Определение № 1314 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4654/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 7657/20.07.2022 г., подадена от Ж. Д. П., чрез адвокат Н.Д., срещу решение № 127 от 03.05.2022 г. по гр. д. № 20225500500081/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е потвърдено решение 260043 от 16.08.2021 г. по гр. д. № 13/2020 г. на Районен съд – Гълъбово за признаване за установено по отношение на Ж. Д. П., че Д. Ж. П. е титуляр на ограничено вещно право на ползване на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], обл. С. З.: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-12/29.04.2005 г. на изп. директор на АК, с площ от 1439 кв.м, а по нотариален акт - дворно място с площ от 1380 кв.м, съставляващо УПИ *-*, в кв. 24, по плана на [населено място], ведно с разположените в него самостоятелни обекти - сгради с идентификатори: **, представляваща еднофамилна жилищна сграда; , представляваща постройка на допълващо застрояване; , представляваща многофамилна жилищна сграда; , представляваща сграда за търговия; , представляваща хангар, депо, гараж; **, представляваща постройка на допълващо застрояване, и за осъждане на Ж. Д. П. да отстъпи и предаде владението върху описаните имоти на Д. Ж. П.; за отхвърляне на насрещния иск по чл. 59, ал. 3 ЗС, предявен от Ж. Д. П., да бъде признато за установено по отношение на Д. Ж. П., че вещното право на ползване върху процесния имот се е погасило по давност.

Въззивният съд е посочил, че от Д. Ж. П. е предявен срещу Ж. Д. П. иск по чл. 108 ЗС. Според отговора на исковата молба и изразеното в първото съдебно заседание становище по иска, Д. П. не е бил ограничаван да ползва имота и може да заповяда по всяко време да го ползва, тъй като разполага и с ключ към стаята си, отредена за него; същият винаги е имал стая с лични вещи в къщата, с електромер и всичко необходимо, но просто не искал фактически да живее там.

Съдът е приел за безспорно установено от представеното копие на нотариален акт от 27.08.1997 г., оформен и като договор за дарение, че Д. Ж. П., със съгласието на съпругата си Д. И. П., е дарил 1/2 ид. ч. от дворното място на процесния имот, ведно с реално втори етаж от двуетажната масивна жилищна сграда на сина си Ж. Д. П., както и 1/2 ид. ч. от дворното място и реално първи етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, както и гараж, навес и магазин за хранителни стоки на другия си син М. Д. П.. В нотариалния акт е отразено, че е учредено вещно право на ползване върху целия имот на три лица - Д. Ж., неговата съпруга Д. П. и бащата на ищеца. Не е спорно по делото, че бащата на ищеца е починал и че Д. П. е разведен със съпругата си. С нотариална покана от 01.12.2017 г., връчена на 05.12.2017 г. на Ж. П., Д. П. е заявил, че е възпрепятстван да ползва имота си и кани сина си да му заплати обезщетение, както и да му предаде ключовете за имота. Съгласно разписка от 01.08.2014 г. адвокат Д. Х. е получила от името и за сметка на Д. П. от прокурор Т. С. двата броя ключове за процесния имот, ведно с всички постройки в него. В разписката саморъчно е отбелязано, че ключовете са предадени на ищеца. Съдът е съобразил, че съгласно справка от [община], Д. П. няма задължения за данъци и такси към общината до датата 18.12.2020 г., като от същия са представени и приходните квитанции за заплащането им. За процесните имоти, с административен адрес [улица], са открити партиди за вода и електричество на името на Ж. Д. П.. Д. П. не твърди, че той е плащал режийни разходи, а напротив - именно поради периодичните спорове със сина му, който фактически обитава имота, те са били заплащани от последния.

Окръжен съд – Стара Загора е изложил, че страните са имали предходен съдебен спор, по който ищец е бил Д. П., а ответник - Ж. П., с предмет - отмяна на дарението, извършено с нотариалния акт от 27.08.1997 г. В исковата молба, заведена на 19.04.2016 г., Д. П. е заявил, че е живял в дарения имот до 24.01.2002 г., когато бил изгонен от него от сина му Ж. П.; трябвало да си тръгне без собствения си багаж, който оставил в къщата, и живял периодично при роднини, познати и на квартира, като това продължавало и към 19.04.2016 г.

Приел е, че от приобщените към доказателствения материал удостоверения за постоянен и настоящ адрес на Д. П. се установява, че за периода 02.11.2001 г. - 02.09.2011 г. същият е регистриран на постоянен адрес, различен от този на процесния имот, но отново в [населено място], а от 02.09.2011 г. до 13.02.2019 г. е бил регистриран на адрес в [населено място]. В удостоверението за промени в настоящия адрес също са регистрирани различни адреси на името на Д. П. през годините (от 2006 г. до 2021 г.). Визирал е, че удостоверенията за промени в постоянните и настоящи адреси не могат да бъдат категорични доказателства за това къде реално и за колко време е живял ищецът, а те следва да бъдат обсъдени заедно с другите писмени и гласни доказателства по делото.

Окръжен съд - Стара Загора е направил следните правни изводи:

Константната съдебна практика приема, че вещното право на ползване може да се защити с ревандикационен иск. За да бъде уважен той, предявилият го следва да докаже пълно и главно, освен че е носител на ограниченото право на ползване върху имота, но и че ответникът без основание упражнява фактическа власт върху същия. Ответникът следва да докаже, че е налице годно правно основание, въз основа на което упражнява фактическа власт върху имота.

Съдът е приел иска за допустим. Посочил е, че Д. П. има учредено в негова полза вещно право на ползване върху целия поземлен имот, ведно със сградите в него, и може да го ползва заедно и/или поотделно с вече бившата си съпруга. Приел е, че всеки един от ползвателите, който счита, че е нарушено вещното му право на ползване, може да се защити с петиторен иск срещу лицето, което нарушава това право. Намерил е, че установената фактическа обстановка показва, че е налице явното оспорване на това право от Ж. П. през годините, както и понастоящем. След като ищецът не може да реализира в цялост правото си на ползване, то същото несъмнено е нарушено. Фактическата власт върху имота се упражнява от Ж. П. и към момента (същият живее със семейството си от дълги години в имота), без да има основание за това. С договора за дарение от 1997 г. бащата е прехвърлил на синовете си „голата” собственост и е запазил върху собствения си имот пожизненото вещно право на ползване и то не върху идеална част или отделна стая, а върху целия имот.

Окръжен съд – Стара Загора е посочил, че съгласно чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т.ч. и на собственика на имота. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на „голия“ собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на последния поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие със закона и добрите нрави.

При така събраните доказателства и установения факт на учредено вещно право на ползване в полза на ищеца, от една страна, и липсата на основание за ползване на имота от ответника, от друга, въззивният съд е приел иска по чл. 108 ЗС за основателен. Намерил е, по възражението на Ж. П., че вещното право на ползване не е било погасено по давност. В тази връзка е изложил следното: за да се осъществява вещното право на ползване, не е необходимо фактически ползвателят да пребивава в имота постоянно или временно, нито да е адресно регистриран, а например да съхранява свои лични вещи, да има ключ, да полага грижа за имота, като заплаща дължимите данъци и такси, които факти е намерил за установени по делото. Приел е за доказано, че Д. П. никога не е изнесъл личните си вещи от къщата, като дори и неговите изявления в исковата молба от 2016 г. са в този смисъл - че е бил принудително изгонен и е оставил целия си багаж там. Самият Ж. П. в отговора на исковата молба е заявил, че баща му винаги е имал отредено място в една стая с всичко необходимо и с лични вещи, т.е. налице е съдебно признание за съхранение на лични вещи на ищеца. След намесата на прокуратурата и предаването на ключовете през 2014 г., също безспорно е установено, че бащата е заключил стаята и само той е имал достъп до нея. През целия период след момента на напускането през 2002 г. Д. П. не е загубил интерес да се прибере в къщата и да живее в нея, т.е. да осъществява в пълнота вещното си право, като е предприемал различни правни и фактически действия в тази насока.

Съдът се е мотивирал защо по отношение на представените с въззивната жалба две бракоразводни решения от 2004 г. не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК и същите не следва да бъдат обсъждани. Посочил е, че двете решения по бракоразводното дело между Д. П. и Д. П. (майка на Ж. П.), не са нови доказателства, нито отразяват нови обстоятелства, тъй в бракоразводния процес Ж. П. е бил свидетел и е знаел за тях, поради което е могъл да ги представи своевременно като доказателства по гр. д. № 13/2020 г. на РС – Гълъбово. Процесуалният му представител адвокат Н. Д.-Д. също е знаела за развода, което обстоятелство се установява от делото за отмяна на дарението, по което тя също е представлявала Ж. П..

Като се е позовал на практика на ВКС по чл. 290 ГПК, въззивният съд е посочил, че хипотезите на прекратяването на правото на ползване на чужд имот са уредени с чл. 59 ЗС - правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя-физическо лице или с прекратяването на ползвателя-юридическо лице, респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на ползване се погасява при погиване на вещта или ако не се упражнява за период по-дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на ползвател и това на собственик. По съдържание упражняването на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото, и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Не може да има спор, че ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем (арг. от чл. 60 ЗС), както и под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго. Съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощията да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете, без да се изменя нейната субстанция, т.е. да се извличат ползите при изпълнение на вменените от законодателя задължения за ползвателя.

Въззивният съд е намерил за неоснователни всички доводи във въззивната жалба на Ж. П.. Приел е, че относно липсата на задължения на Д. П. за данъци и такси към общината до края на 2020 г. са налице официални документи по чл. 179, ал. 1 ГПК, които не са били оспорени успешно. Относно свидетелските показания се е мотивирал кои следва да бъдат кредитирани и за кои обстоятелства. Посочил е, че всички свидетелски показания доказват един основен извод, приет и от съда - системното ограничаване от страна на Ж. П. на правото на ползване на ищеца, което е пожизнено, необременено с условия и се разпростира върху целия недвижим имот, разположен в [населено място],[жк], на [улица]. Изложил е, че от доказателствата по делото се установява, че Ж. П., представляващ „гол“ собственик, не се е съобразявал години наред с учреденото в нотариалния акт от 1997 г. право на ползване на Д. П.. Нещо повече, той лично е ограничил неправомерно правото на ползване на ищеца (негов баща) до една стая в жилището, като този факт се установява и от показанията на разпитаните свидетели Н. П. и Г. Г.. Окръжен съд – Стара Загора е визирал, че пълен достъп на ищеца до процесния имот на [улица] [населено място] означава пълното и безпрепятствено ползване на целия имот. Приел е, че е без значение, че той е разполагал с ключ от имота (според свидетелите Г. Г. и Н. П.), след като достъпът му до същия е бил ограничаван от ответника по иска; притежаването на ключ не може да бъде приравнено на наличие на достъп до един имот, ако е установено извършването на действия, които препятстват ползването.

Относно насрещния иск по чл. 59, ал. 3 ЗС въззивният съд е посочил, че същият правилно и мотивирано е отхвърлен от първоинстанционния съд. Приел е, че всички събрани доказателства по делото подкрепят този правен извод - както писмените, така и гласните. От писмените доказателства по делото безспорно се установяват фактът на плащане на данък сгради, считано от 2011 г., наличието на оставени лични вещи в процесния имот след 2002 г., посещения на Д. П. в имота, притежание на един ключ от къщата и една от стаите в жилището към м. август 2014 г.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, както и за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ж. П. твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. „Процесуално недопустимо ли е съдебно решение, респ. проведен съдебен процес, по заявен иск по чл. 108 ЗС във вр. с чл. 56 ЗС, в хипотеза на отказ на решаващия съд, поради преклузия, да подведе установените правнорелевантни факти ( правото на ползване изцяло е предоставено на съпругата по силата на бракоразводното решение, с което решение се опровергава твърдението на ищеца, че е носител на претендираното право на ползване. Поради участието му в брачния процес за него е ненуждаещо се от доказване, че знае за този съдебен акт и въпреки това не само не го твърди с исковата молба, а го затаява) под онази правна норма, визираща установения фактически състав, породил претендираното право на ползване и разглежда спора само на заявените с исковата молба твърдения и доказателства от ищеца“.

Жалбоподателят сочи, че по този въпрос няма съдебна практика.

2. „Каква е силата на пресъдено нещо на решение, с което правото на ползване на недвижим имот е предоставено изцяло на ползвател със запазено право на ползване по силата на нотариален акт при последващо производство за предаване на имота, срещу лице, ползващо имота на основание предоставено право от ползвателя по съдебно решение, без той да е страна в това производство“.

Жалбоподателят се позовава на приетото в решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно което обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростира върху конкретно посочените в диспозитива на съдебното решение права.

3. „Презумира ли се знание за правнозначимите последици на съдебно решение за лице, което е разпитвано като свидетел в производството, завършило с това съдебно решение, в друго производство, в което това лице е главна страна. При липса на законово установена презумпция за знание на тези правнозначими последици, длъжен ли е съдът да вземе предвид при обсъждането по същество на спора и представеното решение от другото производство към момента на прилагането му по делото предвид това, че лицето, разпитвано като свидетел няма право да получи заверен препис от решението, с което завършва това производство“.

Жалбоподателят твърди липса на съдебна практика по този въпрос.

Излага, че по въпроса относно преклузията за сочене на нови факти и доказателства пред въззивния съд е формирана практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 877 по гр. д. № 3374/2008 г., II г. о. решение № 70 по гр. д. № 5100/2014 г., III г. о., решение № 556 по гр. д. № 1019/2009 г., II г.о. и др.), съгласно която в чл. 266, ал. 2 ГПК са определени само две групи доказателства, които могат да се събират пред въззивния съд: доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани.

4. „След като Окръжният съд е приел, а не е върнал, с определение № 211/16.02.2022 г., представените от въззивника писмени доказателства, а именно - влязло в сила решение, относно ползването на семейното жилище по бракоразводен процес, и не се е произнесъл с определение по реда на чл. 267 ГПК, бил ли е длъжен да обсъди това доказателство в решението“.

Ж. П. се позовава на многобройна практика на ВКС – решение № 25/30.03.2017 г. по гр. д. № 2389/2016 г., ІV г. о., решение № 134/2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ІІ т. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г., ІІ т. о. и др., съгласно въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, от които се извлича извод за принадлежност на спорното право и активната легитимация на ищеца, както и подкрепящи защитните тези на страните, и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството.

5. „Когато върху семейното жилище имат запазено право на ползване на двамата съпрузи и при последващ развод, с влязло в сила решение по бракоразводно дело, в което ползването на семейното жилище е предоставено на съпругата, съпругът разполага ли с правната възможност да брани правото си на ползване срещу трето лице, което живее с бившата му съпруга (общ техен син), на която е предоставено изцяло правото на ползване“.

За този въпрос се твърди, че е от съществено значение за развитие на правото.

Жалбоподателят сочи и че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като ищецът, въпреки че затаява истината, че не е носител на правото на ползване към момента на подаване на исковата молба, е получил закрила на това свое несъществуващо право, а ответникът, макар да обитава процесния имот на правно основание - предоставено му от неговата майка, носител на право на ползване върху целия процесен имот по силата на съдебно решение, не получава закрила на своето право поради процесуална техника. Ще са налице две решения относно правото на ползване върху един и същ имот, което право ще бъде признато за две различни физически лица. Решението е очевидно неправилно и защото няма логична последователност в мотивите на Окръжен съд – Стара Загора, който черпи изводите си за обстоятелството, че Ж. П. е бил свидетел по бракоразводното дело, от самото бракоразводно решение, като в същото време отказва да цени самото бракоразводно решение и да го обсъди като доказателство, защото не е било представено своевременно.

От Д. П. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно т. 9 на ППВС № 1/10.11.1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Правната доктрина и съдебната практика приемат, че недопустимо е решение, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато се е произнесъл въпреки липсата на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; след десезиране на съда; по недопустима въззивна или касационна жалба или при липса на жалба; при произнасяне по непредявен иск или свръх петитум; постановено без участие на задължителен необходим другар и др.

В случая не е налице порок, водещ до недопустимост на въззивното решение, като включително не е налице и пререшаване на правен спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение (чл. 299, ал. 1 ГПК), доколкото предметът и страните по настоящото дело са различни от тези по бракоразводното дело. Сочените от жалбоподателя порочни процесуални действия на съда имат отношение единствено към правилността на съдебния акт. Така изложеното води и до извода за недопускане до касационно обжалване по първия въпрос от изложението.

Вторият въпрос от изложението е изцяло ирелевантен, тъй като не е обсъждан от Окръжен съд – Стара Загора и не е обусловил решаващите му изводи, предвид изводите за процесуална преклузия. Същото се отнася и до последния въпрос.

Третият въпрос също не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд не е презюмирал знание на лице, разпитано като свидетел, относно правнозначимите последици на съдебно решение, а съобразно правомощията си е преценил дали ангажираните едва с въззивната жалба писмени доказателства са такива по чл. 266, ал. 2 ГПК. При тази си преценка Окръжен съд – Стара Загора не се е отклонил от нормите на ГПК и от съдебната практика по приложението на чл. 266 ГПК, съгласно която са недопустими нови факти и доказателства пред въззивния съд, когато те са могли да бъдат посочени и представени пред първоинстанционния съд, ако страната е положила дължимата грижа за защита на правата си при воденето на делото.

По четвъртия въпрос не е налице соченото противоречие с цитираната практика на ВКС, в която не е разгледана хипотеза, като поставената с въпроса. Във визираните от Ж. П. решения на ВКС не е прието, че съдът е длъжен да обсъди и основе решението си на доводи и доказателства, за които изрично се е обосновал, че е налице настъпила процесуална преклузия. В тази връзка следва да се отбележи, че ако съдът, в нарушение на чл. 266 ГПК, основе решението си на факти и доказателства, които страната не е представила своевременно, би допуснал процесуално нарушение, което е основание за касационно обжалване и отмяна на решението му като неправилно.

Въззивното решение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Д. П. има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 500 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,