Определение № 2916 от 03.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 958/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Авто-Хит“ ЕООД, чрез процесуалния представител, срещу решение № 1245 от 25.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1870/2025 г. по описа на Окръжен съд-Варна, с което и след частична отмяна на решение № 1702/14.05.2025 г., постановено по гр. д. № 12519/2023 г. по описа на Районен съд-Варна – в отхвърлителната му част е осъдил Авто-Хит“ ЕООД да заплати на Е. И. И., на основание чл. 200, ал.1 КТ, сумата от 10 000 лева, представляваща разликата над присъдената сума в размер на 25 000 лева /с решението на първата инстанция/ до сумата от 35 000 лева /определено от въззивната инстанция/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - причинени болки и страдания, вследствие претърпяна от ищеца на 20.07.2022 г. трудова злополука, ведно със законната лихва и разноски.

В касационната жалба се поддържа оплакване, че въззивното решение в обжалваната част е постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В жалбата се релевира довод, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е необосновано завишен. Оспорва се изводът на въззивния съд относно факторите, които е приел за обуславящи по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се оплакване, че изводът на решаващия състав за 30 % съпричиняване от страна на пострадалия под формата на груба небрежност, не може да бъде изведен от събраните по делото писмени доказателства и като такъв се явява неправилен и необоснован. Релевира се довод, че извършените от служителя нарушения обосновават по-висок размер на съпричиняване.

В изложението по чл. 280 ГПК се прави искане за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси, които обобщени съгласно разясненото в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до следните:

1. Задължен ли е съдът да съобрази характера и тежестта на причинените вреди, техния интензитет и продължителност на проявление, характерът на засегнатите нематериални блага и всички конкретни обстоятелства, които имат значение за репариране на вредите и за прилагане на критерия „справедливост“ по см. на чл. 52 ЗЗД?

2. Когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпването на злополуката, съдът трябва ли да изследва точно обективното съотношение на приноса на пострадалия, както и да установи в какво се изразява проявената груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и така да определи степента на съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение?

В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ищеца Е. И. И., чрез пълномощника й, с който се оспорва касационната жалба. Прави се възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол. В този смисъл се сочи, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВС и на ВКС по поставените въпроси. Излагат се и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 35 000 лв. до 40 000 лв. като необжалвано е влязло в сила.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че ищецът е предявил с исковата молба иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, като основателността му е предпоставена от това по делото да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) че съществува трудово правоотношение между ищеца и ответника; 2) че през времето на трудовото правоотношение - при или по повод изпълнение на възложената работа, в частност на път за работа - е настъпила сочената в исковата молба трудова злополука, надлежно установена от НОИ; 3) вид и размер на вредите, причинени от трудовата злополука; 4) причинно-следствена връзка между трудовата злополука и причинените вреди. Посочил е, че в тежест на ответника е да докаже възраженията си - това по чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ - проявена груба небрежност от страна на ищеца.

Приел е, че страните не спорят по отношение на три от четирите елемента от фактическия състав на исковата претенция на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди - че е съществувало валидно трудово правоотношение между страните, че на път за работа е настъпила сочената в исковата молба злополука, призната за трудова с разпореждане на НОИ, както и че претърпените вреди са в причинно-следствена връзка с трудовата злополука. Посочил е, че пред въззивната инстанция са спорни въпросите за вида и размера на претърпените неимуществени вреди, дали е налице груба небрежност в поведението на ищеца и, при положителен отговор, какъв е процентът на съпричиняване.

От събраните и анализирани поотделно и в съвкупност писмени доказателства въззивният съд е приел за установено, че ищецът Е. И. е получила травма от притискане на ляво стъпало със счупване на дистална (далечна) фаланга на палеца на левия крак, ожулване на гръбната повърхност на стъпалото на същия крак, засягане на меките тъкани на стъпалото на крака. При определяне на справедливия размер на обезщетението въззивният съд е отчел следните обстоятелства: осъществено оперативно лечение - поставяне на две метални игли в крайната фаланга на палеца за фиксиране на костиците; поставена гипсова имобилизация за период от 4 седмици, като през този период пострадалата е била подложена и на антитромботична терапия; осъщественото през месец септември 2022 г. оперативно премахване на двете метални игли, което е довело до нови болки. Решаващият съд е посочил, че от приложените по делото документи, въз основа на които е била изготвена съдебно-медицинската експертиза, било установено, че пострадалата се е подложила на още две операции, които са били свързани с настъпилите усложнения, в резултат на първоначалната травма. Цитирал е вещото лице, съгласно заключението на което при пострадалата са били установени наличие на интерфалангиална и метатарзофалангиална артроза - последна степен, които състояния се характеризират с усещане за болка, скованост, подуване, затруднено движение. Допълнил е, че отделно са констатирани и данни за наличието на състояние на парастезия - настъпило, поради засягане на периферните нерви около основната травма, което състояние се характеризира с усещане за изтръпване и мравучкане по кожата. Позовал се е на експертното становище на доктора, че пълно възстановяване на функциите на палеца на крака не може да бъде постигнато. От представените пред въззивната инстанция медицински документи съдът е приел, че и към момента на приключване на устните състезания ищецът И. продължава да провежда физиолечение и рехабилитация, за да облекчи болковия синдром от настъпилите увреждания и развилите се, въз основа на тях усложнения. Посочил е, че основен източник на информация за състоянието на пострадалата, непосредствено след инцидента, за нейното физическо и емоционално състояние, в периода на възстановяване, както и за отражението на злополуката върху нейното ежедневие и състоянието й към момента, се явяват обективните и достоверни показания на свидетеля Г. Г. – неин син. Направил е заключение, че въпреки родствената връзка помежду им не намира основание да не кредитира показанията му, тъй като същият обективно и последователно споделя личните си възприятия за състоянието на своята майка, а разказът му намира пълна опора в приобщената по делото медицинска документация и обсъдените експертни заключения. От свидетелските показания съдът е приел за установено, че след инцидента, в продължение на три месеца, пострадалата е била изцяло зависима от чужда помощ и е живяла в дома на двамата си сина, които са помагали относно нуждите й от битово естество, както и при необходимост са я транспортирали до съответните медицински заведения. Позовавайки се на показанията на свидетеля, въззивният съд е приел за установено, че непосредствено след инцидента пострадалата не е могла да ходи самостоятелно, без помощни средства, както и че към момента на разпита тя използва такива - проходилка и канадка, като може да се движи само на близки разстояния, тъй като се изморява бързо и изпитва силна болка в областта на левия долен крайник. Съдът е приел, че от свидетелските показания на сина на ищцата се установявало, че ищцата е била силно изплашена и притеснена след настъпилия инцидент, затворила се в себе си, притеснявала се да излиза на улицата сама, изпитвала страх от автомобили, спряла да комуникира със свои приятели, както и че към момента тя е напълно зависима от помощта на двамата си сина, доколкото не може да се придвижва сама, което се отразява негативно и на душевното й здраве. Съдът е отчел, че към момента на настъпване на инцидента, ищецът Е. И. е била на 64 години, работоспособна, живееща самостоятелно, без сериозни здравословни проблеми. Отчел е и механизма на реализираните травматичните увреждания, а именно, че събитията са се случили изненадващо, взел е предвид ужасът, стресът, болката, безпомощността, страхът, които е преживяла, когато, в резултат на съприкосновението с лекия автомобил, загубвайки равновесие е паднала на пътното платно и се е озовала под лекия автомобил, чиито задни гуми са преминали през нейния ляв долен крайник. В заключение е приел, че уврежданията се явяват трайни по своя характер. Направил е извод, че с оглед приетото, на ищеца Е. И. следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв.

По поддържаното и пред въззивната инстанция възражение по чл. 201, ал. 2 КТ, решаващият съд е изяснил е, че понятието „груба небрежност“ не е легално дефинирано, но доктрината и съдебната практика безпротиворечиво приемат, че такава е налице тогава, когато от страна на работника са налице действия, респ. бездействие, които са осъществени при липса на елементарно внимание, неглижиране, пренебрегване на правилата за безопасност, липса на грижа, която и най-небрежният човек, ангажиран със съответната дейност, би положил, което поведение по своя характер е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, поради което и следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение. След преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че с поведението си ищецът безспорно е допринесъл за увреждането си. За да определи степента на грубата небрежност, въззивният съд е изложил мотиви, че по делото, по категоричен начин било установено, че причината за настъпване на инцидента е виновното поведение на водача на лекия автомобил, който е осъществил маневра на заден ход, в нарушение на чл. 40 ЗДвП, без да следи пътната обстановка, непосредствено зад автомобила. Посочил е, че от приетата и неоспорена автотехническа експертиза било установено, че ищецът И. е пресичала пътното платно на необозначено за целта място в нарушение на чл.113 и чл.114 ЗДвП. Отбелязал е, че ищецът И. се е движила на бавен ход, не е излязла изненадващо на пътното платно, които обстоятелства го мотивират да приеме, че процентът на съпричиняване от нейна страна не се равнява на приетите от първоинстанционния съд 50 %, а следва да бъде намален до 30%, доколкото основната причина за настъпване на произшествието е поведението на водача на лекия автомобил, който в случай, че бе съобразил правилата за движение по пътищата е могъл да предотврати настъпването на инцидента.

Посочил е, че след редуциране на определения размер на обезщетението с приетия процент съпричиняване ответникът дължи обезщетение в размер на 35 000 лв., което налага частична отмяна на решението на първата инстанция и осъждане на ответника да заплати на ищеца още 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

При тези мотиви на въззивната инстанция и двата поставени правни въпроса са обуславящи и поради това осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпросът за съдържанието на понятието справедливост, съобразно което се определя дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е разрешен с ППВС 4/23.12.1968 г. и с множество постановени решения на ВС и ВКС. В тях безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, то винаги е свързано с преценката на конкретните обстоятелства по делото, имащи отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди /каквито могат да бъдат - характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания и др./ Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за наличието на твърдяното от касатора противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., както и с останалата практика на ВКС, вкл. и цитираната.

По въпроса за приложението на чл. 201, ал. 2 КТ е налице практика, съгласно която в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпване на злополуката съдът трябва да изследва точно обективното съотношение на приноса на пострадалия. Съдът следва да изясни и изложи мотиви за това в какво се изразява проявената груба небрежност - кои действия са извършени при липса на елементарно внимание и при пълно пренебрегване на правилата за безопасност и в зависимост от това да определи степента на съпричиняване, да прецени тежестта на допринасяне на всеки от факторите, довели до настъпването й, както и съотношението между тях, когато са повече от един, т.е. да степенува съпричиняването в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретно установени факти и обстоятелства. Решението следва да се допусне до касационно обжалване и по този въпрос, за да се провери дали е налице отклонение от практиката, обективирана в множество решения по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, в т. ч. и цитираните от касатора.

В заключение: решението на въззивния съд в обжалваната от касатора част следва да бъде допуснато до касационно обжалване по двата правни въпроса.

Касаторът дължи заплащане на държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 1369.08 евро.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение