Определение № 511 от 04.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3681/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „СТРОЙ КОНТРОЛ – 2010“ ЕООД, [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат М. М., срещу въззивно решение №231 от 07.05.2025 г. по в.гр.д. № 237/2025 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение №179 от 29.01.2025 г. по гр.д. № 2270/2024 г. на Районен съд – Велико Търново. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от Н. Л. Н. срещу касатора иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 ГПК и уволнението ѝ, наложено със заповед № 7/04.12.2023 г. е признато за незаконно, а заповедта е отменена. В касационната жалба е изразено становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че обжалваното решение е вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, както и че съдът е разрешил в противоречие с практиката на ВКС въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната цялост – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. Л. Н., [населено място], в срока по чл. 287 ГПК е депозирала писмен отговор чрез адвокат И. М., с който оспорва жалбата като неоснователна, и поддържа, че не са налице основанията на допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, съобразно съдържащата се в този смисъл уговорка в представения договор за правна защита и съдействие от 19.09.2025 г. Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск от Н. Л. Н. против „СТРОЙ КОНТРОЛ – 2010“ ЕООД за признаване за незаконно уволнението ѝ, извършено със заповед № 7/04.12.2023 г. От фактическа страна съдът е установил, че между страните е съществувало трудовото правоотношение, въз основа на сключения между тях срочен трудов договор със срок до 28.03.2024 г., в рамките на което в края на м. август 2023 г. и на 01.09.2023 г. включително ищцата е ползвала платен годишен отпуск, след което е спряла да се явява на работа. Установено е, че ответното дружество е изпратило до ищцата уведомление, съдържащо искане за даване на обяснения за неявяването ѝ на работа в периода от 02.09 до 04.09.2023 г. с определен еднодневен срок от получаването му, както и последващо уведомление с искане на обяснения за неявяването ѝ на работа в периода от 05.09 до 18.09.2023 г. Първото уведомление е получено от ищцата на 08.09.2023 г., която с отговор, получен от работодателя на 13.09.2023 г. го е уведомила, че ѝ предстои сключването на постоянен трудов договор при нов работодател, поради което на основание на основание чл. 327, ал. 1, т. 7 от КТ прекратява едностранно трудовото правоотношение, поради възникналата възможност да започне работа на безсрочен трудов договор. Съдът е констатирал, че работодателят не е издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по заявлението на ищцата, а е изискал доказателства за новия ѝ трудов договор от нея и посочения за бъдещ работодател. Видно от наличните по делото справки за трудови договори на ищцата и уведомленията, регистрирани от работодател, в НАП са регистрирани трудов договор с ответното дружество от 27.09.2022 г. с дата на прекратяване 04.12.2023 г. и договор с Народно читалище „Поука-1920“ [населено място] от 13.09.2023 г. Съдът е посочил, че оспорваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с ответното дружество е издадена на 04.12.2023 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1, чл. 188, т. 3, чл. 190, ал. 1, т. 2, чл. 192, ал. 1 и чл. 193, ал. 1 КТ поради неявяване на работа в два последователни работни дни. От твърденията на двете страни, както и от представените доказателства е установено, че заповедта е връчена на 20.05.2024 г. на адреса на ищцата в [населено място]. Във връзка с така установената фактическа обстановка и след анализ на представените доказателства съдът е приел, че процесната заповед № 7/04.12.2023 г. е издадена след като трудовото правоотношение вече е било прекратено, тъй като ищцата е упражнила надлежно правото си да го прекрати едностранно без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 7 КТ, като е заявила, че ѝ предстои сключване на постоянен трудов договор с друг работодател. Съдът е отхвърлил доводите на работодателя, че е необходимо договорът да е сключен, за да възникне правото на работника да прекрати срочния трудов договор. Приел е, че в случая прекратяването на трудовото правоотношение е настъпило на 13.09.2023 г. с достигане на изявлението на ищцата до работодателя, като не е необходимо към тази дата да е наличен нов трудов договор /макар в конкретния случай постоянният трудов договор с нов работодател да е от същата дата/, а още по-малко законът изисква на предходния работодател да са представени доказателства за това, за да настъпи прекратяване на трудовото правоотношение. Аргументирал се е, че започналото дисциплинарно производство на 04.09.2023 г. не препятства прекратителния ефект на изявлението на работника, като доколкото същото е валидно и породило действие, то по-късно издадената от работодателя заповед за прекратяване поради дисциплинарно уволнение е без правен ефект за съществуването на ТПО и като незаконна подлежи на отмяна. В допълнение съдът е споделил мотивите на първата инстанция по отношение на допуснатите от работодателя съществени нарушения при постановяването на процесната заповед: приел е, че основанието за прекратяване е неясно посочено; липса пълно описание на нарушението; със самата заповед не е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, нито това е сторено с друга заповед. От уведомленията, представляващи искания за даване на обяснения, изпратени от работодателя до ищцата, съдът е установил, че към 04.09.2023 г. на работодателя е било известно неявяването на ищцата на работа без основателна причина, съответно оттогава е започнал да тече двумесечният преклузивен срок по чл. 194, ал. 1 КТ, който е изтекъл на 04.11.2023 г., а заповедта е издадена месец по-късно - на 04.12.2023 г. На последно място е коментирал възраженията на работодателя по отношение на оспорването в срок на уволнението, като е приел, че доколкото страните не спорят относно датата на получаване на заповедта от ищцата, то исковата молба е подадена в законовия двумесечен срок по чл.358, ал.1, т.2 КТ, като е недопустимо прилагане на фикция за връчване на постоянен/настоящ адрес, извън изрично посочените в закона случаи, в каквато насока навежда твърдения работодателят. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения: Постановеното съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др./в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. От твърденията на касатора не се установява наличието на нито една от изброените хипотези. Аргументите му във връзка с нередовността на исковата молба с оглед първоначалното ѝ оставяне без движение от съда с указания за посочване на датата на връчване на процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение са свързани с правилността на обжалваното решение. Ако не е спазен срокът за предявяване на иска по чл.358, ал.1, т.2 КТ и е направено своевременно възражение от ответника за погасяването му по давност, то искът трябва да се отхвърли като погасен по давност. В случая такова възражение няма в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба има оплаквания във връзка с доклада, поради което възражението е преклудирано. Самият касатор посочва, че ищцата е изпълнила указания именно като е посочила конкретна дата на получаване на оспорваната заповед. Въпросът за доказването на това твърдение е такъв по същество и не обуславя редовността на предявения иск, а неговата основателност. Посоченото се отнася и до твърденията на ищеца във връзка с липсата на правен интерес от оспорване на уволнението, наведени за пръв път в изложението на основанията за допускане на касационен контрол. Предвид изложеното не са налице основания, които да водят до извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото, също не обуславя допускането на касационно обжалване, тъй като не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в която еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В конкретния случай въззивният съд е изпълнил задължението си, като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси относно законността на уволнението, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Преценката на съда кои са релевантните за спора обстоятелства и съответно доказателствата, от които се установяват, е такава по правилността на делото по същество, тъй като касае формирането на вътрешното убеждание на съда. Предвид това аргументите на касатора в тази връзка са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, както самият той е посочил, които обаче се различават от основанията за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, предмет на настоящото производство. Останалите твърдения, касаещи присъдените от въззивната инстанция разноски, са неотносими към настоящото производство, доколкото решението в частта му за разноските има характер на определение, чието обжалване законът предвижда реда на чл. 248 ГПК. Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция на адвокат И. М., АК – [населено място], трябва да бъдат присъдено адвокатско възнаграждение за осъществената пред касационната инстанция правна защита и съдействие, изразяваща се в депозирането на отговор на касационната жалба, в размер на 800 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България те трябва да се превалутират в евро, като се присъдят 409.03 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.