Определение № 2730 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. М. против решение №285/10.11.2025 г., постановено по гр.д.№ 500/2025 г. от състав на Окръжен съд – Габрово. Ответникът по касационната жалба и третото лице-помагач оспорват касационната жалба с писмени отговори. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение е отхвърлен като неоснователен предявения иск с правно основание чл.200 КТ. Съдът е приел, че на 03.02.2021 г., в 00.30 ч., докато изпълнявал трудовите си задължения при работодателя „Хамбергер“, С. М. бил повикан от св. М. И., която работила на длъжност „опаковчик, шприц“, тъй като шприц-автомат № 248 в цех „Шприцове“ спрял да работи. С. М. пуснал машината на автоматичен режим и се качил върху нея, придвижил се към задния й край, подхлъзнал се и паднал от височина 2,30 м. между два шприц автомата. С разпореждане № 4/23.02.2021 г. на ТД на НОИ – Г., злополуката, случила се със С. М. на 03.02.2021 г., е призната за трудова, съгл. чл. 55, ал. 1 КСО. Прието е от съда, че спорните въпроси между страните касаят наличието на предпоставките за приложение на чл. 201, ал. 2 КТ, съгласно който отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за настъпването на трудовата злополука поради груба небрежност; справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени; размерът на обезщетението за претърпените имуществени вреди; обезщетението за забавено плащане на паричното обезщетение. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е приел, че към момента на трудовата злополука, ищецът е бил на 57 г., което обстоятелство указва влияние както на продължителността на лечението, така и на възможността за пълно оздравяване. Вида и характера на увреждането от трудовата злополука, обхващащи различни области от тялото, а именно: тежка черепно-мозъчна травма с кръвоизливи и мозъчна контузия, което увреждане вещото лице, изготвило съдебно-медицинската експертиза, определя като разстройство на здравето, временно опасно за живота, счупване на черепните кости със засягане на вътрешното ухо и пневмоцефалия, определена от вещото лице като нараняване, проникващо в черепната кухина, счупване на лявата ключица, довело до трайно затрудняване на движението на левия горен крайник за период над 1 месец /около 2-3 м./; счупване на първо и четвърто ребра на гръдния кош, довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, общата черепна травма е довела до трайно намаление на слуха преобладаващо в лявото ухо, но и в по-малка степен на слуха на дясното ухо, увреждането на брахиалния нервен плексус, психорганичен мозъчен синдром. Съдът е взел предвид и продължителният възстановителен процес на травмите. През възстановителния период ищецът е търпял силен интензитет на болките, като съдът взе предвид и болковия синдром от страна на глава, както и неврологичното увреждане на лявата ръка, което причинява болка, изтръпване и слабост за постоянно. При определяне на размера на дължимото обезщетение, съдът е отчел и обстоятелството че не се очаква пълно възстановяване от травмите, както и определеният процент загубена работоспособност пожизнено. Наред с това е отчетено и и обстоятелството, че след болничното лечение на С. му е била необходима чужда помощ за ежедневните дейности и тоалет за период от поне 3 месеца, което съответства с посочения възстановителен период за травмите, касаещи счупвания. Същото създава неудобство, но и силно чувство на безпомощност, което наред с причинения психорганичен мозъчен синдром, води до силно психическо страдание на ищеца, наред с физическите болки, причинени от травмата. Съдът е съобразил и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на трудовата злополука и е приел, че сумата от 120 000 лева е справедливо по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди. В случая съдът е приел, че С. М. е проявил груба небрежност, като е пренебрегнал разпределението на трудовите функции при работодателя и като самонадеяно се е качил върху шприц автомата, без да съобрази, че извършването на работа, която не му е вменена, при нарушаване на елементарните изисквания за безопасност, може да доведе до злополука. Работодателят е осигурил в достатъчна степен здравословни и безопасни условия на работа, провеждайки инструктажи, вкл. и специфични в съответствие със спецификата на различните отдели в предприятието му, предоставянето на предпазни и помощни средства. Същият е осигурил и достатъчен контрол за изпълнението им, предвид обстоятелството, че св. И. Л., ръководител на участък „Шприцове“ е посочил пред съда, че не позволява на хората да се качват по машините, св. Г. посочва, че се правят устни забележки, когато се констатира нарушаване на забраната за качване. Св. Дзирков посочва, че са му правени забележки, когато е бил забелязван да се качва по машините, както и че той си позволява да се качва, но другите колеги викат упълномощен служител, който извършва ремонтите. Поради това съдът е посочил, че не може да се приеме, че работодателят не е осъществил достатъчен контрол по спазването на приетите от него здравословни и безопасни условия на труд, решавайки да не налага дисциплинарни наказания. Прието е, че качването по машините не е практика на работниците, а самостоятелна инициатива, която среща укор от работодателя при констатирането й, изразявайки се в направата на забележка. Като извод е прието, че работодателят не е допуснал пропуски в инструктажите за безопасност при работа, създавайки вкл. и специфични инструкции и правила за работа в съответствие с естеството на дейността и рисковете при изпълнението й в различните отдели, не е допуснал липса на всички необходими помощни и предпазни средства, но видно от протокола за разследване на злополуката е допуснал С. М. да извършва ремонт на машини, за което същият не е имал специфичното обучение. Такова не е било и необходимо предвид обстоятелството, че конкретната работа не е била възложена на пострадалия работник, а е извършвана от други работници на работодателя. Така при установеното поведение на работника, нарушаващо съществуващите правила в предприятието на работодателя досежно качването по машините и пренебрегването на лицата, отговорни за ремонтирането на машините в предприятието, като от обстоятелствата е било ясно, че неговите действия могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му, съдът е приел, че степента на съпричиняване на вредите от пострадалия е в размера на 65%. Съдът е приел, че от посочения размер на справедливото обезщетение на неимуществените вреди следва да се извади определения размер на съпричиняване, при което дължимият размер от работодателя за посочените вреди възлиза в размер на 42 000 лв. Дължимото обезщетение за имуществените вреди, след приспадането на определения процент съпричиняване, възлиза на 1 403, 32 лв. Съдът е посочил, че съгласно чл. 200, ал. 4 КТ дължимото обезщетение, като сбор от обезщетението за неимуществени и имуществените вреди, се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите. В случай на изплатено застрахователно обезщетение от набраните вноски, които работодателят е превел в интерес на работника или служителя, за настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с получената парична сума по застрахователния договор. От представените по делото преводни нареждания на „Алианц България“ ЗАД по щета № 0142/21/001/ 500017 (л. 99 – 109) и признанията на ищеца съдът е установил, че същият е получил в хода на производството застрахователно обезщетение в размер на 101 773,31 лв. Предвид това, от определения размер на обезщетението за неимуществени и имуществени вреди след приспадане на приетия процент съпричиняване, следва да се приспадне получената сума по застрахователния договор. Общата сума дължима на работника се явява в размер на 43 403, 32 лв., а платената от застрахователя по застрахователния договор е по-висока, от което съдът е направил извод, че след намаляването с получената застрахователна сума, няма дължими суми от работодателя. Поради това исковете на С. М. за обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди, причинени от трудова злополука на дата 03.02.2021 г. са отхвърлени. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се правен въпрос, допусната от работодателя постоянна практика да се нарушава безопасността на труда в предприятието, води ли до изключване на съпричиняване по чл.201, ал.2 КТ. Безспорно е в съдебната практика /в т.ч. и цитираната от касатора/, че задължението на работодателя да осигури безопасни и здравословни условия за изпълнение на трудовите задължения от страна на работниците или служителите, не се изчерпва само с осигуряване на такива в началото на изпълнението на задълженията, а включва и задължението му да поддържа съществуването им през цялото време на изпълняването на работата. Последното се реализира и чрез осъществяване задължението на работодателя за контрол за изпълнението на трудовите задължения на работниците или служителите, свързани с осигуряването на безопасни и здравословни условия на труд, като при установяването на такива да предприеме мерки, включително и дисциплинарни за отстраняването на тези нарушения. Когато работодателят не предприеме такива мерки, при наличието на постоянна практика нарушаваща правилата за безопасна работа, при настъпила вследствие на това трудова злополука не се прилагат правилата на грубата небрежност по чл. 201, ал. 2 от КТ. В конкретния случай не е прието от съда, че е налице постоянна практика нарушаваща правилата за безопасна работа, напротив, прието е, че качването по машините не е практика на работниците, а самостоятелна инициатива, която среща укор от работодателя при констатирането й, изразявайки се в направата на забележка, поради което, с оглед възприетата от съда фактическа обстановка и направените изводи не е налице противоречие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос. Изводът за съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения, нито може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето на трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, са критериите за намаляване на обезщетението. При определяне на степента на съпричиняване, съдът е длъжен да вземе предвид и пропуските и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал или извършил работодателят. При определянето на процента съпричиняване съдът не се е отклонил от съдебната практика, която е в горния смисъл, поради което поставения в тази насока правен въпрос не е разрешен при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съдът не е отрекъл възможността работодател да носи отговорност по реда на чл.200 КТ при извършване на работа без възлагане, но не е приел, че работата е извършена в интерес на работодателя, поради което липсва соченото противоречие с цитираната съдебна практика. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания и касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС