приел, че допуснатата и кредитирана от първоинстанционния съд САТЕ, относно „механизма на ПТП“ и даденото заключение от вещото лице не може да бъде ценено, като сочи, че вещото лице необосновано е приело, че ПТП е посетено от служители на ОД МВР - Варна, позовавайки се на записаното в протокола за ПТП относно начина на настъпването му.

Твърди се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение със задължителните разрешения, дадени в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, в които изрично се приема, че въззивният съд „дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания“; 4. Следва ли въззивният съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл. 7, ал. 1 и чл. 10 от ГПК, като не е събрал сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства?

Сочи се, че със свое определение от 12. 04. 2022 г. въззивния съд не е посочил дори, че не е доказан механизма на ПТП, което да наложи извършване на процесуални действия и не е допуснал събиране на относими доказателства, в противоречие със задължителните разрешения, дадени в решение № 224 от 2. 07. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 177/2010 г., II г.о., ГК; 5. За задължението на съда да постави въпроси на страните по посочените от тях факти при нужда от изясняването им и да даде указания по чл. 145, ал. 2 ГПК, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изложи съображенията си по тях в мотивите на решението си.

Твърди се, че съгласно новелата на чл. 10 от ГПК съдът осигурява на страните възможност и им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото; Такава не е осигурена в случая, тъй като съдът не е съдействал на ищцовата страна за изясняване на фактите, които са релевантни за изхода на спора, а именно: каква е материалната доказателствена сила на двустранният протокол за ПТП и протокола за ПТП с пострадали лица и следва ли да се събират гласни доказателства, предвид неоткриване и невъзможност за призоваване на виновния водач.

Излага се, че съдът не е обсъдил и твърдението, наведено още в исковата молба кога и къде се е случило процесното ПТП; Съдът не е обсъдил и наведеното от ищецът твърдение, което е поддържано по време на целия процес, че ищецът е седял на първа дясна седалка на л.а. „БМВ 523“, и че при настъпването на ПТП той е загубил съзнание.

Претендира се противоречие по този въпрос на въззивното решение с решение № 211 от 30. 06. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 995/2010 г., IV г.о., решение № 205 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 149/2011 г., II г.о., ГК, решение № 224 от 2. 07. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 177/2010 г., II г.о., решение № 211 от 30. 06. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 995/2010 г., IV г.о., ГК, постановени по реда на чл.290 от ГПК - основание за допускане на касационното оспорване по чл.280, ал. 1. т. 1 от ГПК;

6. Следва ли второинстанционния съд с оглед задълженията на съда по чл. 12 от ГПК да обсъди аргументите и доводите на ищеца и ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл. 235, ал. 2 ГПК и да постанови решението си върху приетите от него за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото. С твърдение, че не обсъден доводът на ищеца, че на 28. 03. 2018 г. е настъпило процесното ПТП и какъв е бил механизмът на ПТП, в какъвто смисъл са и ангажираните по делото от ищеца доказателства, допълнени с искания от ответната страна, които съдът не е ценил, се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 235 от 04. 07. 2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217 по гр.д. № 761/2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 324 по гр.д. № 1413/2009 г. на IV г.о. и др., което е основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; 7.

За задължението на съда да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване. Твърди се, че въззивният съд не е разпределил доказателствената тежест между страните, като не е посочил чия е доказателствената тежест за установяване на спорния факт относно механизмът на ПТП, като е следвало да даде указания в тази насока, макар и да са представени писмени доказателства, извършени САТЕ и СМЕ, в противоречие с практиката на ВКС - решение № 700 от 6. 12. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 304/2010 г., III г.о., ГК, решение № 205 от 11. 07. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 149/2011 г., II г.о., ГК постановени по реда на чл.290 от ГПК, както и с разрешенията, дадени в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, което е основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК;

8. За съдържанието на доклада на съда по чл. 146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл. 266, ал. 1 от ГПК както и преклудирана ли е възможността да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 от ГПК и следва ли въззивния съд да даде на страната указания съобразно чл. 146, ал. 2 от ГПК, когато счита, че определени твърдяни от нея факти не са били доказани в първоинстанционното производство.

Претендира се противоречие с разрешенията дадени в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, съобразно които в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

Според касатора на тези въпроси вече е отговорено и с постановени на основание чл. 290 ГПК решения на ВКС: решение № 549 от 29. 10. 2010 г. по гр.д. № 56/2010 г., IV г.о.; решение № 172 от 23. 02. 2010 г. по гр.д. № 386/2009 г., III г.о., решение № 385 от 10. 05. 2010 г. по гр.д. № 1245/2009 г., III г.о., решение 255 от 11. 07. 2011 г. по гр.д. № 587/2010 на ВКС, IV г.о., решение № 700 от 06. 12. 2010 г. по гр.д. № 304/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 452 от 16. 11. 2011 г. по гр.д. № 621/2010 на ВКС, IV г.о., решение № 255 от 11. 07. 2011 г. по гр.д. № 587/2010 на ВКС, IV г.о., решение № 307 от 20. 03. 2012 г. по гр.д. № 284/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 385 от 18. 04. 2012 г. по гр.д. № 1538/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 429 от 25. 11. 2011 г. по гр.д. № 3/2011 г. на ВКС, I г.о., както и Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК /т.2/ - основание за допускане на касационното оспорване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК;

9. Дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснати да извършат в първата инстанция, поради неточност на доклада и дадените указания?

Излага се, че въззивният съд не е посочил да са налице допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените норми, което да налага тяхното извършване, както и че ангажираните доказателства да са евентуално неотносими, а същевременно не е направил нов доклад, отговарящ на изискванията на чл. 146 от ГПК и не е разпределил доказателствената тежест между страните;

По същество въззивния съд е приел, че не е доказано твърдението, направено от ищеца, че е бил пътник в л.а. „БМВ 523“, че се е случило ПТП и механизма на ПТП, като в същото време приема писмените доказателства, но от друга страна посочва, че не са събрани гласни доказателства, относно настъпилото ПТП.

Претендира се противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, както и с решение № 700 от 06. 12. 2010 г. по гр.д. № 304/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 211 от 30. 06. 2011 г. по гр.д. № 995/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 138 от 25. 03. 2011 г. по гр.д. № 1127/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 389 от по гр.д. № 1672/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 51 от 02. 05. 2012 г. по т.д. № 105/2011 г. на II т.о., решение № 452 от 16. 11. 2011 г. по гр.д. № 621/2010 на ВКС, IV г.о., решение № 255 от 11. 07. 2011 г. по гр.д. № 587/2010 на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които е прието обратното - основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК;

10. Може ли доказването на даден факт да бъде осъществено с косвени доказателства. Такъв факт е механизма на ПТП, при представени писмени доказателства, респ. оборването на верността на изявленията, обективирани в констативен протокол с пострадали лица и констативен протокол за ПТП?

Излага се, че ищецът е представил писмени доказателства - двустранен протокол за ПТП, КП с пострадали лица, събрани са гласни доказателства, допуснати и назначени са САТЕ и СМЕ, с определението си по делото по чл. 267 от ГПК, въззивният въззивния съд само е приел и коментирал въззивните жалби, като същото не почива на императивните норми на процесуалния закон, с които са вменени задължения на съда, а не на страните или на процесуалните им представители.

Твърди се, че съдът не е указал на ищеца дали сочи доказателства, с оглед направеното от него твърдение за настъпилото ПТП; че дори и исканите доказателства да са косвени, няма пречка това да се установи с косвени доказателства и доказателствени средства; пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства, включително и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главния факт, в какъвто смисъл е решение № 226 от 12. 07. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 921/2010 г., IV г.о., на което въззивното решение противоречи - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК;

11. За задължението на въззивния съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.

Като се сочи, че такава императивна материалноправна норма е нормата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се твърди, че като не е назначил служебно експертиза, за която едва във въззивното решение ВОС е приел, че заключението по нея е необосновано, съдът е постановил съдебния си акт в нарушение на задълженията си, посочени по-горе, в нарушение на правилото на чл. 195, ал. 1, предл. второ ГПК, чл. 201, предл. второ и нормата на чл. 202 от ГПК, съответно – в нарушение на задължителните разрешения, дадени в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК - основание за допускане на касационното оспорване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

На следващо място, по поставените по-горе въпроси касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Твърди се и че в случая е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, което е приложимо служебно от касационния съд при неправилно или превратно приложение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, изводими пряко от мотивите на въззивното решение.

В тази връзка касаторът намира, че при разглеждане на делото са допуснати съществени нарушения на правилата на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 и ал. 3 ГПК, чл. 266 ГПК, чл. 269 ГПК, чл. 10 ГПК и чл. 7 ГПК. Моли допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК с цел преценка дали не е очевидно неправилен извода на съда, че „самото вещо лице формулира извод за вероятна причина за настъпване на ПТП“, при положение, че именно този е подходът на вещите лица при даване на заключение по всички назначени експертизи от подобен вид и не само.

Според касатора очевидно неправилен е и извода на съда, че „преценявайки същите в съвкупност, съдът намира, че от същите се установява по безспорен начин настъпилото ПТП, както и причинените на участвалите в МПС имуществени вреди“; От друга страна, противно на вече приетото, ВОС приема, че „от така представените вторични доказателства не може да се съди за обстоятелствата, при които е настъпило ПТП и че констатацията на актосъставителя в АУАН е необвързваща съда, а събраните в хода на преписката по съставяне на протокола за ПТП сведения от водачите на автомобилите, както и обясненията на водача на л.а. „Рено Клио“ при завеждане на щетата, съставляват свидетелски показания, събрани по ненадлежния ред.

Касаторът намира за очевидно неправилен и извода на съда, при наличие на прието по делото заключение на в.л. по назначената по делото САТЕ, че „не са ангажирани други доказателства пряко или косвено, да доведат до един единствен възможен извод за обстоятелствата, при които е настъпило ПТП, респективно противоправността на деянието“.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 113 от ГПК /последната разпоредба след допълнението, обнародвано в ДВ, бр. 100 от 2019 г./

За да постанови обжалваното си решение въззивният съд е изложил в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, част от мотивите си към същото, че: Наличието на валидно застрахователно правоотношение за застраховка „Гражданска отговорност на лекия автомобил „БМВ“, сочен от ищеца като увреждащ, както и фактът на осъществило се в срока на действие на застраховката на 28. 03. 2018 г. ПТП с участие на застрахования автомобил и лек автомобил марка „Рено“, модел „Клио“, не се оспорват от ответника;

Предвид обхвата на застрахователното покритие, застрахователят обезщетява всички вреди, за които отговаря застрахованото лице на основание чл. 45 ЗЗД; С оглед депозирания пред първа инстанция писмен отговор, както и инвокираните във въззивната жалба оплаквания, спорни по делото са всички останали факти, в това число вината на водача на застрахования автомобил, механизма на настъпване ПТП и причинно- следствената връзка между процесното ПТП и получените увреждания на ищеца, както и е въведено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия;

Доколкото елементите от фактическия състав на деликта не са установени с влязла в сила присъда, подлежат на установяване всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност - наличието на вредоносно деяние, неговата противоправност, причинната връзка между деянието и вредата;

При непозволено увреждане е въведена оборима презумпция за вината на деликвента, на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД; По отношение механизма на настъпване на ПТП, представен с исковата молба е двустранен констативен протокол от 28. 03. 2018 год., съставен от водачите на МПС;

Същият се съставя, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди и между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него; В същия е отбелязано от двамата водачи, че ПТП е настъпило при удар в задната част на друго превозно средство при движение в една посока и в същата лента, като ударът е нанесен от застрахованото в ответното дружество МПС;

Не е попълнена забележката относно виновния водач, но отбелязано изрично е липсата на пострадали /дори и леко/ от инцидента лица; От съдържателната част на така представения от ищеца протокол не може да се извлече механизма на ПТП; В допълнение, същият има формалната доказателствена сила на частен документ и обвързва със съдържанието си единствено подписалите го лица;

Поради горното, при оспорването му от неподписала го страна, тежестта за доказване на истинността му пада върху страната, която го е представила; За доказване на твърдения механизъм на ПТП, представен от ищеца е и констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 2593 от 26. 10. 2018 г., АУАН от 26. 10. 2018 г., както и уведомление за щета на МПС относно участник Б в ПТП - „Рено Клио“, и два описа на щета; От събраните писмени доказателства се установява, че съставеният по-късно протокол за ПТП с пострадали лица е съставен по депозирана от ищеца молба вх. № 445000-941/13. 06. 2018 г. за издаване на такъв, като е съставен и АУАН от същата дата на водача на застрахованото при ответното дружество МПС;

Няма данни за издадено въз основа на съставения акт НП. Преценявайки същите в съвкупност, въззивният съд е намерил, че от тях се установява по безспорен начин настъпилото ПТП, както и причинените на участвалите в МПС имуществени вреди; От така представените вторични доказателства не може да се съди за обстоятелствата, при които е настъпило ПТП; Констатацията на актосъставителя в АУАН е необвързваща съда, а събраните в хода на преписката по съставяне на протокола за ПТП сведения от водачите на автомобилите, както и обясненията на водача на л.а. „Рено Клио“ при завеждане на щетата, съставляват свидетелски показания, събрани по ненадлежния ред;

В контекста на горното, като основала изводите си на същите писмени доказателства, не може да бъде ценено и заключението по проведената САЕ;

В същото необосновано вещото лице приема, че ПТП е посетено от служители на ОД на МВР - Варна, позовавайки се и на записаното в него относно начина на настъпване на ПТП; Въпреки горното, самото вещо лице формулира извод за вероятна причина за настъпване на ПТП, а не се позовава на обективни данни, от които съди за това;

Въпреки дадената на ищеца възможност, не са ангажирани други доказателства, които пряко или косвено, да доведат до един възможен извод за обстоятелствата, при които е настъпило ПТП, респективно противоправността на деянието; По делото не са събрани гласни доказателства от участниците в ПТП, които биха могли да дадат преки сведения както за случилото се, така и за причинените на ищеца вреди, нито са ангажирани като свидетели лицата, посочени като такива в съставения двустранен протокол или тези, които ищецът твърди да са го закарали до дома му от мястото на инцидента.

С оглед да гореизложеното, въззивният съд е приел за недоказан правопораждащия фактически състав на деликтната отговорност, в резултат на който за ответника възниква задължение за обезщетяване отговорността за вреди, както и също за недоказана, и причинната връзка между твърдяните от ищеца увреждания и настъпилото пътнотранспортно произшествие. Като е посочил, че приема недоказаният факт за неосъществен, съдът е намерил предявения иск за неоснователен.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.

Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Първият въпрос на касатора е правен, но не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК в смисъла, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., както и като несъответен на действителните обстоятелства по делото, и на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му.

В мотивите си съдът е приел само, че от представените по делото вторични доказателства, включващи и сочения протокол, не може да се съди за обстоятелствата, при които е настъпило ПТП, имайки предвид конкретно механизма на реализиране на ПТП и това е ясно видно от самите мотиви в тяхната съвкупност.

Никъде в мотивите си обаче съдът не е обективирал извод, че констативният протокол за ПТП с пострадали лица не е годен да удостовери конкретно визираните във въпроса обстоятелства, а същите – настъпването на ПТП, участниците в него, дата и място на ПТП, както и невключеното във въпроса, но релевантно за спора наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО“, в начало на мотивите на съда, нарочно са описани като неоспорени от ответника.

Самото настъпване на ПТП /и причинените на МПС имуществени вреди/, по-натам е и изрично прието за установено по делото именно с приложените писмени доказателства. Вторият, петият и шестият въпроси на касатора са правни, отговорите им са обуславящи за изхода на всеки правен спор, като относими към общите задължения на съда по събирането, оценка на доказателствата, обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и мотивиране на съдебните решения, като гаранции за законосъобразността на процеса и на постановените в него актове, поради което и съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на тях обаче не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивите на обжалваното въззивно решение, макар и немногословни, но са последователни и в тях в пълнота са обсъдени както твърденията, и възраженията на страните по спора, така и са изложени обосновани изводи относно това кои от твърдените от страните факти съдът намира за установени по делото и кои не, както и на кои от събраните по делото доказателства основава тези си изводи.

Налице са изводи на съда, основани на така събраните доказателства, досежно възникването или не на правнорелевантните за съществуването на заявеното за съдебна защита, спорно субективно право на ищеца факти в тяхната пълнота, и относно подвеждането им под хипотезиса на конкретните, приложими към спора правни норми, а оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване за противното, са неоснователни.

Противно от предпоставяното от втория въпрос, съдът обосновано е изложил защо не кредитира заключението на ВЛ по САТЕ, събраните извън гражданския процес показания на участниците в ПТП и трети лица съдът е приел за несъбрани по надлежния ред, позовал се е на липсата на гласни доказателства от участниците в ПТП, които биха могли да дадат преки сведения, както за случилото се, така и за причинените на ищеца вреди, а при приетата в крайна сметка недоказаност на фактическия състав на деликтната отговорност на застрахования при ответника водач, обсъждането на СМЕ в частта ѝ относно конкретно твърдените от ищеца болки и страдания, не съставлява необсъждане на определящи за изхода на спора твърдения на страните и факти.

Визираните при обосноваване на петия въпрос процесуални действия на съда биват извършвани само при процесуална нужда и в случай, че твърденията на страните са неясни или противоречиви, каквито констатации в случая нито съдът, нито страните са обективирали по делото. На свой ред доказателствената сила на писмените доказателства произтича от процесуалния закон и е в достатъчна степен изяснена в практиката.

Това кога и къде се е случило процесното ПТП е прието от съда за безспорно между страните /като неоспорено от ответника, впоследствие самото му настъпване е прието и за установено по делото с писмени доказателства, и това се посочи по-горе/. Съдът поначало е приел за недоказани по делото, като непотвърдени с допустими доказателствени средства /свидетелски показания на преки очевидци на ПТП или поне тези, които се твърди да са извозили ищеца от местопроизшествието и/или вписаните в двустранния констативен протокол за ПТП/, самото участие на ищеца в ПТП и увреждането му вследствие на същото, та да се налага нарочно обсъждане на твърденията на ищеца относно това къде е седял по време на ПТП и че е губил съзнание.

Същото се отнася и до сочените в обосноваване на шестия въпрос, с твърдение, че не са обсъдени от съда обстоятелства – настъпването на ПТП е прието за безспорно и за установено по делото, механизмът му на свой ред - за неустановен, а изводите на съда в тези им части /относно пети и шести въпрос/ са относими към обосноваността, съответно – правилността на решението, а не към наличието или не на основание за допускане на касационното му обжалване. Третият, четвъртият, седмият, осмият, деветият и единадесетият въпроси на касатора общо са относими към процесуалните задължения на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора да осъществи собствена решаваща дейност по разглеждане и решаване на делото.

Отговорите на всички тях обаче, зависят изцяло от конкретните обстоятелства по делото, съответно – също конкретно осъществената от първоинстанционния съд по делото, негова процесуална дейност, конкретното съдържание на въззивната жалба с оглед приложимостта на разпоредбата на чл. 269 от ГПК, в светлината и на задължителната за съдилищата практика, обективирана в ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2003 г., също конкретните констатации на въззивната инстанция относно наличието или неналичието на допуснати от първоинстанционния съд, процесуални нарушения при докладването на делото, допускането, събирането, обсъждането и кредитирането на доказателствата относно правнорелевантните за спора факти.

При така изложеното за касационния състав се налага извод, че същите въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото по начинът, по който са зададени, въпросите предпоставят не принципни отговори по приложението на правни норми, като общи правила за поведение на правните субекти, уредени в действащия обективен правов ред, а анализ по същество на решаващата дейност на съда, съобразно конкретните обстоятелства на отделното дело, който би бил изцяло относим към правилността на въззивното решение, а не към наличието или липсата на основание за допускане на касационното му обжалване.

В допълнение следва да се посочи и че по начинът, по който са обосновани същите въпроси са несъответни на действителните обстоятелства по делото. В случая първоинстанционният съд е извършил доклад по делото, който е съобщен на страните и по него същите не са възразявали; изрично и нарочно още първоинстанционният съд е указал на ищеца, че не ангажира доказателства за механизма на настъпване на ПТП, поради което и поради липсата във въззивната жалба, с която е бил сезиран, на конкретни оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, както и доколкото служебно не е констатирал такива, свързани с валидността, допустимостта на първоинстанционното решение и/или приложението на императивна правна норма, въззивният съд не е бил длъжен нито да извършва нов доклад, нито да дава указания на ищеца в заложения във въпросите на касатора смисъл, а отхвърлянето на иска от страна на въззивния съд, поради некредитиране на кредитирани от първоинстанционния съд доказателства, е израз на самостоятелната преценка от страна на решаващия въззивен състав, на доказателствата по делото, правилността на която не може да бъде ревизирана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

Десетият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото е зададен хипотетично и отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция - въззивният съд никъде в изводите си, обусловили този изход не е приемал, че доказването на определени факти не може да бъде осъществено с косвени доказателства, а конкретните му заключения за недоказаност на определени обстоятелства със събраните по делото такива доказателства, е относим изцяло към правилността на решението му, а не към наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване.

По отношение на всички, поставени в изложението на основания за допускане на касационно обжалване въпроси, не е налице и само общо, бланкетно заявеният от касатора, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени;

Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Касаторът не обосновава наличието на поддържания от него допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно да заяви, че по поставените от него въпроси е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При така само бланкетно заявеното и липсата на конкретно обосноваване относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение при условията на същата законова норма, не следва да бъде допуснато дори и само поради това. В допълнение касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, напротив - по поставените въпроси е налице и на касационния състав е служебно известна обилна и еднопосочна практика на касационната инстанция, включително и задължителна за съдилищата такава на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, част от която е цитирана и от самия касатор в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, и наличието на която поначало изключва възможността за селектиране на касационната жалба по така поставените въпроси, и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда.

Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството.

Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретният процесен случай касаторът обосновава претендираната от него очевидна неправилност на въззивното решение с оплаквания, които не разкриват такива тежки негови пороци, че да са годни да обосноват наличието ѝ. Не съставлява такъв евентуален порок изводът на съда относно заключението на ВЛ по делото, съдържащо извод за вероятна причина за настъпване на ПТП, а изложеното от касатора в насока на това, че именно такъв бил подходът на всички вещи лица по всички експертизи от подобен вид и не само, си остава само негово твърдение.

Не е налице и претендираното от касатора противоречие в мотивите на съда, който приема за безспорно установени от събраните доказателства настъпилото ПТП и причинените от него имуществени вреди, но намира, че от така събраните вторични доказателства не може да се съди за обстоятелствата, при които е настъпило ПТП, съответно – и в изводите на съда относно значението на АУАН, сведенията и обясненията на водачите – става въпрос за различни обстоятелства и за конкретна преценка на доказателствата, които според съда ги установяват или не.

Същото се отнася и до извода на съда относно наличието или неналичието по делото на доказателства, пряко или косвено водещи до един единствен възможен извод за обстоятелствата, при които е настъпило ПТП, респ. противоправността на деянието, като относим изцяло към преценката от съда на доказателствата по делото, но не и разкриващ претендираната от касатора очевидна неправилност на решението. При изложеното и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира, че обжалваното въззивното решение в случая е очевидно неправилно, поради което и същото не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното от него адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение