Определение № 1712 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4910/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Т. Т., чрез адв. Г.В., срещу решение №1674/19.03.2025г. по в. гр. д. № 13694/2024 г. по описа СГС, ІІ Г ВС в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът на касатора срещу „Браузуейв“ АД по чл. 344 т.3 вр. с чл. 225, ал.1 КТ е отхвърлен за разликата над 46 144, 50 лева до пълния предявен размер от 63 065,10 лева. Иска се отмяна на решението в обжалваната част с доводи за необоснованост и нарушение на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът за характеристиките на възнаграждението по чл.17, ал.1 т.2 НСОРЗ като елемент от брутното трудово възнаграждение, което е база за определяне на обезщетението по чл. 225 КТ. Твърди се този въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с константната практика на ВКС, намерила израз в решение № 159 от 13.08.2018г. по гр. д. № 3836/2017 г., IV г. о. ВКС; решение № 181/22.07.2015 г. по гр. дело № 4554/2014 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 16/16.01.2025г. по гр.д.№ 2331/23г. по описа на ВКС, ІV г.о. Насрещната страна по жалбата – ответникът „Браузуейв“ АД, чрез адв. Ж. Р., възразява срещу основанията за допускане на касационен контрол и оспорва оплакванията по касационната жалба. По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 344 т.3 вр. с чл. 225, ал.1 КТ е отхвърлен, въззивният съд е изяснил, че размерът на обезщетението за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение се определя съобразно брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за последния пълен отработен месец, който в случая е м. февруари 2023г. Сумата 2777, 77 лева е изплатена като част от брутното трудово възнаграждение за този месец като „бонус“. Съдът е констатирал, че ищецът не доказва първоначалната си теза за увеличение на договореното трудово възнаграждение с въпросната сума, считано от октомври 2022г. Установил е, че допълнителните възнаграждения, основанието и условията за заплащането им и реда за изплащането им са уредени както в трудовия договор между страните, така и от вътрешните правила на дружеството – работодател / разпоредбите съответно на чл.9, т.2 и т.4, и на чл.12, ал.1, 2 и 4 и на чл.13/. Приел, е че допълнителното възнаграждение, наименувано „премия“ или „бонус“, дори да е такова за постигнати резултати – индивидуални или общи, доколкото не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя, не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал.2 от НСОРЗ и чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ, поради което не се включва в базата за изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В случая са налице и общата, и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изключването на получения бонус от категорията на допълнителните възнаграждения по чл. 17, ал.1 НСОРЗ е предопределило извода за размера на обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ и касационният контрол следва да бъде допуснат за проверка дали то е съобразено с разрешенията на цитираната от касатора съдебна практика. Касаторът не дължи държавна такса. Воден от горното, настоящият състав на ВКС