Определение № 5260 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4252/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ срещу въззивно решение № 206 от 30.05.2023 год., постановено по в. гр. дело № 109/2022 год. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 56 от 21.01.2022 год., постановено по гр. дело № 1955/2021 год. по описа на РС – Кюстендил, са уважени предявените от К. П. Б. срещу Художествена галерия „Владимир Димитров Майстора“ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6, предл. 1 и 2 КТ със заповед № 2 от 02.08.2021 год. на директора на Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „уредник“ в Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 4 642.14 лв., представляваща обезщетение за оставането й без работа поради уволнението за периода от 03.08.2021 год. до 03.02.2022 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.10.2021 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че изводите на въззивния съд, че в случая работодателят не бил действал в съответствие с чл. 8, ал. 1 КТ и че презумпцията за добросъвестност била оборена не кореспондират със събрания по делото доказателствен материал. Нововъведените квалификационни изисквания в длъжностната характеристика, връчена на ищцата на 02.08.2021 год., се отнасяли освен до владеене на английски език на ниво А2 и до специфични изисквания за изпълнение на длъжността уредник, които били наложени от Правилника за устройство и дейността на художествената галерия и от посоката, в която се развивала галерията, в съответствие с указанията на министерството. Ищцата не разполагала с тези квалификации, нямала положени изпити по посочените дисциплини и нямала необходимото образовяние за изпълнение на трудовите функции на процесната длъжност, което се доказвало от представената от нея диплома за завършена специалност „Културология“. Не било вярно приетото в обжалваното решение, че ответникът не бил доказал, че останалата на работа на длъжност „уредник“ С. А.-А. не притежава образованието и квалификациите, посочени в длъжностната хаарактеристика. По делото била представена дипломата на С. А.-А., от която било видно, че същата отговаря на изискванията за заемане на длъжността. Предвид спецификата на работата в галерията работодателят можел да преценява по целесъобразност с какво образование и квалификация да бъдат служителите, поради което и съдът не разполагал с компетентност да преценява дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Чия е тежестта за доказване на твърдяна от работника злоупотреба с право при прекратяване на трудовото правоотношение – на работодателя или на работника/служителя? и 2/ Допустимо ли е съдът да извършва проверка дали нововъведените квалификационни изисквания са в интерес на работата, след като работодателят има право по целесъобразност да преценява каква квалификация е необходима за работника или служителя при изпълнение на съответната трудова функция, в случая за длъжността „уредник“? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с Решение № 83 от 08.04.2021 год. на ВКС по гр. дело № 2947/2020 год., ІV г. о., ГК. Ответникът по касационната жалба К. П. Б. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, а и установено въз основа на събраните доказателства, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор сключен на 25.07.2011 год., по което силата на което ищцата е заемала длъжност „уредник” в Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“. Със заповед № 4 от 20.03.2019 год. на директора на галерията трудовото правоотношение с ищцата било прекратено на основание чл. 328, ал.1, т. 6 от КТ – поради това, че тя не не притежава необходимото образование, съобразно заложените изисквания в утвърдена длъжностната характеристика от 06.03.2019 год., а именно: висше художествено образование, специалност: педагогика на обучението по изобразително изкуство, съвременни стратегии в обучението по изобразително изкуство или изкуствознание и културно наследство, степен „магистър”. Ищцата не отговаряла на нововъведеното изискване за специалността – към този момент тя притежавала образователно-квалификационна степен „магистър“ с придобита специалност „Културология“, професионална квалификация – магистър по културология /видно от дипломата й за завършено висше образование/. Освен ищцата длъжността „уредник” се заемала и от С. И. А., която притежавала специалност „педагогика на изобразителното изкуство“. С Решение № 841 от 14.10.2019 год., постановено по гр. дело №1041/2019 год. по описа на РС – Кюстендил, което било влязло в сила /на 14.12.2020 год./, уволнението, извършено с горепосочената заповед, било признато за незаконно и отменено, като ищцата била възстановена за заеманата преди уволнението длъжност и й било присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Въз основа на влязлото в сила съдебно решение била издадена Заповед № 1 от 15.01.2021 год. на директора на галерията за възстановяване на ищцата на длъжността „уредник“. На същата дата между страните бил сключен нов трудов договор, като на 18.01.2021 год. на ищцата била връчена длъжностна характеристика за длъжността „уредник“, идентична с длъжностната характеристика, утвърдената на 06.03.2019 год. С протокол от 23.04.2021 год., в изпълнение на заповед № 24 от 22.04.2021 год. на директора на галерията, тричленна комисия оценила по различни критерии работата на двете служителки – ищцата и С. А.-А., заемащи двете щатни бройки за длъжността „уредник“, като комплексната оценка, определена на ищцата, била 88 т., а на А. – 100 т. От служителите била изискана информация за наличие на обстоятелства, обуславящи закрила при уволнение, като в отговор ищцата уведомила работодателя си, че е председател на териториалния синдикат на КНСБ – К.. Впоследствие процедурата по прекратяване на трудовото правоотношение била преустановена. За длъжността „уредник“ била утвърдена нова длъжностна характеристика от 02.08.2021 год. Същият ден тази нова длъжностна характеристика била връчена на ищцата, ведно със Заповед № 2 от 02.08.2021 год. на директора на Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“, с която на основание чл. 328, ал. 1, т. 6, предл. 1 и 2 КТ – липса на необходимото образование и професионална квалификация, било прекратено трудовото правоотношение с ищцата, считано от 03.08.2021 год. След процесното уволнение на длъжността „уредник“ в галерията останала на работа С. А.-А., като същата била магистър по „Педагогика на обучението по изобразително изкуство“ и имала ниво на владеене на английски език А2. Въззивният съд е счел за установено, че ответникът има сключени споразумения с ПМГ „Проф. Е. И.“, Сдружение „Партньори К.“, ОУ „Проф. М. Д.“ и „БМ Вижън“ за осъществяване на различни съвместни дейности; че в извлечение от дневника за посещенията в галерията за 2021 год. се съдържат данни за броя на посетителите, както и относно това колко тях са ученици, студенти, пенсионери, посетилите безплатно галерията и т.н. Приел е за доказано също така, че след процесното уволнение ищцата не е започвала работа по друго трудово правоотношение, че от 04.08.2022 год. е била регистрирана като безработна, че през периода, за който претендира обещетение по чл. 225, ал. 1 КТ същата е била общински съветник в Общински съвет – К., за което е получавала средномесечно възнаграждение от 730 лв., както и че брутното й трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец преди уволнението – м. юли 2021 год., възлиза на 773.69 лв. Въззивният съд е извел от правна страна, че процесното уволнение е извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6, предл. 1 и 2 КТ – поради това, че ищцата не притежава необходимото образование и професионална квалификация за заемане на длъжността „уредник”, като в тежест на работодателя е да докаже наличието на двете хипотези по посочената разпоредба. В тази връзка е констарирал, че докато трудовото правоотношение между страните е съществувало е настъпила промяна в изискванията за заемане на процесната длъжност досежно необходимото образование, а впоследствие и на необходимата квалификация, като същите са били определени с длъжностна характеристика от 06.03.2019 год., а впоследствие с тази от 02.08.2021 год. Преди процесното уволнение не били въведени нови изисквания по отношение на необходимото образование за заемане на длъжността “уредник“, поради което въззивният съд е счел, че не е доказано твърдението на ответника, че са налице променени изисквания за необходимо образование с акцент на педагогическия профил. Промените в изискванията за необходимото образование, утвърдени с длъжностната характеристика от 06.03.2019 год., на които ищцата не отговаряла, били основание за извършване на предходното й уволнение, което било отменено като незаконно. Липсата на заложените изисквания за притежавано образование и според утвърдената на 02.08.2021 год. длъжностна характеристика били послужили за обосноваване наличието на първа хипотеза, визирана в чл. 328, ал.1, т. 6 КТ – на тези изисквания ищцата не отговаряла, но на тях отговаряла останалата на работа служителка, заемаща длъжността „уредник“, както и при предходното уволнение. Като е посочил, че спорът между страните е свързан с това дали промените в изискванията за изпълняваната работа, от компетентност на работодателя, са осъществени от него при добросъвестно упражняване на правомощията му, съобразно изискванията на закона, въззивният съд е приел, че с утвърдената на 02.08.2021 год. длъжностна характеристика са били въведени множество нови изисквания за притежавана квалификация на заемащите длъжността “уредник“, свързани с технически умения, на които ищцата не отговаряла, но по делото липсвали доказателства, установяващи, че останалата на работа служителка отговаря на всички квалификационни изисквания. Споделяйки по реда на чл. 272 ГПК мотивите на първоинстанционния съд за наличието на злоупотреба с право на работодателя, въззивният съд е изложил съображения, че изискванията за образование и квалификация за заемане на определена длъжност могат да бъдат предвидени в закон, в друг по-нисък по степен нормативен акт или в длъжностната характеристика. Когато изискванията били предвидени в закон или друг нормативен акт, работодателят бил длъжен да съобрази тези изисквания в длъжностната характеристика. С оглед спецификата на работата и нуждите на предприятието работодателят можел да въведе и по-високи изисквания за образование и квалификация за заемане на определена длъжност, след възникване на трудовото правоотношение, чрез промени в длъжностната характеристика. Въззивният съд се е позовал на установената практика по приложението на чл. 8 КТ вр. с чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, съобразно която преценката на работодателя за промяна в изискванията за заемане на определена длъжност е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Само при довод за злоупотреба с право следва да се извърши проверка, дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и в този смисъл, дали работодателят е действал добросъвестно в съответствие с чл. 8, ал. 1 КТ, което обуславя преценката за законност на уволнението. Презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ е оборена само когато по делото е установено, че чрез предоставените му от закона средства работодателят е целял прекратяване на трудовия договор с конкретен служител; че въведените нови изисквания не са с оглед интереса и нуждите на работата, а единствено с цел да се прекрати трудовия договор с определен служител или да се заобиколят изискванията за подбор по чл. 329, ал. 1 КТ или предварителната закрила по чл. 333 КТ. Посочил е, че по делото липсват данни извършените промени и то с изисквания за горепосочената конкретна специалност, както и множеството нововъдени квалификационни изисквания, да са в интерес на работата, да са наложени от естеството и спецификата на осъществяваната в Художествената галерия дейност или с оглед по-ефективно, качествено и т.н. осъществяване на трудовата функция характеризираща длъжността „уредник”. Въз основа на анализа на установените по делото релевантни факти и обстоятелства въззивният съд е формирал извода, че в случая изменението в изискванията за заемане на длъжността не било въведено с оглед нуждите на работата, съответно работодателят не бил действал добросъвестно в съответствие с чл. 8, ал. 1 КТ, поради което и процесното уволнение е незаконно. Естеството на трудовите задължения, характеризиращи трудовата функция за длъжността „уредник“, логически не обуславяло въведеното изискване за специалност „Педагогика на обучението по изобразително изкуство, съвременни стратегии в обучението по изобразително изкуство или изкуствознание и културно наследство“, като очевидно промените не били въведени в интерес на работата. Те обаче послужили за уволнението на ищцата, която не притежавала точно такава специалност. Работодателят бил процедирал по идентичен начин и при предходното уволнение на ищцата. Периодът на съществуване на трудовото правоотношение от възстановяване на ищцата на работа до процесното уволнение било съпътствано от влошени служебни отношения между нея и директора на галерията. Освен това преди процесното уволнение, непосредствено след възстановяването на ищцата на работа след предходното уволнение на същото правно основание, работодателят бил предприел процедура за прекратяване на трудово правоотношение със служител, заемащ длъжност „уредник“, която обаче не била финализирана, предвид постъпилите данни, че ищцата е председател на териториалния синдикат на КНСБ - К., което обстоятелство несъмнено обуславяло закрила при уволнение, която очевидно не можело да бъде преодоляна. Същевременно въведените и съществуващи изисквания за специалност и малка част от новите изисквания за квалификация били обусловили запазване на трудовото правоотношение с другата служителка, заемаща същата длъжност ”уредник”, като показателно било, че последното не било прекратено и след множеството нововъведени изисквания за квалификации, респ. не се твърдяло, нито било установено другата служителка да отговаря на всички изисквания. За неоснователен е счетен доводът на ответника, че с оглед притежаваната от ищцата специалност същата не е в състояние да осъществява трудовите задължения за процесната длъжност, като въззивният съд е приел, че са недоказани твърденията на работодателя за причините, които са наложили нововъведените квалификационни изисквания за заемане на длъжността “уредник“. В обобщение е изведен извода, че искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен, както и обусловения иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. По отношение на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ въззивната инстанция е приела, че същата до размера от 3 946.15 лв. – обезщетение за периода от 03.08.2021 год. до 07.01.2022 год. /когато е пронедено открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, в което делото е обявено за решаване/, е основателна, тъй като ищцата е останала без работа в резултат на незаконното уволнение. Приел е въз основа на събраните във въззивното производство доказателства, че и през останалата част от исковия период, а именно от 08.01.2022 год. до 03.02.2022 год., ищцата е останала без работа и е била лишена от възможността да получава трудово възнаграждение, като причина за това е процесното незаконно уволнение, поради което на основание чл. 225, ал. 1 от КТ работодателят й дължи обезщетение в размер на още 695.99 лв., явяващи се разликата между уважения от първоинстанционния съд размер от 3 946.15 лв. и размера, за който искът е бил предявен – 4 642.14 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. С тези мотиви след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение са уважени предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед мотивите на въззивния съд, поставените от касатора въпроси, които са свързани, са от значение за изхода на спора, но по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са разрешени в съответствие с последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 321 от 31.10.2011 год. на ВКС по гр. дело № 13/2011 год., III г. о., ГК, решение № 66 от 19.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 870/2012 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 192 от 14.06.2013 год. на ВКС по гр. дело № 680/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 71 от 24.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 284/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 345 от 6.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 3868/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 55 от 16.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 3086/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 216 от 23.06.2015 год. на ВКС по гр. дело № 6331/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 58 от 30.07.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2600/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 118 от 11.05.2016 год. на ВКС по гр. дело № 5696/2015 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 60276 от 6.01.2022 год. на ВКС по гр. дело № 4103/2020 год., IV г. о., ГК, решение № 97 от 18.08.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2820/2021 год., ІV г. о., ГК, решение № 65 от 30.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3701/2022 год., IV г. о., ГК, цитиранато от касатора решение и др., според която работодателят има право да променя с щатното разписание и с длъжностните характеристики изискванията за образование и/или квалификация за определена длъжност, когато същите не са определени в нормативен акт. Когато изискванията за образование и/или професионална квалификация са предвидени в закон или друг нормативен акт, работодателят е длъжен да съобрази тези изисквания в длъжностната характеристика. С оглед спецификата на работата и нуждите на предприятието той може да въведе и по-високи изисквания за образование и/или квалификация за заемане на определена длъжност, след възникване на трудовото правоотношение, чрез промени в длъжностната характеристика, стига те да не противоречат на нормативно установените. Преценката на работодателя в тези случаи е въпрос на целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол в рамките на контрола за законосъобразност на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, освен ако ищецът е навел твърдения за факти, които могат да обусловят извод за недобросъвестно поведение от страна на работодателя, който чрез нововъведените изисквания да цели единствено уволнението му, или такъв извод за недобросъвестност очевидно да следва от самото ново изискване за образование и/или професионална квалификация, въведено от работодателя. По силата на установената в чл. 8, ал. 2 КТ презумпция, добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното. Затова при спор относно законността на уволнението работодателят е освободен от задължението да доказва, че добросъвестно е упражнявал правото си да прекрати трудовото правоотношение на работника или служителя. Презумпцията за добросъвестност е оборима, поради което доказателствената тежест за установяване на злоупотребата с право от страна на работодателя се носи от работника или служителя. Нналичието или не на злоупотреба с право от страна на работодателя е обусловено от установяването на конкретни факти и обстоятелства, от които може да се направи извод за това. Същите следва да бъдат въведени в предмета на спора по надлежния ред. При спор за законността на уволнението ищецът – работник или служител трябва да обоснове твърденията си за злоупотреба с право от страна на работодателя с посочването на конкретни факти и обстоятелства в исковата молба. В частност доводът за извършване на уволнението при злоупотреба с право от страна на работодателя е бил въведен от ищцата с исковата молба, в която са изложени конкретни твърдения, а именно: че предходно нейно уволнение, извършено на същото основание – чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, поради това, че не притежава необходимото образование, въведено като изискване с длъжностна характеристика от 06.03.2019 год., било отменено като незаконно; след възстановяването й на предишната работа ответникът имал намерение да прекрати трудовия договор на друго основание – в края на м.април 2021 год. назначил комисия, която оценила работата на двамата служители, заемащи процесната длъжност /ищцата и С. А.-А./, но ищцата го информирала, че е председател на териториален синдикат на КНСБ – К., след което на 02.08.2021 год. утвърдил нова длъжностна характеристика за длъжността „уредник“, която предвиждала множество квалификации, част от които били необходими за изпълнение на други длъжности /реставратор-консерватор, дизайнер, фотограф/; служителката С. А.-А., чието трудово правоотношение за същата длъжност било запазено, не отговаряла на всички нововъдени изисквания. Следователно на проверка е подлежало не само основанието за прекратяване на трудовия договор, а и възможността работодателят да използва привидно законосъобразни средства, за да постигне една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен служител /ищцата/, в т.ч. новите изисквания за изпълнението на трудовите функции, осъществявани от процесната длъжност „уредник“, да са въведени произволно. Този подход е следвал и въззивния съд, като е разгледал твърденията в исковата молба за злоупотреба с право от страна на работодателя и ги е приел за доказани въз основа на съвкупния анализ на събраните доказателства по делото, като е съобразил, че в доказателствена тежест на ищцата е оборването на презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ. На касатора не е било вменено задължението да обосновава по целесъобразност решението си за внасяне на нови изисквания, нито въззивната инстанция е достигнала до извода за злоупотреба с право само въз основа на неизпълнението на това задължение. Обстоятелствата, които прикриват недобросъвестното упражняване на правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение /едностранно и при облекчени за работодателя условия/, могат да бъдат най-разнообразни, включително действия от естеството на предприетите в конкретния случай и обсъдени от въззивния съд в решението. Преценката за наличието на злоупотреба е конкретна и е съобразно установените за всеки отделен случай обстоятелства, тъй като в зависимост от неговите особености едни и същи обстоятелства в различни случаи могат да установяват или не злоупотреба с право. Въззивният съд е постановил решението си в съгласие с практиката на ВКС по приложението на чл. 8, ал. 2 КТ. Правната възможност по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е използвана преднамерено и целенасочено по отношение на ищцата. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът дължи на ищцата действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 780 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд