Определение № 1599 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3934/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ф. С. Г., И. Х. Г. и И. Х. Г., представлявани от адв. П. Родопски, срещу онези части от Решение № 281/30.05.2025 г. по в. гр. д. № 1114/2024 г. на Окръжен съд - Благоевград, в които след частична отмяна, респ. потвърждаване, на Решение № 96/29.04.2024 г., постановено по гр. д. № 157/2023 г. по описа на РС - Гоце Делчев, са отхвърлени предявените от ищците против „А - Строй“ ЕООД искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане, както следва: на ищцата Ф. С. Г. горницата над сумата от 56 000 лева до 160 000 лева, на ищцата И. Х. Г. горницата над 70 000 лева до 160 000 лева, на ищеца И. Х. Г. горницата над 70 000 лева до 160 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния син, респ. баща, Х. Ф. Г., настъпила при трудова злополука на 28.11.2022 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на съда, че е налице съпричиняване на вредите от пострадалия, както и приетия за справедлив размер на обезщетението. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаване на исковете в пълния предявен размер.

Допускането на касационно обжалване касаторите физически лица основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „А - Строй“ ЕООД не е депозирал отговор.

Срещу осъдителната част на въззивното решение касационна жалба е постъпила и от „А - Строй“ ЕООД с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и с доводи за необоснованост. Оспорва се както размера на приетото от въззивния съд справедливо обезщетение, така и процента на съпричиняване на вредите.

Допускането на касационно обжалване касаторът юридическо лице основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответниците по касационната жалба я оспорват, поддържайки, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на осъдителното въззивно решение.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационните жалби са подадени от страни с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ. Установил е, че Х. Ф. Г., син на Ф. С. Г. и баща на И. Х. Г. и И. Х. Г., е бил в трудово правоотношение с „А – Строй“ ЕООД с източник трудов договор за длъжността „строителен работник“. На 28.11.2022 г. около 14:30 ч. при извършване на строително-монтажни дейности по ремонт на водопровод и канализационни мрежи и съоръжения в [населено място],[жк], магазин „Лидл“, Х. Г. починал при осъществяване на трудовата си дейност. С влязло в сила Разпореждане № 5104-01-4/18.01.2023 г. от ТП на НОИ – Благоевград злополуката била обявена за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Механизмът на трудовата злополука и причината за смъртта на работника въззивният съд приел за изяснени от заключението към приетата в производството пред районния съд комплексна съдебномедицинска и техническа експертиза. Вещите лица обсъдили в заключението, че Х. Г. и още трима работници извършвали дейност по укрепване на изкоп, дълбок 4 м, за полагане на канализационни тръби. Те слезли в същия, но настъпило внезапно свличане на земна маса от северната му страна, вследствие на което Х. Г. и още един работник били изцяло затрупани и починали. Причина за смъртта била механична асфиксия от притискане на гръдния кош и корема от свлеклите се земни маси, довело до невъзможност за осъществяване на дихателни движения и задушаване. Според вещото лице, извършило аутопсията, носенето на лични предпазни средства от типа на предпазна каска, специално работно облекло и работни обувки, не би предотвратило настъпването на леталния изход, тъй като не би преустановило притискането на гръдния кош и корема.

Въз основа на заключението към техническата експертиза е прието за установено, че строителният обект, на който настъпила трудовата злополука, не отговарял на изискванията на ЗЗБУТ и на Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, като работодателят извършил множество нарушения в тази насока. Работниците били допуснати да работят в необезопасен изкоп, в който не било изградено предпазно съоръжение – била поставена само първата му секция и са останали неукрепени 3 метра до нивото на терена. Част от изкопаната земна маса, примесена с камъни, била разположена в зоната на естественото срутване на откосите на изкопа, по цялата му дължина и на разстояние, по-малко от 1 м. от горния ръб. На строителната площадка бил използван тежък багер, като стъпката на опората му била в зоната на естественото срутване на откоса на изкопа. Влизането и излизането от изкопа ставало от източната му страна, без да се използва стълба. Допуснато било преовлажняване на земните пластове, което в съвкупност с неустойчивостта на почвата довело до срутването и затрупването на работниците. Техническият ръководител бил напуснал обекта и не бил на място по време на настъпване на трудовата злополука. Съдът приел за установено, че на работниците бил проведен начален, периодичен и ежедневен инструктаж.

При определяне на размерите на дължимите обезщетения въззивният съдът е съобразил, че към датата на злополуката Х. Г. е бил в трудоспособна възраст, на 52 г., без данни за наличие на заболявания. Въз основа на свидетелските показания е прието, че ищците много тежко преживели неговата внезапна и ненавременна смърт. Отношенията им преди инцидента били изключително топли и близки. Семейството било задружно и сплотено. Смъртта на Х. Г. довела до силни негативни преживявания за всеки от ищците. Прието е, че Ф. Г., майка на Х. Г., преживяла най-тежката загуба за един родител. Тя била съкрушена от мъка и безнадеждност и се затворила в себе си. Макар да не споделяли общо домакинство, двамата живели в съседни къщи в едно и също населено място и били силно привързани един към друг. От свидетелските показания по делото въззивният съд установил изключително близката връзка между Х. Г. и двете му деца, загубили няколко години по-рано и своята майка. Между ищците И. Х. Г. и И. Х. Г. и техния баща съществувала привързаност, като децата намирали стабилна подкрепа и опора в своя родител. Болката от неговата загуба тежала върху тях още повече, предвид начина, по който настъпила смъртта му. При определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът отчел и обществено-икономическите условия в страната и инфлационните процеси в последните години. Съобразявайки горепосочените обстоятелства, приел, че справедливите обезщетения за претърпените от ищците неимуществени вреди възлизат на 80 000 лв. за майката и на по 100 000 лв. за всяко от децата. Съдът счел, че размерите на обезщетенията, дължими на ищците, следва да бъдат намалени с 30 % поради установено съпричиняване от страна на пострадалия. За да определи степента на съпричиняване, въззивният съд е посочил, че поведението на работника, на който бил проведен начален, периодичен и ежедневен инструктаж, предвид голямата дълбочина на изкопа, в който той доброволно влязъл преди теренът да е бил напълно подсигурен срещу затрупване, разкривало липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, предвидени в Наредба № 2/22.03.2004 г. и Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от същата, тоест допуснал груба небрежност при извършването на работата. Отчел е, че пострадалият бил опитен работник и обстоятелствата дали е бил оборудван с предпазни средства, както и дали работодателят извършил адекватна оценка на риска на дейността, не били от естество да изключат приноса на починалия за настъпването на вредите. От друга страна, съдът е взел предвид констатираните редица нарушения и пропуски на работодателя във връзка с осигуряването на безопасни условия на труд, като е приел, че за настъпването на вредоносния резултат в по-голяма степен е допринесло именно пренебрегването на съществуващия производствен риск от работодателя във връзка с избора на работно оборудване, организацията на труда, както и неосъществения контрол за изпълнението на съществуващите правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд от страна на негови служители, на които били възложени такива функции.

Касаторите Ф. С. Г., И. Х. Г. и И. Х. Г. поддържат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Следва ли да се приеме наличие на груба небрежност от страна на работника, когато работодателят не е осигурил безопасни условия на труд, и следва ли да се намали дължимото обезщетение в случай, че работодателят е нарушил правилата за безопасен труд?“;

2. „В случай, че работодателят допуска постоянна практика на нарушаване на правилата за безопасна работа, следва ли да се прилага „грубата небрежност” при настъпила трудова злополука?“;

3. „При квалифициране на нарушение от страна на работника като груба небрежност длъжен ли е бил съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, установяващи механизма на злополуката, в т.ч. и приложените по делото съдебни решения по административнонаказателни производства, касаещи извършени нарушения от страна на работодателя?“;

4. “Следва ли решаващият съд да се съобрази с всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД за обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на трудова злополука при смърт на пострадалия работник, и съобразено ли е решението със задължителната съдебна практика на ВКС?“;

5. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли решаващият съд да се съобрази с данните за конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси към момента на увреждането, определящи стандарта в страната към релевантния период?“.

Позовават се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдят, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г., III ГО, Определение № 360 от 8.04.2009 г. по гр. д. № 488/2009 г., IV ГО, Определение № 191 от 02.12.2008 г. по гр. д. № 3349/2008 г. на ВКС, V ГО, Решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр.д. № 298/2009 г., IV ГО, Решение № 1026 от 18.12.2009 г. по гр.д. № 4001/2008 г., ІV ГО, Решение № 319 от 14.12.2016 г. по гр. д. № 2479/2016 г., ІV ГО, Решение № 202 от 12.12.2014 г. по гр. д. № 1298/2014 г., III ГО, Решение № 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5839/2014 г., IV ГО, Решение № 523 от 07.08.2024 г. по гр.д. № 103/2023 г., IV ГО (по първи въпрос), Решение № 157 от 24.06.2014 г. по гр. д. № 6210/2013 г., III ГО, Решение № 977/2010 г. по гр. д. № 298/2009, ІV ГО, Решение № 268 от 25.03.2021 г. по гр. д. № 1030/2020 г., IV ГО, Решение № 21 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 1459/2017 г., III ГО (по втори въпрос), Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на ВКС, I ТО, Решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО (по трети въпрос), Решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г., на ВКС, І ГО, ППВС № 4/23.12.1968 г., Решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр.д. № 7182/2013 г., III ГО, Определение № 360 от 8.04.2009 г по гр.д. № 488/2009 г., IV ГО, Решение 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5839/2014 г., IV ГО; Решение № 178 от 02.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4579/2017 г., III ГО, Решение № 381 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3462/2023 г., III ГО, Решение № 63 от 28.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2086/2019 г., II ТО, Решение № 233 от 20.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 3586/2015 г., II ТО (по четвърти и пети въпрос).

Касаторите физически лица молят обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по повдигнатите въпроси и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС по тях би било от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Касаторът юридическо лице поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси в противоречие с Решение № 19 от 18.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4842/2016 г., IV ГО, Решение № 79 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 673/2011 г., IV ГО, Решение № 60 от 05.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5073/2013 г., IV ГО:

1. „Какво е значението на грубата небрежност при трудовата злополука в настоящия случай?“

2. „Какво е значението на пренебрегването на правилата за безопасност от работника при преценка за проявена груба небрежност и следва ли при решаване на въпроса за наличие на груба небрежност съдът да обсъди и вземе предвид допуснатите от страна на работника нарушения на нормативните актове и правилата за безопасност на труда, а и житейските такива, станали причина за инцидента?“.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите три въпроса, повдигнати от касаторите, ищци в първоинстанционното производство, както и въпросите, формулирани от касатора юридическо лице, които, макар непрецизно формулирани, са свързани с тълкуването на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 201, ал. 2 КТ. Тези въпроси обуславят решението и въззивният съд ги е разрешил в съответствие с практиката на ВКС, като е отчел факта, че в нарушение на Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на СМР (Приложение № 1, т. 1-12 и т. 3-1) починалият е влязъл в необезопасен изкоп преди поставянето на обезопасително съоръжение, без нареждане на техническия ръководител и при отсъствието на последния. Освен в нарушение на правилата на безопасност, действието е предприето и извършено без мерки за съхранение на живота в противоречие с инстинкта за самосъхранение. От друга страна, въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е отчел липсата на технически ръководител на обекта в момента на злополуката като обосноваваща по-висока степен на отговорност на работодателя и така е определил процента съпричиняване на починалия. В постановените по реда на чл. 290 ГПК, както и служебно известните на състава Решение № 50176 от 17.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 36/2022 г., IV ГО, Решение № 161 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1633/2023 г., IV ГО, Решение № 55 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3556/2022 г., III ГО, е прието, че съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства представляват критерии за намаляване на обезщетението. В този случай виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения. В зависимост от обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите или тази по-голяма част следва да се счете резултат от установените като неизпълнени от страна на работодателя правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки отделен случай, като сам по себе си фактът на установено неизпълнение от страна на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд, не е достатъчен да презумира, че работникът не е допринесъл за настъпване на трудовата злополука (Решение № 202/12.12.2014 г. по гр. д. № 1298/2014 г., ІІІ ГО, и цитираните в него съдебни актове). По обсъжданите въпроси не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като понятието "груба небрежност" като основание за намаляване на отговорността на работодателя, разбирано като липса на елементарна грижа, която би положил и най-небрежният, е изяснено в установената практика на Върховния касационен съд (Решение № 510/30.11.2011 г. по гр. д. № 1923/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 291/2012 г. по гр. д № 951/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 348/2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, IV ГО, и др.), а разрешението, даденото от въззивната инстанция, не й противоречи.

Поставените от касаторите Ф. С. Г., И. Х. Г. и И. Х. Г. въпроси по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ (четвърти и пети въпрос) са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. Окръжният съд е присъдил обезщетението, като е отчел механизма на настъпването на злополуката, причинила смърт на наследодателя на ищците, взел е предвид изключително близките отношения между тях, основани на обич, грижа, разбирателство, подкрепа и уважение. Съобразил е тежките негативни преживявания у ищците вследствие на внезапната загуба, както и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на злополуката и инфлационните процеси през последните години. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, включително и сочената от касаторите съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Наличието на съдебна практика по повдигнатите от касаторите физически лица въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва допълнително соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което те бланкетно са се позовали.

С оглед изхода на спора разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,