Определение № 5581 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2507/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Университет по библиотекознание и информационни технологии – София, чрез адв. Д., против решение № 613/01.02.2024 г. по в.гр.д. № 6897/2023 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 12.04.2021 г. по гр.д. № 63151/2019 г. на Софийски районен съд, са уважени предявените от Й. А. А. против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ – за признаване за незаконно и отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, считано от 01.10.2019 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „доцент, висше училище“ в Катедра „Компютърни науки“ на Факултет „Информационни технологии и за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода 01.10.2019 г. до 01.11.2019 г. в размер на 610,43 лв. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е допустима, тъй като е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.325, ал.1, т.1 КТ, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /на нормите на чл.235, ал.2 ГПК, чл.236, ал.2 ГПК и чл.172 ГПК/ и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззвният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно всички оплаквания във въззивната жалба; 2/ Следва ли въззивният съд да изложи в мотивите си своята преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти; 3/ Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по тяхно искане доказателства във връзка с техните доводи и да обсъди всички посочени във въззивната жалба пороци на съдебния акт и 4/ Следва ли въззивната инстанция да обсъди както всички доказателства по делото и то в тяхната взаимна връзка, както и всички доводи и оплаквания на жалбоподателя във въззивната жалба, от значение за правния спор. Поддържа се, че по повдигнатите въпроси въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС - т.19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и казуалната практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Поддържа се и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност на решението поради явно нарушение на материалния закон, тъй като нормата на чл.325, ал.1, т.1 КТ е приложена в нейния противоположен смисъл. Ответната страна по жалбата – Й. А. А., чрез адв. С., е депозирал отговор, в който поддържа, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като излага съображения, че формулираните от касатора процесуалноправни въпроси се свеждат до един въпрос относно задълженията на въззивния съд, но по него не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие на въззивното решение с посочената практика на ВКС. Изложено е и становище за неоснователност на развитите в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение между страните, считано от 1.10.2019 г. на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ - по взаимно съгласие, е незаконна. За да достигне до този извод съдът е взел предвид заявлението на ищеца от 30.04.2019 г., с което уведомява ръководството на Университета „относно неизползван отпуск от 2018 г. и график за лечение до напускането му на 30.09.2019 г.“, както и че до напускането ще бъде в болнични, както и писмо му от 25.06.2019 г., в което е уточнено, че е в отговор на получено от него на 11.06.2019 г. електронно такова от служител на работодателя, в която е заявено че изразява готовност да подаде молба за ползване на отпуска до 30.09.2019 г., тъй като от 1.10.2019 г. възнамерява да напусне Университета. Съдът е съобразил и факта, че върху това писмо е поставена резолюция с дата 26.06.2019 г. от Ректора на УниБИТ, изразяващ съгласие с направеното предложение, като е разпоредено съставянето на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение от 1.10.2019 г. Именно въз основа на така осъществената между страните кореспонденция е издадена и процесната заповед № 35 от 25.06.2019 г. на Ректора на УниБИТ за прекратяване на съществуващото между страните трудово правоотношение по взаимно съгласие - на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, считано от 1.10.2019 г. От правна страна съдът е посочил, че съгласно нормата на чл.325, ал.1, т.1 КТ, трудовият договор се прекратява, без която и да е от страните да дължи предизвестие, по взаимно съгласие на страните, изразено писмено, като страната към която е отправено предложение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7 дневен срок от получаването му, а ако тя не направи това, счита се, че предложението не е прието. При съобразяване на установените в процеса факти и обстоятелства, въззивният съд е приел, че в случая прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ е незаконосъобразно извършено, тъй като не са осъществени елементите от фактическия състав на посочената норма. Посочил е, че прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие означава, че и двете страни по него желаят неговото прекратяване при наличие на ясно, категорично и безусловно изразена воля от двете страни. В случая, в приетите по делото заявление от 30.04.2019 г. и писмо от 25.06.2019 г., цитирани в процесната заповед, не е обективирана ясна и категорична воля на Й. А. за прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, с характер на предложение по чл.325, ал.1, т.1 КТ, а единствено уведомление до работодателя за съществуващо у ищеца намерение да напусне УниБИТ от 1.10.2019 г. Посочил е, че тъй като се касае за изразено от ищеца намерение за извършването на бъдещи правни и фактически действия, от страна на работодателя не би могло да бъде изразено валидно съгласие с направено в този смисъл предложение, което да изпълни съдържанието на визираното в закона „взаимно съгласие“ на страните за прекратяване съществуващото между тях трудово правоотношение. При съобразяване на трайната практика на ВКС по приложението на чл.325, ал.1, т.1 КТ, въззивният съд е приел, че волеизявленията на страните в хипотезата на посочената норма се правят в писмена форма и взаимното съгласие се постига в момента, когато съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор на това основание, каквато фактическа обстановка в конкретния случай не е налице. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Поставените процесуалноправни въпроси се свеждат до въпроса за предмета на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване и съответно за задълженията на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Макар и да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, повдигнатите въпроси нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие с посочената задължителна и казуална практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат“ от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при която „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, както и че при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорния за страните въпрос, очертан с въззивната жалба на ответника и отговора на същата, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Видно от въззивната жалба, единствените оплаквания на въззивника са, че първоинстанционният съд погрешно е възприел изявлението на ищеца в приетото по делото писмо от 25.06.2019 г., от което било видно желанието и намерението му да прекрати трудовото си правоотношение с УниБИТ от конкретно посочена от него дата, като се поддържат доводите, заявени с отговора на исковата молба, че въпросното изявление на практика представлява предложение за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, което предложение е било прието от работодателя в предвидения в закона срок. Видно от изложените във въззивното решение мотиви, съдът е преценил това писмено доказателство, наред с останалите събрани по делото доказателствени средства и е намерил оплакването на въззивника за неоснователно. Обосновката на повдигнатите въпроси е свързана с оплакванията на касатора относно възприетата от съда фактическа обстановка и извършената от него преценка на писмените доказателства, която обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при „явна необоснованост“ поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се поддържа и не се и разкрива по делото. Следва да се посочи, че касаторът не е формулирал материалноправен въпрос по приложението на чл.325, ал.1, т.1 КТ, макар и в касационната жалба да се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон. Съгласно разясненията по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба, само да конкретизира и да уточни правния въпрос, но не и да го изведе. В заключение, не е налице и соченото от касатора основание на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, което е обосновано с допуснато явно нарушение на материалния закон, а именно на нормата на чл.325, ал.1, т.1 КТ. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифициране състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо „тежко нарушение на материалния закон, на процесуалния закон или явна необоснованост“. Според трайната практика на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, като тези хипотези следва да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. В конкретния случай, от съдържанието на въззивното решение, не се установява допуснато от съда „тежко нарушение“ на материалния закон в посочения по-горе смисъл-законът да е приложен в неговия обратен смисъл. При липса на допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените процесуалноправни въпроси и на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,