Определение № 872 от 24.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3621/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Р. Б., Е. Ю. Б. и Е. Ю. Б., чрез адв. Н. Д. и адв. Г. Р., и касационна жалба на „А – Строй“ ЕООД, чрез адв. С. Л. – Н., срещу въззивно решение № 307/12.06.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 308/2025 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е отменено решение № 166/03.07.2024 г. по гр. д. № 71/2023 г. на Районен съд – Гоце Делчев, и вместо това „А – Строй“ ЕООД е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 КТ, да заплати на И. Р. Б., сумата 85 120 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени вследствие смъртта на нейния съпруг Ю. Ю. Б., настъпила на 28.11.2022 г., в резултат на трудова злополука, на Е. Ю. Б. и Е. Ю. Б. сумите от по 50 120 лв. - обезщетения за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени вследствие смъртта на баща им Ю. Ю. Б., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 28.11.2022 г., като исковете за разликите над присъдените суми до пълните претендирани размери от по 100 000 лв. за всеки от ищците /предявени като частични искове с пълен размер от по 200 000 лв./ са отхвърлени. Ищците И. Р. Б., Е. Ю. Б. и Е. Ю. Б. обжалват въззивното решение в частите, отхвърлящи предявените от тях искове за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди за горниците над уважените размери до пълните предявени размери от по 100 000 лв. /предявени като частични искове с пълен размер от по 200 00 лв./. В касационната жалба излагат доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Молят решението в тези части да бъде допуснато до касационен контрол по следните правни въпроси: 1. „ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу работодателя; Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и да ги съпостави реално с доказателствата по делото?“; 2. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?“; 3. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“; 4. „Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип?“; 5. „Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастващата инфлация в страната?“; 6. „Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва?“; 7. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“; 8. „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?“; 9. „Налице ли е „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ от страна на пострадал работник, при положение че няма данни за умишлено самоволно действие от негова страна, той няма ръководни или контролни функции и е бил поставен да работи в опасна среда, създадена от работодателя?“; 10. „Допустимо ли е намаляване на обезщетението по чл. 200 КТ (респ. по чл. 51, ал. 2 ЗЗД) поради „принос“ на пострадал работник, без да е категорично доказано наличие на съзнавана небрежност (самонадеяност) в неговото поведение?“; 11. „Длъжен ли е въззивният съд да назначи нова (допълнителна или повторна) експертиза и да обсъди своевременно оспорени доказателства (напр. свидетелски показания), когато първоинстанционното заключение е непълно или противоречиво, а страната е навела оплакване за това в жалбата си?“; 12. „Противоречи ли въззивното решение на задължителната практика на ВКС (и указанията в тълкувателни решения) при прилагане на нормите за съпричиняване – чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 201 КТ?“; 13. „Следва ли съдът да съобрази Тълкувателно решение № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и може ли да присъди обезщетение в по-голям размер от заявения, когато искът е предявен като частичен?“; 14. „При определяне на дължимото от работодателя обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 КТ съдът има ли право да го намали с вече изплатено на пострадалия застрахователно обезщетение по застраховка „Трудова злополука“?“; 15. „При определяне размера на дължимата от работодателя разлика съгласно чл. 200, ал. 3 КТ следва ли и обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука да се намали със застрахователно обезщетение по застраховка „Трудова злополука“?; 16. „Дължи ли се законната лихва от датата на увреждането и върху онази част от обезщетението по чл. 200 КТ, която в хода на делото е била изплатена на пострадалия от застрахователя?“. Считат, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: ППВС № 4/23.12.1968 г.; ППВС № 4/25.05.1961 г.; решение № 217/22.12.2016 г. по т. д. № 340/2015 г. на II т.о.; решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на I т.о.; решение № 56/04.05.2017 г. по т. д. № 3584/2015 г. на II т.о. и решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на I т.о. По отношение на втория и третия въпроси сочат противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на II т.о.; решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на I т.о.; решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на II т.о. и решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на I т.о. По четвъртия въпрос също се сочи противоречие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г. Според касаторите – ищци разрешенията на въпроси № 5 и 6, дадени от въззивния съд, са в противоречие с решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на IV г.о.; решение № 676/18.01.2011 г. по гр. д. № 1707/2009 г. на III г.о.; решение № 390/08.01.2013 г. по гр. д. № 920/2011 г. на IV г.о.; решение № 9/07.03.2011 г. по т. д. № 406/2010 г. на I т.о.; решение № 431/20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на III г.о. и решение № 356/23.01.2014 г. по гр. д. № 3041/2013 г. на III г.о. По въпроси № 7 и 8 се сочи противоречие с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV г.о.; решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на II т.о.; решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на IV г.о. и др., по деветия въпрос – с решение № 977/14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. на IV г.о. и решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на IV г.о., а по десетия въпрос – с решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на IV г.о. По отношение на въпрос № 11 се поддържа противоречие с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 на ОСГТК на ВКС. Сочи се, че въпрос № 12 е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 17/1961 г. и др., а въпрос № 13 – с ТР № 1/01.08.2022 по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, като се твърди, че по отношение на този въпрос е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на въпроси № 14 и 15 също се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпрос № 16 се твърди, че е налице противоречие с т. 15 от ППВС № 4/1968 г. и др. Излагат се съображения, че въззивното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по тази жалба „А – Строй“ ЕООД е подал писмен отговор на касационната жалба на ищците в законоустановения срок, в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, като е оспорил жалбата и по същество. Ответникът „А – Строй“ ЕООД обжалва въззивното решение в осъдителните му части, с твърдения за нарушения на материалния и процесуалния закон, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига следните правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване: 1. „Следва ли при съпричиняването да се изследва въпроса относно действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука, като се направи анализ на доказателствата и се прецени реалната вина на работника, съотнесена с тази на работодателя?“; 2. „Намалено ли е в действителност на реално дължимото от работодателя обезщетение за неимуществени вреди с размера на съпричиняването?“; 3. „Изисква ли принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД, съдът да прецени всички факти и обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и да разграничи болките и страданията на всеки от ищците?“. Според касатора – ответник разрешението на първия въпрос, дадено от въззивния съд, е в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г.; определение № 2700/28.05.2025 г. по гр. д. № 529/2025 г., IV г.о. и определение № 5045/06.11.2014 г. по гр. д. № 1414/2024 г., IV г.о. По втория въпрос се сочи противоречие с решение № 60178/27.10.2021 г. по гр. д. № 3653/2020 г., III г.о. и решение № 45/08.04.2021 г. по гр. д. № 1580/2020 г., III г.о., а по третия въпрос - с решение № 413/03.02.2016 г. по гр. д. № 1911/2015 г., IV г.о.; решение № 179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г., I т.о.; решение № 78/13.11.2017 г. по гр. д. № 60397/2016 г., II г.о. и решение № 174/06.12.2018 г. по гр.д. № 3785/2017 г., IV г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по тази жалба И. Р. Б., Е. Ю. Б. и Е. Ю. Б. са подали писмен отговор, с който оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: За да уважи предявените от И. Р. Б., Е. Ю. Б. и Е. Ю. Б. против „А – Строй“ ЕООД искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди до посочените размери, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ. Приел е, че Ю. Ю. Б. (съпруг на първата ищца и баща на останалите двама ищци) е бил обвързан от валидно трудово правоотношение с „А – Строй“ ЕООД, по силата на което е работил като строителен работник при ответника. На 28.11.2022 г. около 14:30 ч. при извършване на СМР по ремонт на водопровод и канализационни мрежи и съоръжения в [населено място],[жк], магазин „Лидл“, Ю. Б. е починал по време на осъществяване на трудовата си дейност. С влязло в сила разпореждане № 5104-01-3/18.01.2023 г. от ТП на НОИ – Б. злополуката била обявена за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Механизмът на трудовата злополука и причината за смъртта на работника са изяснени от приетата комплексна съдебномедицинска и техническа експертиза. Експертите са посочили, че Ю. Б. и още трима работници са извършвали дейност по укрепване на изкоп за полагане на канализационни тръби и са слезли в същия, но е настъпило внезапно свличане на земна маса от северната му страна, вследствие на което Ю. Б. и още един работник били изцяло затрупани и са починали. Причината за настъпилата смърт е механична асфиксия от притискане на гръдния кош и корема от свлеклите се земни маси, което довело до невъзможност за осъществяване на дихателни движения и задушаване. Според вещото лице, извършило аутопсията, носенето на лични предпазни средства, от типа на предпазна каска, специално работно облекло и работни обувки, не би предотвратило настъпването на смъртния изход, тъй като не би преустановило притискането на гръдния кош и корема. Въз основа на заключението на техническата експертиза е прието за установено, че строителният обект, на който е настъпила трудовата злополука, не отговарял на изискванията на ЗЗБУТ и на Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, като работодателят допуснал множество нарушения в тази насока. Работниците били допуснати да работят в необезопасен изкоп, в който не било изградено съответното предпазно съоръжение – била поставена само първата му секция и са останали неукрепени 3 метра до нивото на терена. Част от изкопаната земна маса, примесена с камъни, била разположена в зоната на естественото срутване на откосите на изкопа, по цялата му дължина, на разстояние по-малко от 1 м. от горния ръб. На строителната площадка бил използван тежък багер, като стъпката на опората му била в зоната на естественото срутване на откоса на изкопа. Влизането и излизането от изкопа ставало от източната му страна, без да се използва стълба. Допуснато било преовлажняване на земните пластове, което, в съвкупност с неустойчивостта на почвата, довело до срутването и затрупването на работниците. Съдът е приел за установено, че на работниците бил проведен начален, периодичен и ежедневен инструктаж. При определяне на размерите на дължимите обезщетения съдът е съобразил, че към датата на злополуката Ю. Б. е бил в трудоспособна възраст, на 52 г., без данни за наличие на заболявания. Въз основа на свидетелските показания е прието, че ищците много тежко преживели неговата внезапна и ненавременна смърт. Отношенията им преди инцидента били изключително топли и близки. Семейството било задружно и сплотено. Смъртта на техния съпруг и баща довела до силни негативни преживявания за всеки от ищците. Прието е, че И. Б. била съкрушена от мъка и без надежда и възможност съпругът й да се грижи за нея на старини; изобщо не е превъзмогнала смъртта му; чувствала се зле; променила се и се затворила в себе си. От свидетелските показания е установена и изключително близката връзка между бащата и двете му деца. Посочено е, че между тях е имало голяма привързаност, като децата намирали стабилна родителска подкрепа и опора в баща си. Смъртта му се отразила много зле на тяхното психическо състояние; били депресирани и прибегнали до успокоителни медикаменти. Е. и Е. Б. изживели много тежко внезапната смърт на баща си, като болката от неговата загуба не били преодолели и към момента, още повече предвид начина, по който е настъпила неговата смърт, и ясното осъзнаване от децата му, че тази смърт е била мъчителна. На следващо място съдът е съобразил обстоятелството, че по делото няма данни ищците да са търсили лекарска помощ, да им е предписвано медикаментозно лечение, да са посещавали психолог или да са се нуждаели от някакъв друг вид специализирана помощ за преодоляване на преживения стрес, поради което е счел, че преживените болки и страдания от тяхна страна не надвишават съществено обичайните такива в хипотезата на загуба на близък роднина – съпруг и баща. Приел е, че възрастта на починалия и на децата му (синът – на 28 г., а дъщерята – на 25 г.) обосновава по-нисък размер на техните обезщетения, тъй като те били пълнолетни, водели самостоятелен начин на живот и поначало били по-малко засегнати от съпруга, както и от деца в ниска възраст, които все още се нуждаят съществено от непосредствените родителски грижи. Посочено е, че съпругата И. Б. е загубила своята основна морална и материална подкрепа в една възраст, в която поначало е по-слабо вероятно тя да се възстанови напълно от преживения посттравматичен стрес. Съдът е взел предвид и обществено-икономическите условия в страната, инфлационните процеси в последните години, както и съдебната практика по сходни случаи. Въззивният състав, отчитайки горепосочените обстоятелства, е приел, че справедливите обезщетения за претърпените от ищците неимуществени вреди възлизат на 150 000 лв. за съпругата, и на по 100 000 лв. за всяко от децата. Съдът е приел, че размерите на обезщетенията, дължими на ищците, следва да бъдат намалени поради установено съпричиняване от страна на работника в размер на 30 %. За да определи степента на съпричиняване, въззивният съд е посочил, че поведението на работника /на който е бил проведен начален, периодичен и ежедневен инструктаж/, предвид голямата дълбочина на изкопа, в който той доброволно е влязъл, преди изкопа да е бил напълно подсигурен срещу затрупване, разкрива липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /предвидени в Наредба № 2/22.03.2004 г. и Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от същата/, тоест е допуснал груба небрежност при извършването на работата. Отчел е, че Ю. Б. е бил опитен работник, имал е около 15 години стаж като строител при работодателя и обстоятелствата дали е бил оборудван с предпазни средства, както и дали работодателят е извършил адекватна оценка на риска на дейността, не били от естество да изключат приноса на пострадалия за настъпването на вредите. От друга страна, съдът е взел предвид констатираните редица нарушения и пропуски на работодателя във връзка с осигуряването на безопасни условия на труд, като е приел, че за настъпването на вредоносния резултат в по-голяма степен е допринесло именно пренебрегването на съществуващия производствен риск от страна на работодателя във връзка с избора на работно оборудване, организацията на труда, както и неосъщественият контрол за изпълнението на съществуващите правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд от страна на негови служители, на които са възложени такива функции. Въззивният съд е съобразил също, че на всеки от ищците е било изплатено от трето лице – помагач на ответника (ЗАД „Евроинс“) застрахователно обезщетение в размер на 19 800 лв., като дължимите от работодателя обезщетения следва да бъдат намалени с тези суми, съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 4 КТ. В заключение, съдът е определил крайните размери на обезщетенията, както следва: сума в размер на 85 120 лв. на съпругата и по 50 120 лв. на всяко от двете деца. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените в изложението на касаторите – ищци И., Е. и Е. Б. въпроси № 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 8, както и формулираният в изложението на касатора – ответник „А – Строй“ ЕООД трети въпрос, се свеждат до обобщения въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. В т. II на ППВС № 4/1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обстоятелства в случай на смърт са характера на увреждането и обстоятелствата по извършването му, възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между него и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съгласно трайно установената практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните в конкретния случай обстоятелства. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В съответствие с тези разрешения въззивният съд е съобразил, че в случая се касае за смърт на работник при трудова злополука и установен механизъм на настъпването й. Взел е предвид изключително близките отношения между починалия и ищците – негови съпруга и деца, основани на обич, разбирателство и уважение; отчетени са техните негативни преживявания вследствие на внезапната смърт. Съдът е съобразил също икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на злополуката и инфлационните процеси през последните години. От друга страна, въззивният съд е отчел факта, че преживените болки и страдания от ищците не надвишават съществено обичайните такива в хипотезата на загуба на близък роднина – съпруг и баща, доколкото няма данни те да са търсили лекарска помощ, да им е предписвано медикаментозно лечение, да са посещавали психолог или да са се нуждаели от друг вид специализирана помощ за преодоляване на преживения стрес. Взето е предвид още, че възрастта на починалия и на децата му (синът – на 28 г., а дъщерята – на 25 г.) обосновава по-нисък размер на техните обезщетения, тъй като те са пълнолетни и водят самостоятелен начин на живот, докато съпругата е загубила своята основна морална и материална подкрепа в една възраст, в която поначало е по-слабо вероятно тя да се възстанови напълно от преживения посттравматичен стрес. Следователно при определяне на справедливите обезщетения по чл. 52 ЗЗД, съдът е обсъдил и отчел както установените обстоятелства, които обосновават по-висок размер на обезщетенията, така и обстоятелствата, обосноваващи по-нисък размер. При отчетено 30 % съпричиняване от страна на пострадалия и предвид изплатените застрахователни обезщетения в размер на 19 800 лв. на всеки от ищците, въззивният съд е присъдил обезщетения в размер на 85 120 лв. на съпругата и в размер на 50 120 лв. на всяко от двете деца. По този начин паричните обезщетения са определени в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увредените лица за претърпените от тях морални вреди в резултат на деликта (трудова злополука). Предвид това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие с установената съдебна практика. Несъгласието на страните по делото с изводите на съда относно присъдените размери на обезщетенията съставляват доводи за неправилност на акта, които не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по повдигнатия от ищците седми въпрос, който макар да обуславя обжалваното решение, не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика, в т. ч. и тази посочена в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Съдът трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства (комплексна съдебномедицинска и техническа експертиза, писмени доказателства, свидетелски показания) и установените от тях правнорелевантни факти. Съдът е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи относно наличието на фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ, размера на дължимите от работодателя обезщетения и степента на установеното съпричиняване от страна на пострадалия. Ищците са обосновали този въпрос с твърдения, че въззивният съд не е разгледал в нужната пълнота техните доводи, които обуславят по-висок размер на обезщетенията за неимуществени вреди. Наведените във въззивната им жалба доводи в този смисъл са за близките отношения между починалия и ищците; обстоятелството, че семейството им било сплотено, както и че делели едно домакинство с него и разчитали на финансова помощ от негова страна; болезнените преживявания на ищците вследствие на внезапната смърт. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил и съобразил тези обстоятелства при определяне на справедливия размер на претендираните обезщетения. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Обстоятелството, че ищците не са съгласни с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които, както се посочи по-горе, не са предмет на проверка във фазата по селекция на касационната жалба. По повдигнатите от ищците въпроси № 9, 10 и 12, както и въпроси № 1 и 2 на ответника, поставени от тях в контекста на обжалваните части на въззивното решение, касаят приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 201, ал. 2 КТ: Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно-обезпечителна, договорна, има обективен характер и не представлява санкция за неправомерно поведение на работодателя, поради което работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност –неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. В константната практика на ВКС грубата небрежност се определя като липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност (в т. см. решение № 55/21.06.2023 г. по гр. д. № 3556/2022 г. на III г.о.). Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Вината на пострадалия не може да се предполага - доказателствената тежест за наличието на предпоставките по чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя, и изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение, а при липса на доказателства за осъществени от пострадалия действия в разрез с изискванията за безопасност на труда и за механизма на трудовата злополука, категоричен извод за допусната груба небрежност не може да се направи. За да бъде намалено обезщетението при условията на чл. 201, ал. 2 КТ, работодателят съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, следва да проведе пълно и главно доказване на фактите, върху които е основал възражението си за съпричиняване на работника поради груба небрежност и да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност (решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на IV г. о.). Грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения, който се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които са всъщност и критериите за намаляване на обезщетението (в т. см. решение № 169/19.03.2023 г. по гр. д. № 5295/2023 г. на III г.о.). Въззивното решение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Възражението на работодателя за съпричиняване от страна на пострадалия работник е било разгледано от въззивния състав, като последният с оглед на събраните по делото доказателства е обосновал извод за неговата основателност, респ. за доказаност на проявена от работника груба небрежност. Посочил е обстоятелствата, въз основа на които е определил степента на установеното съпричиняване и съразмерно с този процент на съпричиняване е намалил обезщетенията за неимуществени вреди. Предвид това, по тази група въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Формулираният от ищците въпрос № 11 е за задължението на въззивния съд да назначи нова (допълнителна или повторна) експертиза, когато първоначалното заключение е непълно или противоречиво, а страната е навела оплакване за това в жалбата си. По него не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК – въпросът е неотносим, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Противно на твърденията на касаторите – ищци, в подадената от тях въззивна жалба не са наведени доводи за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд, нито е направено доказателствено искане за назначаване на допълнителна или повторна експертиза. Неоснователно е искането на касаторите – ищци за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 13, който е за определяне на справедливото обезщетение с оглед заявената в исковата молба претенция. Въпросът е обоснован с твърдения за противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с приетото в ТР № 1/01.08.2022 г. по тълк.д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото тълкувателно решение при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. Дадени са разяснения, че съдът следва в своите мотиви да посочи величината (размера), спрямо която прилага намаляването, а размерът на паричното обезщетение, предявен с исковата молба, има значение с оглед забраната за произнасяне plus petitum. Следователно и обстоятелството, че исковете са предявени като частични няма претендираното значение за определяне на размера на справедливите обезщетения. В случая, въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика, като съдът е приел, че размерът на справедливото обезщетение на съпругата възлиза на 150 000 лв., а на двете деца – в размер на по 100 000, при заявени в исковата молба претенции за присъждане на обезщетения от по 100 000 лв. на всеки от ищците (предявени като частични искове с пълна цена от по 200 000 лв.). Съдът е присъдил сумите 85 120 лв. – на съпругата, и по 50 120 лв. на всяко от двете деца, след като е съобразил определения принос на работника и изплатените застрахователни обезщетения. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също не е налице. Правният въпрос, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящия случай не е такъв, тъй като е налице създадена задължителна съдебна практика. Въпроси № 14 и 15, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на ищците, обощени касаят въпроса дали обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука може да се намали с изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Трудова злополука“. По тези въпроси не следва да се допуска касационен контрол, макар да е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не се установява наличие на сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Налице е безпротиворечива практика на ВКС, според която намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според чл. 200, ал. 4 КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска "трудова злополука" за сметка на работодателя при условията на чл. 57 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд. Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на застрахователното събитие (настъпването на трудовата злополука), е определена в застрахователния договор. В случай на платено обезщетение от набраните вноски, които работодателят е правел в интерес на работника/служителя, за настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с получената парична сума по застрахователния договор (в този смисъл е решение № 227/25.10.2016 г. по гр.д. № 1405/2016 г. на IV г. о., решение № 104/24.02.2025 г. по гр.д. № 1512/2024 г. на IV г. о. и др.). Тази практика е съобразена от въззивния съд, който е намалил дължимите обезщетения с размера на получените от ищците суми по застрахователен договор за риска "трудова злополука". Въпрос № 16, поставен от касаторите – ищци, също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд. С исковата молба ищците не са предявили искове по чл. 86 ЗЗД за обезщетения за забава в размер на законната лихва върху изплатените суми по застрахователния договор и такава претенция не е била предмет на делото, поради което въззивният съд не се е произнасял по въпроса дали се дължи и от кога законна лихва върху изплатеното застрахователно обезщетение. След като не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, то не следва да се разглежда и специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице соченото и от ищците, и от ответника, основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Предвид изложеното, съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение