Определение № 1247 от 18.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 827/10.02.2023 година, подадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието София (ГДИН София), против част от решение № 3/05.01.2023 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 277/2022 година. С касационната жалба въззивното решение на Окръжен съд Сливен се оспорва, в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение № 1215/22.10.2018 година на Районен съд Сливен, гражданско отделение, трети състав, постановено по гр. д. № 58/2017 година, по предявения от М. П. П. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието София (ГДИН София) е признато за установено по отношение на ГДИН София, че П. има право на основание чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997 година , съответно чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година , на допълнителен отпуск поради положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода от 01.05.2004 година до 30.06.2013 година, в размер на 97 дни, от които 5 дни за 2004 година; 11 дни за 2005 година; 12 дни за 2006 година; 12 дни за 2007 година; 9 дни за 2008 година; 12 дни за 2009 година; 12дни за 2010 година; 12 дни за 2011 година и 12 дни за 2012 година. В подадената от ГДИН София касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието София иск да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Сливен по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответницата по касационната жалба М. П. П. е подала отговор на същата с вх. № 1164/01.03.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 3/05.01.2023 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 277/2022 година в оспорваната му част, като такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение като въззивното решение бъде потвърдено в атакуваната с нея част. ГДИН София е била уведомена за обжалваното решение на 11.01.2023 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 827/10.02.2023 година., Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен Сливен е приел, че по делото бил предявен допустим, положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, който бил основан на твърденията, че М. П. П. била полагала извънреден труд в ГДИН София, който не бил изчисляван правилно, поради което считала, че в нейна ползва било възникнало право на платен допълнителен годишен отпуск в размер на 107 дни за периода от 01.05.2004 година до 30.06.2013 година съгласно разпоредбите на двата действали в този период закона (ЗМВР). Правният интерес на П. бил обоснован именно от твърденията, че правото съществувало в нейния патримониум, тъй като била положила извънреден труд над нормата, а ГДИН София оспорвала това нейно право. Тоест правният интерес се извеждал от необходимостта да бъдели установени по надлежния ред предпоставките, при които възниквало оспореното право на компенсация с допълнителен платен отпуск за положения труд в извънработно време. През исковия период били действали разпоредбите на ЗМВР от 1997 година (обнародван в ДВ, бр. 122/19.12.1997 година, отменен 01.05.2006 година) и ЗМВР от 2006 година (обнародван в ДВ, бр. 17/24.02.2006 година в сила от 01.05.2006 година, отм. 2014 година). Съгласно чл. 212, ал. 5, т. 2, във връзка с чл. 229, ал. 1, т. 9 от ЗМВР от 1997 година и съответно чл. 211, ал. 5, т. 2, във връзка с чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 година; работата извън редовното работно време до 50 часа през тримесечен отчетен период следвало да се компенсира с допълнително възнаграждение, а за извънреден труд над 50 часа служителят имал право на допълнителен отпуск до 12 дни годишно. В чл. 211, ал. 3 от ЗМВР , към който препращал чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС, било предвидено, че работното време на държавните служители се изчислявало в работни дни-подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени сумирано за тримесечен период. Правото на допълнителен отпуск било по естеството си компенсация на извънреден труд, положен от съответния държавен служител в МВР, като с действалите през исковия период разпоредби, се уреждала възможността на положилите труд над законоустановеното работно време държавни служители в МВР, работещи на смени, да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск до 12 дни. Превишението над 50 часа не било нещо различно от превишението до 50 часа, т. е. положен бил извънреден труд, който и в двете хипотези пораждал вземане за държавния служител (парично или непарично), което имало компенсаторен характер. Непаричното обаче не можело да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Изводът следвал от това, че за разлика от предвиденото в чл. 176, ал. 3 от КТ и в чл. 59, ал. 6 от ЗДСл, ЗМВР не предвиждал възможност държавният служител в МВР да упражни това си право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които служителят в МВР имал, не допускало възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не можел да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна, отменените закони за МВР изрично забранявали този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл. 229, ал. 4 от ЗМВР от 1997 година и чл. 212, ал. 4 ЗМВР от 2006 година , освен при прекратяване на служебното правоотношение. Безспорен бил фактът, че П. била държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗИНС в ГДИН София, затвора в [населено място], от надзорно-охранителния състав. Към настоящия момент служебното й правоотношение с не било прекратено и не се установявало да й е бил предоставен допълнителен платен годишен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 от ЗМВР от 1997 година и по чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. Безспорно било и, че П. била полагала извънреден труд за периода от 01.05.2004 година до 30.06.2013 година на 8, 12 и 24 часови смени, като с оглед приетото по делото заключение на съдебно-икономическа експертиза, некомпенсираният извънреден труд, който подлежал на компенсиране с допълнителен платен годишен отпуск бил в размер на 97 дни, без преобразуване на нощните часове в дневни, и 107 дни, при преобразуване на нощния труд с коефициент 0.143. Разпоредбите на ЗЗД, ЗДСл и КТ не били приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) от ЗМВР 1997 година ; и чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР 2006 година . Правото на отпуск по КТ и ЗДСл можело да бъде упражнено едностранно, а за правото на отпуск по ЗМВР от 1997 година и 2006 година не била предвидена такава възможност. Специалната нормативна уредба не предвиждала такова преобразуване на част от времето, през което било дадено дежурството. Разпоредбите на ЗДСл и на КТ са неприложими по аналогия с правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) от ЗМВР от 1997 година и по чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 година. При работа на смени (дежурства) работното време на държавните служители в МВР/ГДИН се отчитало по специален ред, поради което вариантът на повторното заключение, с които било прието, че при преобразуване на нощните часове в дневни чрез коефициент, правото на допълнителен платен годишен отпуск се равнявал на 107 дни, бил неприложим в разглеждания случай. Въззивният съдебен състав намирал, че след като разпоредбите на КТ и Наредбите въз основа на които се извършвало преобразуването на часовете, не били приложими по аналогия, то следвало да бъде взет предвид другия вариант на заключението, което повторната експертиза била изготвила, а именно, че били дадени 889 часа дежурства през исковия период над 50 часа, които съобразени с максимумът от 12 дни на година, се равнявали на 97 дни допълнителен платен годишен отпуск. Предвид това въззивният съдебен състав намирал, че исковата претенция била доказана в своето основание, тъй като били налице кумулативните елементи-положен извънреден труд над законоустановеното време през исковия период съгласно чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) от ЗМВР 1997 година ; и чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР 2006 година , който не бил използван или обезщетен, поради което в полза на П. било възникнало правото на допълнителен платен отпуск. По отношение размера на претенцията, въззивният съдебен състав намирал, че искът бил частично основателен, доколкото престираният от П. извънреден труд бил в размер на 889 часа, които се равнявали на 97 дни допълнителен платен отпуск (за 2004 година-5 дни; за 2005 година 11 дни; за 2006 година-12 дни; за 2007 година-12 дни; за 2008 година-9 дни; за 2009 година- 12 дни; за 2010 година-12 дни; за 2011 година-12 дни; за 2012 година-12 дни), поради което за разликата до заявените 107 дни, искът следвало да бъде отхвърлен като неоснователен. Доводите на ГДИН София за погасено право на иск, поради изтекла погасителна давност били неоснователни, тъй като законът не допускал непаричното право да се компенсира с парично, докато съществувало правоотношението и същевременно след като не можело да се упражни едностранно от държавния служител в МВР, то давност за него не била текла до момента на прекратяване на правоотношението. Действащият ЗМВР не предвиждал право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд и нямал отношение към вече възникналите права при действието на отменените нормативни актове. Правата продължавали да съществуват, но не можели да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започвала да тече докато съществувало правоотношението между държавния служител и МВР. Погасителната давност започвала да тече от момента, в който правоотношението било прекратено, като се прилагал 3-годишният срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК ГДИН София е направила искане въззивното решение на Окръжен съд Сливен да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това допустим ли е иск за признаване право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд, след като той вече е законоустановен на основание чл. 211, ал. 5 от ЦМВР в чл. 212, т. 3 от ЗМВР за периода от 2003 година до 30.06.2014 година, като исковата молба е подадена през 2018 година по действащи служебни правоотношения и ищеца не е ограничен със законови и подзаконови разпоредби, едностранно и своевременно, да предприеме действия за упражняване на правото си на допълнителен платен отпуск след изтичане на всеки тримесечен отчетен период, предвид заповед № ЛС-03-26/26.01.2007 година на Министъра на правосъдието-т. 13 и заповед № ЧР-06.94/29.08.2023 година на Министъра на правосъдието-т. 7 за видовете, размерът и реда за ползване на отпуските в ГДИН София, издадени във връзка с чл. 212, ал. 5 от ЗМВР от 2006 година и за това приложим ли е института на погасителната давност за предявяване на иск, с който да се установи дали са налице предпоставките за право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа по чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 година , от кой момент започва да тече срокът за претендиране на допълнителен платен отпуск за какъв период от време може да се претендира, след като служителят, едностранно и своевременно, след изтичане на тримесечен отчетен период, има право да заяви писмено желанието си да упражни правото си на отпуск, съгласно заповед № ЛС-03-26/26.01.2007 година на Министъра на правосъдието-т. 13 и заповед № ЧР-06.94/29.08.2023 година на Министъра на правосъдието-т. 7 за видовете, размерът и реда за ползване на отпуските в ГДИН София, издадени във връзка с чл. 212, ал. 5 от ЗМВР от 2006 година , но не го е упражнил своевременно. Така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Сливен до касационно обжалване. Първият от тях е разрешен с решение № 48/28.06.2022 година, постановено по гр. д. № 908/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., с което първоначалното въззивно решение на Окръжен съд Смолян е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. С отменителното решение на ВКС са дадени задължителни указания, от кой етап трябва да продължи въззивното производство и какви процесуални действия следва да бъдат извършени от въззивния съдебен състав. Въззивният съд е трябвало да изслуша ново заключение на вещо лице, което да установи има ли превишаване на нормалната продължителност на работното време, с повече от 50 часа за всяко тримесечие, през исковия период като съобрази, че правото на допълнителен платен годишен отпуск е измеримо в дни и не може да надвишава 12 дни всяка календарна година. Крайните изводи на съда, превишавана ли е нормалната продължителност на дежурствата на служителя, следвало да бъдат направени след изчисляване на действително отработеното време за всяко тримесечие и съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие. Поради това трябва да бъде прието, че така предявеният иск е допустим. По отношение на втория въпрос е налице формирана константна съдена практика, намерила израз в решение № 86/08.02.2024 година, постановено по гр. д. № 1300/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 50 198/19.05.2023 година, постановено по гр. д. № 2773/2019 година и решение № 50 092/21.06.2023 година, постановено по гр. д. № 2642/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С тях е прието, че съгласно разпоредбите на чл. 229, ал. 1, т. 9