Определение № 2063 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3658/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “С. С. Европа“ ООД, представлявано от управителя С. Д., чрез адвокат Т. Ф., срещу въззивно решение № 251 от 19.05.2024 г., постановено от Благоевградски окръжен съд по въззивно гр.д. № 152/2024 г., Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Д. М. Б., чрез адвокат П. Н., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Благоевградски окръжен съд, като изменил решението на първостепенния Благоевградски районен съд, осъдил “С. С. Европа“ ООД да заплати на ищеца Д. М. Б. още 6000 лв., над вече присъдените му с първоинстанционното решение 4000 лв. – обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ, заедно с обезщетение в размер на законната лихва върху главницата от 6000 лв., считано от датата на увреждането – 02.11.2021 г., до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Присъдил разноски за двете съдебни инстанции съобразно постановения резултат. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между страните е било налице трудово правоотношение. С декларация за трудова злополука вх. № 5101-01-65 от 10.11.2021 г. дружеството е декларирало трудова злополука, настъпила на 02.11.2021 г., в 14:00 ч., в Кралство Н. на обект по изграждане на соларен парк, с пострадал Д. М. Б.. С разпореждане № 5104-01-70 от 12.11.2021 г. на ТП на НОИ – Благоевград злополуката е призната за трудова, като е посочено, че пострадалият при слизане от двураменна стълба, стъпвайки на второто стъпало, се подхлъзва и пада, вследствие на което е получил травматично увреждане на десен крак с диагноза „фрактура малеоли тибие декс. Дистрозио арт. Талокруралис декс“, довело до временна неработоспособност. Съдът установил, че на датата на настъпване на инцидента пострадалият е бил инструктиран за правилата за безопасна работа на обекта, били са му предоставени лични предпазни средства, в това число и обувки със специална подметка срещу подхлъзване; при работата си по време на злополуката е изпълнявал рутинни действия; не е установена нарушена цялост на стълбата или особеност на терена. В протокола за резултатите от извършеното разследване на трудовата злополука от 02.11.2021 г. е посочено, че при използване на стълба при работа, работещият трябва да направи оглед на нейното състояние; при позиционирането на стълбата, работещият трябва да прецени мястото, на което я поставя и да я постави по сигурен и стабилен начин, недопускащ риск за изместване центъра на тежестта, накланяне и др; в процеса на работа трябва да се прецени замърсеността на стъпалата и подметките на обувките, така че да не се допуска риск от недостатъчно сцепление между повърхностите и в следствие на това – подхлъзване; при слизане от стълбата, работещият трябва да е обърнат с лице към нея и във всеки момент да се държи с едната, с другата или двете ръце за стъпалата, като при стъпване на последващо стъпало да отпуска тежестта на тялото постепенно като се осигури, че встъпил стабилно на стъпалото. В протокола е посочено още, че няма яснота по отношение на това дали Д. Б. се е държал с ръце за стъпалата на стълбата при слизане от нея или предвид ниската височина на второто стъпало, не го е направил. При съприкосновението със земята, въпреки ниската височина от 20-30 см. вследствие стъпване на криво и под влияние тежестта на тялото се получава фрактура на десния крак, в областта на глезена (мапеоли тибе). Съдът установил, че при получената травма е налице увреждане на латералните структури на глезена, което се състои от латералните лигаменти и латералният малеол. Латералният малеолен комплекс се състои от три части. Ищецът Д. Б. при получената травма е получил абрисфрактура на латералния малеол, което означава, че има откъсване на костно парче от върха на латералния малеол. В случая става дума за увреждане на калканео фибуларния лигамент; Описаните увреждания се получават при завъртане на стъпалото навътре, при което под напрежение е латерално лигаментарен комплекс и същевременно се упражнява компресия върху медиалния малеол. Крайната степен на такъв тип увреждане е счупване на медиалния малеол и разкъсване или фрактура оптракционните сили на латералния малеол. В случая при Д. Б. е налице само първата степен от този вид увреждания, а именно абрис фрактура на латералния малеол. Това увреждане може да бъде получено по начина, описан от ищеца в исковата молба, а именно падане от стълба. При този вид травматично увреждане в момента на травмата и първите два-три дни след нея има значителни болки и страдания и първоначално локален оток в областта на външния малеол, а впоследствие оток на цялата глезенна става. Пълно възстановяване при този тип травми може да се очаква за около три месеца. Обикновено, когато травмата е за първи път и се спазва съответното лечение и режим, възстановяването е пълно. Усложнения могат да настъпят при неколкократни травми от този тип на глезенната става, а именно ставата да остане нестабилна; установено е, че Б. е носил гипсова имобилизация 12 седмици, не е провеждал рехабилитация.; Въззивната инстанция достигнала до правния извод, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ, обуславящи ангажирането на отговорността на работодателя. По направеното възражение за наличие на груба небрежност от работника по чл. 201, ал. 2 КТ, въззивният съд приел, че в случая такава не е налице. Съдът изяснил, че според заключението на съдебната експертиза, не може по категоричен начин да се установи механизмът на настъпване не увреждането, но според съдебният експерт, по начина, по който е описан инцидентът, най-вероятно пострадалият не се е държал с две ръце, слизайки по стълбата и не е бил с лице. Въззивният съд приел, че експертизата в тази й част почива на предположения и не дава категорично заключение, докато в същото време другите относими доказателства - протокол за резултатите от извършеното разследване на злополуката, писмени сведения на свидетели на злополуката и гласните показания, не установяват подобно поведение на работника. Според протокола от извършеното разследване на трудовата злополука за вероятна причина за инцидента е прието невнимателно стъпване на последното стъпало на стълбата, с недостатъчна част от ходилото или позициониране по начин, по който се получава приплъзване или падане на същия крак Съдът посочил, че поведението на работника може да бъде окачествено като груба небрежност, само когато от обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща здравето, но въпреки това са били предприети от работника, в нарушение с установените технологични правила и правила за безопасност, както и с проведените му инструктажи за работа. В конкретния случай не е налице липса на проявеното елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност от Б. – преминал е през всички инструктажи, бил е с работни обувки, клас 83, с подметка срещу подхлъзване; при работата си по време на злополуката е изпълнявал рутинни действия и не се установява той да е извършил действия, представляващи груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Относно справедливия размер на обезщетението, съдът отчел, че в става дума за падане и счупване, при което в момента на травмата и първите два-три дни след нея, има значителни болки и страдания и първоначално локален оток в областта на външния малеол, а впоследствие оток на цялата глезенна става; възстановяването е три месеца; установено е депресивно разстройство от обездвижването; съобразена е и възрастта на пострадалия (касае се за млад човек); отчетена е от друга страна и липсата на усложнения след възстановяването. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следните правни въпроси: длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи изводите си, следвайки правилата на логиката и обикновения житейски разум; следва ли, когато съдът не кредитира някоя част от дадено доказателство (обяснения/свидетелски показания), да посочи точно коя част не кредитира, а не да го отхвърля като цяло; следва ли съдът да обоснове по същество защо не кредитира дадени доказателства (като посочи конкретните причини) и може ли да се приеме за такова обосноваване банкетния аргумент: „не кореспондират с останалите доказателства по делото“ – твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216/2008г. на IV г. о. на ВКС, решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т. о., решение № 221 от 18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на II т. о. на ВКС, решение № 199 от 17.12.2009 г. по т.д. №386/2009 г. на II т.о. на ВКС, решение № 971 от 29.03.2010 г. по гр.д.№ 3930/2008г. на II г.о. на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставените процесуалноправни въпроси са значими по всяко исково производство, но в случая не се установява поддържаното противоречие при тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, допуснато от въззивния съд, съпоставимо с цитираната практика на ВКС. Следва да се посочи, че съдът дължи преценка само на относимите обстоятелства по делото, а от посочените в касационната жалба, във връзка с оплакването за нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, няма такива, които биха изключили отговорността на работодателя, биха намалили размера на обезщетението или обосновали извод за съпричиняване по см. чл. 201, ал. 1, т. 1 КТ. Така напр. според касатора, въззивният съд намерил, че в резултат на увреждането ищецът изпаднал в депресия, но това противоречало на заключението на вещото лице, че периодът на пълно оздравяване на травмата може да се очаква за около три месеца: несъмнено травматичното и психичното увреждане на здравето са различни. В допълнение, съдът е намерил, че както физическото, така и психическото възстановяване е настъпило напълно в рамките на три месеца след инцидента и именно с оглед на този фактически извод е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, в съвкупност и останалите относими обстоятелства за справедливото овъзмездяване. Касаторът твърди, че не били взети от въззивния съд следните факти: 1. разпаднала се тригодишна връзка на Б. през декември 2021 г., 2. получен инфаркт от бащата на Б. през месец януари 2022 г. (последният работи и живее в И., няма данни да са живеели заедно с ищеца и да са поддържали отношения, пострадалият от 15-годишен е отглеждан от баба си); 3. постъпване в болница на Б. в края на декември, началото на януари 2022 г. във връзка с друго, новоустановено заболяване. Следва да се посочи, че тези обстоятелства са изяснени от вещото лице – психолог, но същият е дал категорично заключение, че е налице пряка причинноследствена връзка именно с трудовата злополука и установеното психично заболяване на ищеца; не е прието, че върху последното са повлияли горните неблагополучия в живота на Б.. Според съдебният експерт именно след счупването, извършването на медицинските изследвания и узнаване на сериозността на последиците от травмата за здравето и работоспособността му за настоящето и бъдещето му, в отговор на преживения силен психически и соматичен стрес, пострадалият е отключил преходно разстройство, със значителна тежест – разстройство в адаптацията с преобладаващо нарушение на други емоции като тревожност, депресия, безпокойство, напрежение и гняв. Въззивният съд, също така, при точно приложение на закона и разясненията по тълкуването му, дадено в цитираните от касатора съдебни актове, е обсъдил свидетелските показания и съдебните експертизи, като изрично се е обосновал кои от доказателствените средства и в коя част няма да кредитира, както и защо. В случаите, когато дадено доказателство не кореспондира с другите относими за релевантния факт е относим мотив защо съдът не кредитира това доказателство, което е и често срещано в съдебната практика и по никакъв начин не противоречи на разрешенията в цитираните от касатора съдебни актове. Касаторът поставя въпроси и по твърдение, че тяхното разрешаване от ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите са следните: прякото нарушаване на което и да е от правилата за безопасност на труда, разписани от работодателя (в инструктажите, инструкциите за работа и др. подобни) могат ли да се квалифицират като „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал.2, т. 1 КТ; има ли „важни“ правилата за безопасност на труда, чието нарушаване директно се квалифицира като “груба небрежност“ и има ли такива, чието нарушаване не е „груба небрежност“ по смисъла на този текст от КТ и доколко поведението на пострадалия работник след трудовата злополука може да е причина за намаляване на отговорността на работодателя; отказът на пострадал работник да отиде на лекар веднага след настъпване на трудовата злополука или непровеждане на рехабилитация по време на възстановяването след трудовата злополука може ли да доведе до намаляване на отговорността на работодателя. По поставените правни въпроси също не следва да се допуска касационно обжалване. Нормата на чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ е ясна, непротиворечиво тълкувана в практиката на ВКС. Нито в материалния закон, нито в процесуалния, са предвидени норми, съгласно които дадени правила за безопасност на труда са „важни“ или такива, при нарушаването на които винаги се следва наличие на груба небрежност от работника по см. на цитираната разпоредба. И в правната теория, и в съдебната практика се приема, че извод за съпричиняване поради груба небрежност от страна на работника не може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност – работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата грижа при изпълнение на работата, такава, каквато и най-небрежният би положил в съответната обстановка. В същия смисъл са напр. решение № 719 от 10.11.2009 г. по гр. д. № 2898/2008 г. І г. о. ВКС; решение № 60 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. ІV г. о. ВКС; решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. ІV г. о. ВКС; решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г., ІV г. о. ВКС, решение № 94 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2649/2018 г., IV г. о. и пр. Въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС. Касаторът не твърди, нито се е обосновал за необходимост от промяна на утвърдената съдебна практика по тълкуването на правната норма. На следващо място, съдът не е установил и нарушение на правилата за безопасност при настъпване на инцидента, нито, че евентуално подобно нарушение е в пряка причинно-следствена връзка с контузията. Несъгласието с тези изводи, няма отношение към поставения правен въпрос. Относно момента, в който пострадалият е посетил здравно заведение и дали е провел рехабилитация, следва да се посочи, че данните по делото не сочат на извод, че именно поради по-късно посещение на лекар и непроведена рехабилитация, е настъпило по-сериозно увреждането на здравето или възстановителният период е бил по-дълъг. Вещото лице е изяснило, че по принцип, при подобни счупвания, след сваляне на гипса, се повежда кинезитерапия, за каквато в случая няма данни. Вещото лице обаче не е посочило от това да е затруднен възстановителния режим на Б., нито съдът е присъдил обезщетение за подобно усложнение. Експертът е посочил, че при подобни увреждания би следвало да настъпи пълно оздравяване в рамките на три месеца; така е установено и в случая, независимо, че липсват данни за рехалибитация. Не са налице основания, които да водят до извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. От съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът