Определение № 50023 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Булсатком“ ЕАД срещу въззивно решение № 260132 от 14.04.2021 год., постановено по в. гр. дело № 71/2021 год. по описа на Окръжен съд – Хасково, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260088 от 28.09.2020 год., поставновено по гр. дело № 2091/2019 год. по описа на Районен съд – Хасково, в обжалваната му част, са уважени предявените от К. Б. П. и С. П. П. срещу „Булсатком“ ЕАД искове за сумите от по 50 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от смъртта на сина им М. С. П., настъпила в резултат на трудова злополука на 28.07.2018 год., около 9.30 ч. в [населено място], общ. Х., приета като такава с разпореждане № 22409 от 10.09.2018 год. на НОИ – ТП – София град, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 28.07.2018 год. до окончателното изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно бил приложил нормата на чл. 201, ал. 2 КТ като приел, че действията на пострадалия, а именно: липса на проверка за опасно напрежение в разпределителната кутия, от която започва отстраняването на аварията, поставане на стълба в близост до мокра трева, както и изпълнение на работните задължения с къси пантолони, тениска и маратонки, въпреки предоставеното работно облекло, не представляват груба небрежност и няма основане за намаляване на отговорността на работодателя. Неправилни били изводите в решението, свързани с това дали пострадалият бил разполагал с фазомер, дали работодателят следвало да провери всички контакти в дома на абоната още при първоначалната инсталация и дали работата по стълбова линия било довело до фаталния инцидент. Определеният размер на обезщетението за всеки от ищците противоречал на принципа на справедливост, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Изводът, че загубата на сима им била довела до промяна в психологическата и емоционалната устойчивост на ищците не се подкрепял от събраните доказателства по делото. Нямало данни за настъпила промяна в начина на живот на ищците и в трудовите им навици. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд не бил отчел обществено-икономическите условия в страната. Нарушен бил и чл. 6 ГПК, тъй като претенцията на всеки от ищците била за сумата от 100 000 лв., а съдът възприел база от 155 000 лв., от която започнал да изчислява обезщетението, като последователно го намалил първо на основание чл. 201, ал. 2 КТ с процента на съпричиняване и второ на основание чл. 200, ал. 4 КТ с размера на изплатеното застрахователно обезщетение. Въззивният съд не бил обсъдил всички събрани доказателства в първоинстанционното производство и не се бил произнесъл по всички доводи и възражения на страните. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Обвързан ли е съдът при преценката си по справедливост по чл. 52 ЗЗД от заявения в исковата молба размер на обезщетението и от кой размер следва да започне да приспада обезщетението по чл. 200, ал. 4 КТ, както и всякакви други платени суми – от преценката по справедливост или от заявения от ищците размер, в случаите, когато преценката за справедлив размер е по-висока от претендирания такъв? 2/ Съставлява ли груба небрежност на пострадал при трудова злополука поведението, изразяващо се в липса на елементарно внимание и старание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, неполагане на грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка? 3/ Съставлява ли груба небрежност поведението, при което работникът извършва работата в нарушение на технологичните правила и правилата за безопасна работа, като не носи предоставени му от работодатела лични предпазни средства /работно облекло/ и не спазва технологичните правила за изпълнение на възложената му работа, като това да провери за наличие на опасно напрежение при изпълнение на дейности, които са съпроводени с наличие на опасност от напрежение? 4/ Задължен ли е съдът да вземе предвид всички правнорелевантни по делото доказателства и обстоятелства и да оцени тяхното значение при извършване на преценката си относно проявена груба небрежност от страна пострадалото лице, изразяващи се в липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност? 5/ Какви са критериите за определяне на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Следва ли съдът да вземе предвид при определяне на справедливия размер на обезщетението действия, които съставляват груба небрежност. Следва ли при преценката по справедливост на дължимото обезщетение по чл. 52 ЗЗД съдът да изследва емоционалното и психическото състояне на ищците след трудовата злополука въз основа на събраните по делото доказателства и по отношение на всеки ищец поотделно? 6/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по отношение на доказателствата, които не приема? 7/ Следва ли съдът при преценката си за груба небрежност освен поведението и задълженията на работодателя, да изследва и поведението на пострадалия служител? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с цитираните в изложението решения на ВКС. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касационната жалба К. Б. П. и С. П. П. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендират и присъждането на направените разноски по делото. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че обстоятелствата, при които била станала злополуката, са установени от събраните по делото писмени доказателства, в т.ч. протокол № 5103-26-12 от 24.08.2018 год. на НОИ-ТП-Хасково и разпореждане № 22409 от 10.09.2018 год. на НОИ-ТП-София град, влязло в сила, издадени след извършено разследване на процесната злополука; гласните доказателства чрез разпита на свидетеля Р. С. С. и заключението по комплексната съдебната електротехническа и медицинска експертиза, което следва да се кредитира като компетентно и безпристрастно дадено в по-голямата ву част. Приел е за установени по несъмнен начин въз основа на съвкупния анализ на доказателства характеристиката на работата, извършвана от наследодателя на ищците преди злополуката, проведени инструктажи на починалия – начален, периодични, както и извънреден на 04.07.2018 год., запознаването му с оценката на риска и програмата за намаляване и контролиране на риска, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗЗБУТ, както и че пострадалият имал придобита втора квалификационна група и се допускал до работа в електрически уредби и мрежи с напрежение 1000 V. Въззивният съд е счел за доказано, а и безспорно между страните, че на процесната дата пострадалият и колегата му П. Т. П. били изпратени за отстраняване на авария по оборудването за предоставяне на интернет услуга на абонат в [населено място], като част от оборудването било закрепено на бетонов стълб от електропреносната мрежа, на около 3 м. височина, в близост до дома на абоната Т. С. Т.. Достъп до кутията, в която било монтирано оборудването, можел да се осъществи посредством стълба с дължина около 4 м. Оборудването се състояло от адаптер от 220 V на 24 V с два изхода за кабел, включено към контакт 220 V /част от елекрообзавеждането на жилището на абоната/, като към единия изход бил включен кабел тип FTR, който съдържал 8 броя проводници. По 4 броя от тези проводници трябвало да протича постоянен ток 24 V при нормални експлоятационни условия. Кабелът бил свързан с антенното устройство /закрепено за бетонен стълб от електропреносната мрежа/ с разклонение /преди това/ от адаптер от 24 V на 12 V, а оттам през букса до суич-устройството, поместени в ПВЦ-кутия, закрепена на същия стълб на височина около 4 м. от основата му и 1.5 м. под антенното устройство. Пострадалият отворил тази ПВЦ-кутия и при опит да извърши обичайните действия бил поразен от електрическия ток, вследствие на което паднал на земята от стълбата. Посочил е, че от заключението на вещите лица било видно, че М. С. П. бил починал вследствие на удар от електрически ток по време на работа върху стълба, за което свидетелствали специфичните белези, установени при обследването и аутопсията на тялото от съдебен лекар. Травматичните промени по тялото на пострадалия били вследствие на падането от стълбата на земята, но те нямали отношение към настъпването на смъртта, тъй като били получени след спирането на сърдечната дейност на пострадалия от токовия удар. В случая разклонителната кутия била монтирана на железен стълб, по кабела от двугнездовия контакт в стаята на абоната, тригнездовия удължител, адаптера по осем жилния кабел, достигал електрически потенциал от 230 V. Същевременно стълбата била положена върху земната повърхност с влажна трева, в близост до канавка за оттичане на дъждовна вода. Пострадалият, облечен с тениска, къси панталони и маратонки, се качил на стълбата, за да отстрани повредата по интернет услугата на абоната, премахнал капака на кутията и докоснал офазените проводници, идващи от кабела на ответника от абоната. Коленете му били опрени в металната стълба, което затворило веригата – офазена кутия /ел. потенциал 230 V/, ръка, тяло, колене, стълба, земя. Заключението на експертите потвърждавало изводите на комисията към НОИ, извършила разследването на трудовата злополука: на работника било наредено да отстранява повреда, без да има право да работи по стълбова линия, за което се изисквала трета квалификационна група. Въззивният съд е приел също така, че към момента на настъпване на злополуката между починалия син на ищците и ответното дружество съществувало трудово правоотношение, процесната злополука има характера на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО /обстоятелство, установено по законоустановения за това ред/; в резултат на трудовата злополука настъпила смъртта на сина на ищците; претърпени от ищците неимуществени вреди и настъпването им в причинна връзка с трудовата злополука, като в тази връзка е препратил към изводите на първоинстанционния съд и е посочил, че те не се оспорват от страните с подадените от тях въззивни жалби. От правна страна въззивната инстанция е извела, че основанието на предявените искове за обезщетение за неимуществени вреди, причинени в рузелтат на трудова злополука, е безспорно, а и установено по несъмнен начин. При определяне на размера на обезщетението въззивния съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд и е приел, че в резултат на процесната трудова злополука е загинал млад, здрав, образован, способен, клинично здрав мъж, на когото предстояло да създаде свое семейство и целият му живот бил пред него. Той имал професия и успешна трудова реализация /при ответника/, където бил оценяван високо заради професионалните му и човешки качества. От събраните гласни доказателства по делото се установявали значителните и неутешими болки, мъка и страдания от ненавременната, внезапна и неочаквана смърт на сина на ищците. Загубата на дете била една от най-тежките за родители, при това – когато това дете било отгледано, даден му бил успешен старт в живота. Пострадалият все още живеел с родителите си – ищците, като те били емоционално близки с него и брат му – близнак. Загубата била необратима и довела до промяна в психологическата и емоционалната им устойчивост – същата, предвид възрастта на ищците, нямало да бъде преодоляна, напротив, с остаряването им, те все по-остро щели да чувстват липсата на този, на когото били разчитали за подкрепа, обич и съпричастност. Обстоятелството, че ищците имали още един син не само не облекчавало болката им, но и се явявало живото напомняне за семейното единство и близост между ищците и двамата им синове-близнаци, което имали и което никога нямало да им бъде възвърнато. За неоснователно е счетено оплакването във въззивната жалба на ответника, че е налице произнасяне „свръх петитум“ с определянето на обезщетение в размер на по 155 000 лв. на всеки от ищците, като въззивният съд е посочил, че справедливите обезщетения в глобалните им размери били определени по вътрешно убеждение от първоинстанционния съд, който бил отчел, че на ищците били изплатени застрахователни обезщетения, но след това се бил произнесъл в рамките на заявените претенции и отчел размер на съпричиняване от 50 %. Като краен резултат съдът се бил произнесъл в рамките на заявения петитум, а освен това решението в частта, в която исковете били отхвърлени за разликите над 50 000 лв. до размерите от по 100 000 лв. било влязло в сила като необжалвано. Като е посочил, че основният спорен въпрос по делото е свързан с това дали действията на пострадалия съставляват груба небрежност, респ. следва ли на основание чл. 201, ал. 2 КТ да бъде намалена отговорността на работодателя с размера на съпричиняването, въззивният съд е приел, че не всяко съпричиняване на вредите от работника, а само това, извършено при груба небрежност, може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя, както и че събраните по делото доказателства не позволяват да се направи извод, че при извършване на възложената му работа пострадалият не е положил елементарно старание и внимание или да е пренебрегнал основни правила за безопасност – предпоставки, за да се приеме наличие на груба небрежност. Изложил е, че доводите на работодателя и изводите на първоинстанционния съд за наличието на груба небрежност в поведението на загиналия почиват само на предположения и логически умозаключения, за които, обаче, няма опора в събраните по делото доказателства. Първоинстанционният съд бил приел, че М. С. и П. не бил положил елементарната грижа за безопасността си, като извърши проверка на напрежението с фазомер или мултицет, но нито гласните доказателства, нито заключението на вещите лица не давали категорична опора за този извод. Протичането на високото напрежение по проводниците в съоръжението на дружеството-ответник било резултат от неправилното свързване, недостатъците в електрическата инсталация на абоната, която съществувала в този си вид с десетилетия, в това число и към момента, в който инсталацията на Булсатком била за първи път монтирана в обекта на този абонат. Вещото лице било посочило, че "офазяването" на проводниците в кутията на Булсатком трябвало да е станало още в момента на първоначалния монтаж на устройството. Този извод обаче се разколебавал от показанията на свидетеля С. при допълнителния му разпит. Лгично било твърдението на свидетеля, че при така констатираните отклонения в електрическата мрежа на абоната /всички без изключение контакти не били занулени/, ако разклонителят в дома на абоната, в който чрез штепсел бил включен приемникът, бил обърнат по същия начин както в момента на злополуката, то поразяването на монтьора, за първи път свързващ устройството, щяло да стане още тогава. Или, с други думи, поставянето на устройството и свързването му с това на стълба щяло да бъде невъзможно. И, по аргумент за противното, щом то било монтирано и експлоатирано до датата на злополуката, то офазяването не било станало още в момента на първоначалния монтаж, а по-късно. Кога – този въпрос по делото не бил установен и според въззивния съд това не можело да бъде установено дори и с методите на експертизата, именно защото се касаело за едно механично действие – начин на включване на щепсела на приемника в контакта на абоната, което можело да бъде променено във всеки един момент. Т.е. възможно било с години или дори никога да не бъде открит недостатъкът на електрическата мрежа на абоната. Или напротив, офазяването на проводниците в кутията на Булсатком, монтирана на стълба, да се случи във всеки един момент, в това число и по време на работата от персонала, поддържащ съоръжението за доставка на интернет, както и в момента, в който пострадалият работил по съоръжението на стълба. От показанията на посочения свидетел ставало ясно, че нито в кутията с инструментите на пострадалия, нито на местопроизшествието не е бил намерен фазомерът на пострадалия, докато този инструмент бил част от задължителния набор инструменти на всеки монтьор. От това, обаче, можело да бъдат направени два противоположни извода: пострадалият въобще не бил носил със себе си този уред /който бил с по-малка степен на вероятност/ или че фазомерът бил в ръцете на пострадалия в момента на токовия удар и заедно с тялото бил изхвърлен от стълбата, паднал на земята в тревата и не бил намерен /впрочем нямало данни и да бил щателно търсен/. Следователно съществували сериозни съмнения относно осъществяването в обективната действителност както на първата възможност, така и на втората. Поради всички тези колебания относно осъществилите се в обективната действителност факти, въззивният съд е счел, че изводите на районния съд се базират на предположение, което е негодно да бъде поставено в основата на извода за грубата небрежност, респективно съпричиняване на резултата. На следващо място въззивният съд е приел за безспорно установено, че в момента на работата по отстраняване на аварията пострадалият не бил с работно облекло, а с къс панталон и маратонки, вместо с дълъг работен панталон и специални обувки. От заключението и устния доклад на вещите лица се установявало, обаче, че дори и да бил с дълъг панталон, в конкретната ситуация не било задължително това обстоятелство да предотврати процесния инцидент – на първо място, защото, за да прекъсне токовата верига /която се била затворила от докосването с голи колене до металната стълба/, панталонът непременно следвало да бъде сух /дори и не изпотен/, в противен случай ефектът от дрехата се елиминирал. Установено било, че условията, в които се наложило да работи пострадалия, по-скоро щели да доведат до намокрянето на панталона: мокра висока трева, поставянето на стълбата в близост до течаща вода, събитието било настъпило в края на юли, с присъщите за този период атмосферни условия. Поставянето на стълбата точно на това място не било алтарнативно, а единствено възможно работно решение за пострадалия, тъй като кутията със съоръжението на неговия работодател била инсталирана именно на това място, на стълб, в близост до течащата вода, контактуваща с тревна площ. И именно ответникът му бил наредил извършването на работата след проливни дъждове, когато било ясно, че на това място ще има вода и това повишава риска от намокряне и на стълба със съоръжението, и на стълбата на монтьорите, на обувките и дрехите им. В този смисъл изводът на първоинстанционния съд за наличието на причинно-следствената връзка между неспазването на задължението от страна на пострадалия да се яви на работа с дълъг работен панталон и настъпилата злополука се основавал на предположения. Основателен бил доводът на ищците, че работодателят не бил провел необходимото доказане на твърдението си, че бил осигурил на пострадалия такова работно облекло. В показанията на св. С. имало само индикации за раздаване на някакво облекло, няколко години преди инцидента. Това, обаче, било напълно недостатъчно, за да се приеме за безспорно изпълнението на задължението на работодателя да осигури на работника си безопасни условия на труд и да го освободи, дори и частично, от отговорност. Изложени са и съображенията, че дори и да се приеме, че в някаква степен пострадалият бил нарушил правилата на работата, то не се касаело за груба небрежност, обуславяща намаляване отговорността на работодателя. Пострадалият бил действал при своята квалификация и професионална подготовка, която категорично /според заключението на вещото лице/ не отговаряла на вида на възложената му работа /той въобще нямал допуск за работа по стълбова линия/. Това обстоятелство било релевантно, тъй като нито рутината, нито старанието и отзивчивостта не можело да бъдат от полза там, където липсвали знания и специализирана професионална подготовка. Освен това загиналият бил работил в условия, които повишавали опасността от инциденти – метална стълба се поставяла директно върху много влажен терен, при това мократа трева контактувала директно с металните части на стълбата. Неговият работодател бил този, който следвало в съвкупност да оцени всички тези обстоятелства, да изпрати за отстраняване на аварията работник със съответно ниво на знания и квалификация и да прецени доколко безопасни са условията на труд за неговите работници с оглед атмосферните условия. За неоснователно е счетено възражението на ответника, че не е отговорен за неизправностите в електрическата мрежа на абоната. Според експертното заключение още при предлагане на услугата – включване на абоната, "Булсатком" ЕАД, като предлагащ тази услуга, не бил осигурил безопасност при ползването й. Следователно в началото стоялро неизпълненото задължение на работодателя на пострадалото лице, а именно – да осигури на всички свои работници, които ще работят с инсталираното в процесния обект съоръжение за доставка на интернет, безопасни условия на труд. Пострадалият бил изпратен да отстранява повреда по вече инсталирано устройство, така че било оправдано в съзнанието му да съществува представа, че ще работи по безопасно устройство, в което било гарантирано протичането само на ниско напрежение. Според обясненията на вещото лице Х., първото действие на монтьора, изпратен да отстрани повредата, било да провери устройството в дома на абоната, като относно проверката на изходното напрежение вещото лице употребявало думата "може", т.е. можело да се провери и изходното напрежение. В същото време вещото лице било посочило, че правилното зануляване на контактите следвало да бъде проверено още в момента на първоначалното инсталиране на съоръжението и последващото офазяване било невъзможно. При липса на други доказателства, въззивният съд не е възприел мнението на вещото лице, че при всяка работа по устройството, първото действие на монтьора трябва да е проверка на правилното зануляване на контакта в дома на абоната, в което се включва устройството. Въззивният съд е посочил също така, че районният съд не е оценил в достатъчна степен значението на разпореждането на НОИ, което представлява индивидуален административен акт, относно наличието на трудова злополука, а съществеменно има материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ за възприетите в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука и обстоятелствата при които тя е нестъпила установени в резултат на разследването, извършено от компетентен държавен орган. В обобщение въззивната инстаниция е формирала извода, че не са налице предпоставките за приложение на правилата по чл. 201, ал. 2 КТ и че предявените от ищците искове следва да бъдат уважени до размерите от по 50 000 лв., с оглед заявеното с въззивната жалба на ищците искане и пределите на въззивната проверка. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Първият формулиран от касатора въпрос е обуславящ за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е постановено Тълквателно решение № 1 от 01.08.2022 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2021 год., ОСГТК – задължително за всички съдилища в страната, с което е прието, че при прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не e ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. В мотивите на Тълкувателното решение е изяснено, че когато са налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдът следва да намали обезщетението спрямо размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му поради принос на пострадалия. Размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване, тъяй като претендираното обезщетение може да не е равно по размер на определеното от съда по справедливост. С оглед забраната за присъждане plus petitum съдът следва да присъди обезщетение до размера на исковата претенция, ако след намаляването му при предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД същото надхвърля по размер претендираното. В разглеждания случай първоинстанционният съд е приел, че размерът на дължимото на всеки един от ищците обезщетение възлиза на 155 000 лв., като го е намалил поради принос на пострадалия от 50 %, след което го е намалил с размера на полученото от всеки от ищците обезщетение по сключения договор за застраховка „Трудова злополука“, а въззивният съд е счел, че размерът от 155 000 лв. е справедливо определен, макар да е формирал изводите, че не е налице съпричиняване поради допусната от пострадалия груба небрежност и че с оглед предмета на въззивното производство /очертан с петитума на въззивната жалба на ищците/ релевираните претенции са основателни до размера от по 50 000 лв. Начинът по който въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съответства на указанията, дадени с горепосоченото Тълкувателно решение. Вторият, третият, четвъртият и седмият поставени в изложението въпроси, които са свързани с предпоставките, при които е налице груба небрежност, са от значение за изхода на спора, но същите са разрешени от въззивния съд в съответствие с последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 977 от 14.01.2010 год. на ВКС по гр. дело № 298/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 348 от 11.10.2011 год. на ВКС по гр. дело № 387/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 291 от 11.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 951/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 62 от 24.02.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2798/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 159 от 15.01.2018 год. на ВКС по гр. дело № 251/2017 год., III г. о., ГК, решение № 102 от 17.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 4741/2019 год., III г. о., ГК, решение № 50254 от 22.12.2022 год. на ВКС по гр. дело № 1032/2022 год., III г. о., ГК, решение № 50103 от 11.01.2024 год. на ВКС по гр. дело № 2865/2022 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., според която съпричиняване при трудовата злополука има винаги, когато работникът или служителят извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Не всяко съпричиняване обаче е основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение. Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на работодателя може да се намали само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т.е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила да безопасност – когато не е положил дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил при същите обстоятелства. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила трудовата злополука, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. За да е налице груба небрежност следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. Съпричиняването при допусната груба небрежност се степенува в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства – критерии за намаляване на обезщетението. Въззивният съд е приел, че злополуката е станала изцяло по вина на работодателя, респ. отрекъл е наличието на поведение на работника, което да е в причинна връзка с вредата и да съставлява груба небрежност. При настъпване на трудова злополука в резултат на работа с необезопасено съоръжение и без да е проведен точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност – какъвто е настоящия случай, поведението на работника не може да се окачестви като груба небрежност, освен когато от обстоятелствата е несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща неговото здраве /решение № 977 от 14.01.2010 год. на ВКС по гр. дело № 298/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 60 от 05.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 5074/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 60165 от 19.08.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3529/2020 год., IV г. о., ГК/, а такива в случая не са установени /при доказателствена тежест за работодателя/. Злополуката е възникнала поради протичане на електрически ток с многократно завишено напрежение, което при нормални експлоатационни условия трябва да е 24 V, поради незанулен контакт в мрежата на абонат на ответното дружество, като пострадалият е бил допуснат да извършва самостоятелно ремонтни работи, свързани с повишен риск за живота и здравето, без да е подходящо обучен – притежавал е втора квалификационна група по електробезопасност, вместо необходимата трета група по електробезопасност /чл. 12 – 14 и чл. 349, ал. 1 и 2 и чл. 350 от Правилника за безопасност и здраве при работа по електрообзавеждането с напрежение до 1000 V/ и без да е подходящо инструктиран за съответните технологични правила и изисквания за безопасност на труда. Въззивната инстанция е счела за недоказани твърденията на работодателя, че е осигурил на пострадалия работно облекло, както и че пострадалият не е извършил проверка на напрежението с фазомер или мултицет и е приложила неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК. При това положение не е установен принос на пострадалия и проявена груба небрежност във връзка с настъпването на злополуката, които биха могли да обосноват прилагане на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на събраните доказателства, респ. с крайния му извод за липсата на квалифицирано поведение на пострадалия по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, съставляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и за неговата необоснованост, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на петия поставен от касатора въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според препращащата норма на чл. 212 КТ, обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ се определя от съда по справедливост. В ППВС №4/1968 год. са определени критериите за понятието „справедливост“, като е изяснено, че то не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, ката и значението им за присъдения размер; такива обстоятелства при причинена смърт са характерът на увреждането, възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение и др. Съдът определя дължимото от работодателя обезщетение съгласно чл. 52 ЗЗД, като при наличие на възражение прилага правилото на чл. 201, ал. 2 КТ в случаите на допусната груба небрежност от постадалания, в зависимост от приноса на това поведение за трудовата злополука. От така дължимото /обезщетение/ се приспада полученото от ищеца по сключени застраховки за риска „трудова злополука“, ако обезщетението е получено за същата вреда, съгласно чл. 200, ал. 4 КТ. При прилагане на критерия в чл. 52 ЗЗД в трудовия спор по чл. 200, ал. 1 КТ съдът определя обезщетението за неимуществени вреди глобално, при което не се влияе и от обстоятелства като степен на съпричинявавне при груба небрежност или размера на полученото застрахователно обезщетение по застраховката при трудова злополука – Решение № 102 от 17.02.2020 год. на ВКС по гр дело № 4741/2019 год., ІІІ г. о., ГК. Въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. При определяне на размера на дължимото на всеки от ищците обезщетение са взети предвид всички установени по делото релевантни обстоятелства, а именно: възрастта на пострадания, характера на родствената връзка между пострадалия и претендиращите вреди вследствие настъпилата смърт негови близки, съществувалите преди злополуката отношения между тях, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания, тяхното отражение върху ежедневието и психиката на ищците. От съдържанието на мотивите към обжалваното решение е видно, че изводите на съда почиват на съвкупна оценка на всички установени по делото факти, а определеният размер на обезщетението, дължимо на всеки от ищците, представлява резултат от преценката на тяхното значение. Липсата на изрично посочване и преценка на икономическите условия в страната към момента на настъпване на злополуката не се е отразило на крайния резултат, достигнат от въззивния съд при позоваване на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, основаващ се именно на общественото разбиране за понятието справедливост на определен етап от развитието на обществето въз основа на обществено-икономическите условия. Оплакванията на касатора, че не са доказани част от твърдените вреди и че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на всеки един от ищците, е завишен са относими към правилността на въззивното решение, поради което са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения във връзка с шестия формулиран в изложението въпрос и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи. В случая независимо от това, че е препратил отчасти към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, в изпълнение на функциите си на решаващ съд въззивният съд е изложил и собствени мотиви като е обсъдил заедно и поотделно всички събрани по делото доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти и е дал отговор на всички релевирани от страните доводи и възражения. Следователно шестият поставен от касатора въпрос, който е обуславящ, не е разрешен в противоречие с горепосочената съдебна практика. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като от съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ищците действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд