Определение № 778 от 12.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2649/2018 г.

Производство по чл. 288 ГПК. С решение № 154 от 02.04.2018 г. по гр. д. № 87/2018 г. на Русенски окръжен съд са уважени субективно съединени искове с правно основание чл. 200 КТ, предявени от Ф. Д. П. и П. С. П., и двамата от [населено място], против [фирма], [населено място], осъдено да заплати на всеки от ищците по 69820 лева, ведно със законната лихва считано от 25.03.2015 г. В решението е прието за установено, че ищците са родители на Д. П. П., изпълнявал при ответното дружество длъжността „талиман ”. На 23.03.2015 г., около 16.30 ч., Д. П. участвал в процеса на натоварване на петтонни рулони ламарина от склада на ответното дружество на товарен автомобил, което се извършвало с мотокар с повишена товароподемност „К.“, 25 тона, като работникът насочвал мотокариста. При извършване на ляв завой, задният мост на мотокара се изнесъл силно вдясно и задницата му описала широка дъга, при което движение дясната задна гума затиснала Д. П. с лице към пода и глава напред по посока движението на мотокара, вследствие на което получил съчетана травма, довела до незабавен летален изход. Злополуката е призната за трудова с разпореждане № 37 от 16.04.2015 г. на ТП на НОИ – [населено място]. Прието е за установено, че работодателят е извършил нарушение на изискванията за трайно маркиране на транспортните маршрути с цветове за безопасност, заложени в Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 г. за минималните изисквания за знаци и сигнали за безопасност и здраве при работа, както и на изискванията за означаване, маркиране, поддържане и контрол на пътните маршрути съгласно установените изисквания, въведени с Наредба № 7 от 23.09.99 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване - не е била налице трайна маркировка на транспортните маршрути в обекта, която да посочва ясно необходимата безопасна дистанция между превозните средства и всеки обект, който може да е в близост, както и между пешеходците и превозните средства; при наличие на съответната маркировка работникът е могъл да избегне произшествието, като се движи след мотокара или извън траекторията му. Установено е, че вследствие на шока от загубата на сина им ищците страдат от протрахирана депресивна реакция, затворили се в себе си, нямали желание за живот. Установило се е трайно усещане са безперспективност и чувствата на невъзможност за справяне със ситуацията без наличие на актуално суицидни мисли и намерения. При така установените факти е прието, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. По справедливост е определено обезщетение за всеки от ищците в размер на по 100 000 лв. Обезщетението е намалено при условията на чл. 201, ал. 2 КТ - прието е, че пострадалият е проявил груба небрежност, тъй като трудовата му функция не е изисквала да се намира в близост до превозното средство; могъл е да застане на безопасно място извън обсега на движение на мотокара, поради което възражението на ответното дружество за наличие на съпричиняване е прието за основателно и е зачетена степен на съпричиняване от 30 %. С оглед това и вземайки предвид заплатената на ищците еднократна помощ на основание чл. 11, ал. 2 КСО в размер на по 180 лв., въззивният съд е осъдил ответника да заплати на всеки от ищците обезщетение в размер на по 69 820 лв. на основание чл. 200 КТ. Касационна жалба против решението на Русенски окръжен съд в частта му, с която е присъдено обезщетение в размер на 69 820 лв. в полза на всеки от ищците е постъпила от [фирма]. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпросите (след уточнението им в съответствие с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. ОСГТК ВКС): длъжен ли е въззивният съд да посочи кои факти счита за правнорелевантни и въз основа на какви доказателства, както и да се произнесе по всички въведени с въззивната жалба оплаквания, като изложи собствени мотиви и следва ли при определяне степента на съпричиняване от пострадалия на вредите от трудова злополука да се съобразява и спецификата на възложените му от работодателя трудови функции. Поддържа се, че в противоречие с практиката на Върховния касационен съд е разрешен и въпросът налице ли е причинна връзка, съответно - дължи ли работодателят обезщетение за вреди от трудова злополука, които пострадалите търпят в резултат от личното си поведение. Изложени са доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК (изм. ДВ. - бр. 86/2017 г.), състояща се в неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че определеното от съда обезщетение за родителите на пострадалия е близко до това, изплатено доброволно от работодателя на неговия малолетен син (120000 лева), без търпените от пострадалите близки вреди да са съизмерими по размер. Приложени са тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. №1/2000 на ОСГК на ВКС; решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 159 от 15.01.2016 г. по гр. д. № 251/2017 г. на ВКС, III г. о.; решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 291 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 79 от 27.02.2012 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 25 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/2015 г. на ВКС, III г. о.; решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г. о.; решение № 14 от 01.03.2010 г. по гр. д. № 3456/2008 г. на ВКС, II г. о.; решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г. на ВКС, III г. о. Касационна жалба против решението на Русенски окръжен съд в частта му, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 150 000 лева за всеки от ищците е постъпила от Ф. Д. П. и П. С. П.. Поддържат, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса налице ли е съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ при установено нарушение на нормативните изисквания за безопасност на труда от страна на работодателя и предположение за проявена небрежност от работника. Приложени са решение № 21 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 1459/2017 г. на ВКС, III г. о.; решение № 252 от 30.09.2016 г. по гр. д. № 1364/2016 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 25 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/2015 г. на ВКС, III г. о.; решение № 62 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 2798/2014 г. на ВКС, IV г.о. По доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното: Въпросът длъжен ли е въззивният съд да посочи кои факти счита за правнорелевантни и въз основа на какви доказателства, както и да се произнесе по всички въведени с въззивната жалба оплаквания, като изложи собствени мотиви не дава основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с установената съдебна практика, въззивният съд е отговорил на всички въведени във въззивната жалба оплаквания; обсъдил е доказателствата, въз основа на които е приел за установени фактите по делото, излагайки собствени мотиви както по отношение на възражението за съпричиняване на вредите, така и относно размера на дължимото обезщетение. Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса следва ли при определяне степента на съпричиняване от пострадалия на вредите от трудова злополука да се съобразява и спецификата на възложените му от работодателя трудови функции. При формиране на изводите си за проявена от работника груба небрежност, въззивният съд е ценил поведението му именно в рамките на изпълняваните трудови функции като насочващ движението на мотокариста, т.е. при съобразяване дали и доколко е извършвал работата в изпълнение на обичайните си трудови задължения. Основателен се явява доводът, въведен от касатора [фирма] за допускане на касационно обжалване по въпроса дължи ли работодателят обезщетение за вреди от трудова злополука, които пострадалият търпи в резултат от личното си поведение. Съгласно практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 51 ЗЗД, обезщетение се присъжда само за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с действително настъпилите вреди. Така установената съдебна практика не е съобразена от въззивния съд при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в т.ч. за страданията поради заболяването на ищците от протрахирана депресивна реакция, развитието и прогнозите му, поради което решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Основание за допускане на касационно обжалване е налице и по отношение на повдигнатия въпрос по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ в касационната жалба, подадена от Ф. Д. П. и П. С. П. – може ли да се приеме съпричиняване въз основа на предположение за проявена небрежност от работника или (след уточнението му в съответствие с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. ОСГТК ВКС) по въпроса – следва ли изводът за наличие на съпричиняване да се основава на установени по безсъмнен начин факти, че работникът не е проявил елементарно старание и внимание и е пренебрегнал основни технологични правила и правила за безопасност. Въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, съгласно която работодателят следва да проведе пълно и главно доказване на фактите, върху които е основал възражението си за съпричиняване на работника поради груба небрежност - решение № 719 от 10.11.2009 г. по гр.д. № 2898/2008 г. І г.о. ВКС, и решение № 60 от 05.03.2014 г. по гр.д. № 5074/2013 г. ІV г.о. ВКС. Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване изцяло. Предмет на делото е спор по КТ, поради което касаторите ищци не следва да внасят държавна такса по касационната жалба, а касаторът ответник дължи държавна такса в размер на 2792,80 лева. Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение