Определение № 5762 от 11.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1782/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от А. Н. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г. касационна жалба против въззивно решение № 56 от 17.01.2024г. по в.гр.д. № 1396/2023г. на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 1382 от 21.06.2023г. по гр.д.№ 840/2023г. на Районен съд Бургас като е отхвърлен иска му против „Строй Счет“ЕООД, представлявано от собственика К. за осъждане за сумата от 12 922.72лв., неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода м.07.2021г.- м.12.2022г., ведно със законната лихва,считано от 13.02.2023г. и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срок и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: За да приеме предявения иск с правно основание чл.128 КТ за неоснователен, въззивният съд се е позовал на заключението на ангажираната по делото експертиза и на събраните гласни доказателства, въз основа на които е извел извода си, че независимо, че през процесния период ищецът е бил назначен на длъжност „отчетник, счетоводство“, той реално не е престирал труд. Липсата на доказателства за осъществяване на изискуемата се съгласно чл.128, т.2 КТ предпоставка /изпълнение на задълженията по трудовия договор/ изключва възможността да уважаване на иска. Съгласно показанията на свидетелите Д., В. и Б., въззивният съд е приел за установено, че ищецът изключително рядко се е явявал в офиса и не е престирал труд съобразно длъжността си. Счетоводната длъжност в дружеството е осъществявана единствено и само от управителя К.. Съдът е отказал да кредитира показанията на свидетелите А. и Й., първо защото те не установяват релевантния за делото факт, че при присъствието си в офиса ищецът е полагал труд и второ,защото ги е оценил като „общи, а не конкретни, преки и непосредствени“. В подкрепа на приетото, съдът е коментирал и установеното по делото обстоятелство със заповед за незабавна защита № 78 от 19.08.2023г.и и решение по гр.д.№ 5331/2022г.на РС Бургас, че ищецът /през част от процесния период от 19.08.2022г.до 31.12.2022г./ е имал забрана да доближава К. на разстояние по.малко от 50м.от жилището и местоработата й/. В предсатвеното изложение касаторът се позова на три специални основания за допустимост: по чл.280, ал.2 ГПК- вероятна недопустимост /която не аргументира/ и очевидна неправилност и по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставя следните въпроси: 1.При предявяване на иск за заплащане на трудово възнаграждение и направено възражение за непрестиране на труд, следва ли работодателят да установи, че това неполагане на труд е през целия процесен период или за пълно доказване могат да се приемат и отделни периоди? 2. Длъжен ли е съдът да кредитира свидетелските показания с оглед кръвната връзка между страните и такава по сватовство и как следва да се кредитират свидетелски показания, дадени от лица, които са в служебна зависимост със страната, в чиято полза свидетелстват?, 3. Длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и подлежащите на изясняване обстоятелства, както и да изложи собствени фактически и правни доводи по съществото на спора, като обсъди доводите и възраженията на страните, без да излиза извън рамките на правния спор и без да се произнася по невъведени възражения, като взема пред вид фактите и обстоятелствата, настъпили след предявяване на иска, но от значение за спорното право? И 4.Когато въззивният съд счита, че определи факти са от значение за решаване на спора, следва ли служебно да събере доказателства за изясняването им, включително и като отмени хода по същество и върне делото за събирането им? На основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът счита, че не е съобразена установената съдебна практика относно задълженията на работодателя, в установените за това срокове да начислява във ведомостите за заплати дължимите трудови възнаграждения, за задълженията на работодателя по чл.270, ал.1, изр.1 КТ за изплащане лично на работника на дължимото възнаграждение. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Строй Счет“ ЕООД, представлявано от управителя Д., чрез процесуалния представител адвокат Р., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Развива доводите си по съществото на спора. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 15.04.2024г., в който договореното възнаграждение от 500лв. е посочено като заплатено в брой. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато, защото не е налице нито от посочените от касатора специални основания за допустимост. Съображенията: Настоящият съдебен състав при служебната си проверка /доколкото касаторът не е навел конкретни доводи, а само твърдение/ не намира постановения въззивен акт за вероятно недопустим. Същият е постановен съобразно заявената претенция, в съответствие с посочения от ищеца спорен предмет. Въззивният акт не е очевидно неправилен, защото не е постановен при наличие на видимо тежко нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или явна необоснованост, установима без обсъждане на ангажираните по делото доказателства. Не е налице и специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по всеки един от поставените от касатора въпроси е налице трайно установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. /Съобразно дадените разяснения с т.4 от ТР №1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС – точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, а за да бъде поставеният правен въпрос от значение за развитие на правото, следва законите да са непълни, неясни или противоречиви, да е необходимо да се създаде съдебна практика по прилагането им или тя да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, а в случая това не е така/. Във връзка с първия поставен от касатора въпрос следва да се посочи, че съгласно чл.242 КТ само „положеният труд по трудово правоотношение е възмезден“. При липса на положен труд, възнаграждение не се дължи. Когато въззивният съд е приел за доказано направеното от работодателя възражение за липса на положен труд за целия процесен период /както е в случая/, работодателят не носи друга доказателствена тежест. По въпроса, касаещ кредитирането на свидетелските показания, практиката е единна, че преценката е на съда и тя е комплексна и е обусловена от конкретно установените факти и обстоятелства. Сам по себе си фактът на родствена, семейна, колегиална или друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна за дискредитирането на свидетелски показания и не може да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Съдът преценява свидетелските показания по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуална заинтересованост или предубеденост, съвкупно с целия доказателствен материал по делото. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо не кредитира едни за сметка на други, кои възприема и защо, без да обсъжда избирателно части от тях или да ги игнорира и именно такъв в случая е бил подхода на въззивния съд. Въззивният съд е изпълнил и задълженията си, произтичащи от чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК / в какъвто смисъл е и третия поставен въпрос/, доколкото видно от гореизложените му мотиви - е извършил преценка на доказателствата по делото, произнесъл се е по доводите на страните съобразно вътрешното си убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, е извършил преценката си дали съответният факт се е осъществил или не. Формирал е извода си за неоснователност на предявения иск след като е приел за доказано от страна на работодателя възражението му за липса на положен труд. С поставените въпроси касаторът оспорва – по същество - правните изводи на въззивния съд, но съгласно т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС – в производството по допустимост касационната инстанция не извършва проверка за правилност. Поставеният от касатора „въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни“. Последният поставен от касатора въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост /съгласно дадените с т.1 от ТР №1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС разяснения/, защото съдържа условие /че въззивният съд е счел, че нови факти са от значение за решаване на спора/, което не е така по делото. За пълнота на изложението следва да се посочи и че липсва противоречие на въззивния акт с установената съдебна практика относно задълженията на работодателя, установени с нормите на чл.270, ал.1, изр.1 и ал.2 КТ /относно мястото, сроковете и начина на плащане на трудово възнаграждение/, доколкото посочената практика в случая е неприложима, защото въззивният съд е приел, че на служителя не се дължи възнаграждение. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв.за изготвяне на отговор на касационните жалби. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение