Определение № 148 от 03.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1204/2011 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 139 от 26.04.2011г по гр.дело № 280/2011г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение от 17.12.2010г по гр.д.7149/2010г на Пернишки районен съд в обжалваната част, с която частично е уважен иск по чл. 128 от КТ и са присъдени лихви В приложеното към жалбата изложение като основание за допускане на касационно обжалване се сочи недопустимост на решението в една част, като произнесено по непредявени искове. Изтъква се чл. 280 ал.1 т. 2,т. 3 от ГПК и са формулирани четири въпроса. Въпросът „може ли съда да постанови решение по непредявен иск” е конкретно свързан с довода, че по искове с правно основание чл. 128 от КТ за неизплатена част от трудово възнаграждение, уточнено помесечно, за определен спорен период, съдът ,въз основа на собствени изводи по доказателствата, е приел съдържание на трудовия договор при осемчасово работно време, а не при съобразяване с обстоятелствените признания на ищеца както е следвало да се изведат от доказателствата към исковата молба. Вторият въпрос е следва ли да се ценят гласни доказателства при обективно съединени искове по чл. 128 от КТ ,всеки с цена под 5 000 лева като разрика за съответния месец ,когато се доказва със свидетели, че ведомостите „не са редовно подписвани”. Тезата е ,че ведомостта служи като доказателство за начисленото, а изплащането може да се доказва без ограничения ,тъй като единствено относимо е ограничението по чл. 164 ал.1 т.3 от ГПК, но то не е приложимо предвид цената на обективно съединените искове (разбирана като вземане за всеки месец по отделно). Третият въпрос е има ли служителят вземане върху осигурителните вноски, които са за негова сметка Доводът е, че въззивният съд не ги е приспаднал от присъдения размер на трудовото възнаграждение .Последен по ред е поставен въпроса длъжен ли е съда да обсъди всички доказателства. Като пример за правилна практика е приложено копие от решение по гр.д. № 1925/2010г на СГС,но липсва обосновка и посочване по кой от поставените въпросите приложението следва да се отнася. Отговор от ответната страна не е постъпил. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Върховен касационен съд не приема на първо място довода, че произнасянето на съда по иск за неизплатена част от трудово възнаграждение, по който иск вземанията са заявени и посочени по размер за всеки отделен месец от периода на претенцията, сочи на недопустимост на решението поради нередовност на исковата молба или поради това ,че защитата на ответника счита исковата претенция за заявена не при възприетите от съда фактически обстоятелства – основание на иска, а при обстоятелства, изтъквани от ответника като налагащ се извод от конкретно доказателство, представено от ищеца с исковата молба. Защитата счита иска за „непредявен”,тъй като според нейната преценка ищецът не е заявил претенция по чл. 128 от КТ за неплатено възнаграждение при работно време осем часа (както е приел съда за доказано ), а при продължителност на работното време от четири часа. Тезата на защитата за това какво твърди насрещната страна, в случая е произволна и несъстоятелно аргументирана от тълкуване ,свързано с приложено към исковата молба копие от бланка на трудов договор без подпис на страните, съвпадащо с изведен под същия номер и дата трудов договор, подписан от работодателя и връчен на работника с друго съдържание .Подписаният договор е основанието за претенциите по исковата молба. Доводът на ответника по иска за наличие на признание по твърденията му ,без насрещната страна да го е изразила, е предпоставил и въпроса в изложението. Същият е неотносим към предпостваките за допустимост на постановения по делото съдебен диспозитив. Без връзка с решаващите съображения на съда, в решаваща за изхода на делото насока, са и останалите въпроси. Съдът е преценил съответствието на доказателствените средства при оборване на отрицателното твърдение ,че трудовото възнаграждение не е изплащано изцяло и ако не е ценил и обсъдил показанията на ангажирани от ответника свидетели за обстоятелството „ че ведомостите не са редовно подписвани” ,а заплати са плащани „на ръка”, то не е поради ограничителното правило в чл. 164 ал.1 т.3 от ГПК. Писмената форма за погасяване на задължението за заплащане на трудовото възнаграждение е изведена от чл. 270 ал 1 т.3 от КТ и ограничението за гласни доказателства произтича от друго правило на чл. 164 от ГПК, а не от хипотезата по т.3 на нормата, с което защитата свързва своя правен въпрос. Няма връзка с предмета на спора и въпроса за осигурителните вноски ,същите работодателят следва да е внасял по съответния ред. Изчисление на дължимото, неполучено в пълен размер трудово възнаграждение е дадено от вещото лице и възприетият при частичното уважаване на иска размер по възприетото заключение, не дава основание подобен въпрос да се прецени като относим. Въпросът за дължимото обсъждане на всички доказателства от съда, последен по ред в изложението, по същество преформулира бланкетно касационно оплакване. Въпросителната словоформа, в която е поставен, не е тъждествена с изсикването за обосновка на правен въпрос Върховен касационен съд даде тълкувателни указания в т.1 от ТР № 1 /2009г от 19.02.2010г на ОСГТК по съдържаните критерии на правния въпрос от значение за изхода на делото, който може да е свързан с прилагане на процесуалните изисквания към решаващата дейност на съда и чл. 235 ал.2 от ГПК, но за процесуалноправния въпрос е необходима първо конкретност ,т.е привързаност към съдържанието на решението и обема доказателства, при които е постановено, респ. значението им и второ, необходима е абстрактност, в която връзка въпросът следва да намери развитие при обосновка и привързване към критериите на чл. 280 ал.1 т.1 т.2 или т. 3 от ГПК. В тази връзка, неясно остава в подкрепа на коя от тезите си и по кой от въпросите защитата изтъква противоречие между обжалваното решение и приложеното решение по гр.д. № 1925/2010г на СГС. По приложеното решение е налице разрешение в смисъл ,че вземането за трудово възнаграждение не е само функция от наличието на трудово-правна връзка, а следва да има предоставяне на работна сила, за да се дължи заплата .По настоящето дело работникът е предоставял работната си сила ,бил е на разположение на работодателя и конкретен спор по този въпрос не е подвиган. Като е уважил в доказания размер претенция по чл. 128 от КТ за период, през който труд по трудово правоотношение безспорно е полаган и като е извел съдържанието на правата и задълженията от трудовия договор, обективиран в съответната форма, въззивният съд не е дал противно на трайната практика разрешение в сферата на материалното трудово право или процеса Доводи за наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК не са развити в изложението. Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.