Определение № 3976 от 12.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 269/2025 г.

Производството е образувано е по касационни жалби, както следва: 1/ от Ц. С. Е., чрез адвокат В. П., срещу въззивното решение №4948/23.08.2024г. по гр.д.№4465/2023г. на Софийски градски съд в частите, с които са отхвърлени предявените от касатора срещу „БУЛДЕКОР“ ООД, [населено място] искове, както следва: за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие настъпилата на 28.05.2020г. трудова злополука за разликата над присъдените 30 000лв. до претендираните 90 000лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.08.2021г. до окончателното ѝ плащане; за заплащане на обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от датата на увреждането 28.05.2020г. до 01.08.2021г. за разликата над присъдените 3 591,95лв. до претендираните 10 775лв. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с практиката на ВКС. Ответникът „Булдекор“ ООД с писмен отговор, чрез адвокат Ч. П., оспорва жалбата. Излага, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване, тъй като първите три поставени от касатора въпроси са свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и са обосновани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд. Твърди, че четвъртият въпрос е неотносим, тъй като не е налице твърдяната хипотеза. Възраженията за груба небрежност и умисъл са въведени своевременно от работодателя. Излага, че не са налице основания за допускане на обжалването и по петия поставен въпрос, тъй като съдът се е произнесъл и е разгледал всички възражения и доводи на страната. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Третото лице- помагач на страната на ответника Застрахователна компания „УНИКА ЖИВОТ“ ЕАД, редовно уведомено, не е депозирало писмен отговор и не изразява становище по жалбата. 2/ касационна жалба от „БУЛДЕКОР“ ООД, [населено място], чрез адвокат Ч. П., срещу въззивното решение №4948/23.08.2024г. по гр.д.№4465/2023г. на Софийски градски съд в частите, с които касаторът е осъден да заплати на Ц. С. Е. сумите, както следва: в размер на 30 000лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие настъпилата на 28.05.2020г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.08.2021г. до окончателното ѝ плащане; в размер на 3 591,95лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от датата на увреждането 28.05.2020г. до 01.08.2021г. В жалбата се твърди, че решението в оспорените му части е неправилно и необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществено процесуално нарушение при определяне размера на присъденото обезщетение. Насрещната страна Ц. С. Е. с писмен отговор, чрез адв. В. П., оспорва жалбата. Излага, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване по първия поставен от касатора въпрос, тъй като същият е неотносим към произнасянето на въззивния съд. Твърди, че са налице сочените от страната основания за допускане на обжалването по втория и третия въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалба са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл.284, ал. 1 и ал.2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, след частична отмяна на решението на първостепенният съд, постановил друго, с което отхвърлил предявените от Ц. С. Е. срещу „Булдекор“ ООД искове за заплащане на разликата над 30 000 лева до присъдените 48 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие настъпилата на 28.05.2020г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.03.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, както и за заплащане разликата над 3 591,95 лева до присъдените 5 746,66 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата, за периода от датата на увреждането – 28.05.2020 г. до 01.08.2021 г. Със същото съдът потвърдил решението на първостепенния съд, с което са отхвърлени предявените от Ц. С. Е. срещу „Булдекор“ ООД искове за заплащане на разликата над присъдените 30 000 лв. до претендираните 90 000 лв., представляващи неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие настъпилата на 28.05.2020г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.03.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, както и за заплащане разликата над 5 746,66 лева до пълния претендиран размер от 10 775 лева. – обезщетение за забавено плащане на главницата, за периода от датата на увреждането – 28.05.2020 г. до 01.08.2021 г. Решението е постановено при участие на третото лице помагач на страната на ответника – Застрахователна компания „УНИКА ЖИВОТ“ ЕАД. За да постанови този резултат, въззивният съд (включително чрез препращане към установената от първостепенния съд фактическа обстановка по реда на чл.272 от ГПК) приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение от 06.02.2007г., като Ц. Е. е заемал длъжността „заварчик“. Основните функции на заеманата от ищеца длъжност, съобразно представените по делото длъжностна характеристика и оценка на риска, били: ръчно електродъгово заваряване на статично натоварени детайлни конструкции, заваряване на под надзорни съоръжения, съдове под налягане, тръбопроводи, отстраняване на малки повреди по електроженовия апарат, разчертаване на ламарини и укрепващи профили, рязане с електроди и отстраняване на външни дефекти по заварките, прилагане на мерки за предотвратяване на деформации, дефекти и напрежения, направа на прихвати за заварки. Съдът установил още, че при изпълняване на трудовите си функции ищецът е работил ежедневно и с бормашината, на която настъпила злополуката от деня на монтирането ѝ през 2016г. Този факт, подкрепен от показанията на разпитаните по делото свидетели, обосновал извода му, че ищецът е изпълнявал и функциите на шлосер в предприятието, която не кореспондирала на тази, за която бил сключен трудовият му договор. С оглед на изложеното, намерил за обосновани доводите за липсата на проведени инструктажи и обучения за безопасно изпълнение на длъжността „шлосер“, както и за не предоставяне на подходящи предпазни средства и облекло. Съдът установил, че на 28.05.2020 г., при изпълнение на възложените му функции и работата на ищеца с пробивно-фрезова бормашина в производствения цех, пробивният инструмент на включената бормашина захванал и завъртял ръкавицата на дясната ръка на Ц. Е., вследствие на което настъпило и изтръгване на палеца му. Злополуката била призната за трудова с влязло в сила Разпореждане № 29582/22.07.2020 г. на НОИ. Съдът установил, че от злополуката ищецът получил тежки телесни увреждания, които му причинили интензивни болки и страдания за дълъг период от време. Първоначално, на Ц. Е. била поставена диагноза “травматична ампутация на палеца на дясната ръка“. За възстановяването му били направени две оперативни интервенции, след които му било поставена диагноза „некроза на ампутационния чукан на 6 дясната ръка, компресия на дигиталния нерв на палеца на дясната ръка с травма“. Въззивният съд кредитирал заключенията по допуснатите съдебно-медицински експертизи, от които приел, че полученото от ищеца увреждане било съпроводено със силна първоначална болка, която продължила да бъде интензивна и в следващите пет месеца, след което намаляла. Травмата била свързана и с нервни увреди, довела до нарушение в захвата на водещата, дясна ръка на ищеца. С оглед обстоятелството, че хватателната функция е основна за горния крайник, съдът заключил, че получената от ищеца травма е довела до силно ограничаване на възможностите му да борави с него. Посочил още, че с Експертно решение № 0887 от заседание № 073 от 26.04.2022 г. на ТЕЛК била определена 50% трайно намалена работоспособност. За установяване механизма на произшествието въззивния съд кредитирал заключението по допусната съдебно-техническа експертиза, от което и от обясненията на вещото лице в съдебно заседание приел за установено, че картината на записа на инцидента била неясна и от него не можело да бъде разчетено точно поведението на ищеца при настъпване на злополуката. Според вещото лице от записа се виждало как едно лице натиска бутон на машината пред него, след което се навежда към долната част на устройството, при което злополуката настъпва. Съдът кредитирал обясненията на вещото лице, според които от записа „категорично не може да се направи лицева идентификация и не може да се установи каква дейност е извършвало лицето на машината“. Съдът кредитирал и показанията на свидетелите – работници в ответното дружество (С. и А.), от които приел, че при работа с процесната пробивно-фрезова бормашина в производствения цех, дясната ръка следвало да стои на ръкохватката, докато детайлът, който трябвало да бъде пробит бил фиксиран на менгемето на машината. С дясната ръка, която била на ръкохватката се подавало движението на свредлото, а с лявата се подавал детайла и се стягало менгемето. Приел за установено и обстоятелството, че предпазителят, с който била снабдена машината не бил използван в рамките на работния процес при ответното дружество. Съдът отбелязал, че описаният механизъм на работа с машината, на която е настъпила процесната трудова злополука, бил установен и от заключението по допуснатата съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещо лице специалист по безопасност на труда. Същото посочило, че с дясната ръка операторът на машината активирал пробивната сила на режещия инструмент, а с лоста задвижвал патронника със закрепен на него режещ инструмент в праволинейно-възвратно движение. Съдът приел за установено и обстоятелството, че машината била снабдена с предпазител, защитаващ оператора от въртящите се механични части, който към момента на злополуката не бил поставен на мястото си. Посочил, че работата с машината без предпазен капак била обичайна практика в дружеството. Въз основа на така установеното въззивният съд направил извод за неоснователност на възражението на работодателя за умишлено причиняване на злополуката от работника. Посочил, че това обстоятелство не било установено от събраните по делото доказателства и въвеждането му било преклудирано с влизането в сила на акта за трудова злополука на НОИ. Приел, че възражението за умишлено причиняване на злополуката следвало да бъде направено в рамките на административното производство, доколкото съдът не можел да осъществява контрол върху акта на органа, в който се съдържал извод за наличие на трудова злополука. Приел, че с оглед факта на настъпилото увреждане на ищеца, вследствие на работата му с процесната машина, при и по повод изпълнение на трудовите му задължения, са налице предвидените в закона предпоставки за уважаване на предявения иск. При определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение, съдът изложил принципни съображения за обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и разясненията по приложението ѝ дадени в ППВС № 4/68г., както следва: характера на увреждането, начина на неговото извършване, обстоятелствата, при които е осъществено, евентуалното допълнително влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания; продължителността на лечението и извършените медицински манипулации; перспективата за възстановяване и трайността на последиците; възрастта на увреденото лице и възможността то да продължи трудовата си кариера и да се социализира; общественото и социално положение, икономическата конюнктура и др. Въз основа на същите, въззивният съд приел, че вследствие на претърпения от ищеца инцидент, същият получил тежки телесни увреждания, които му причинили интензивни болки и страдания за дълъг период от време. Травмата била съпроводена със силна първоначална болка, чиято интензивност продължила в период от около пет месеца, след което започнала да намалява. Отчел настъпилото увреждане на нервите на дясната му ръка, както и че нарушението в захвата на водещата ръка на ищеца, довело до определяне на 50% трайно намалена работоспособност. Приел, че страданията на ищеца били с висок интензитет и продължителност, съпроводено с негативни психически преживявания съгласно свидетелските показания на близките на увреденото лице, които кредитирал изцяло, като основани на преките им впечатления. Въззивният съд отчел възрастта на пострадалото лице (пред пенсионна), с оглед на която заключил, че ограничението във възможностите му да полага труд не било продължително във времето. Съобразил и формираната съдебна практика по сходни случаи, от която приел, че за подобни травматични увреждания (ампутация на пръсти), настъпили в резултат на трудови злополуки в периода от 2017 г. - 2019 г., размерът на обезщетенията за неимуществени вреди в зависимост от степента на конкретната увреда варирали от 15 000 лв. (частична ампутация на фаланга на палец на лява ръка, при която бил нарушен захватът на ръката; частична ампутация на крайна фаланга на първи пръст на лява ръка) до 50 000 лв. (за частична ампутация на пръстите на двете ръце в резултат на трудова злополука през 2018 г., с определена пожизнено трайно намалена работоспособност 50% и установена липса на хватателна функция на двете ръце). Въз основа на съвкупната преценка на посочените обстоятелства и времето на настъпване на процесната злополука 28.05.2020г., съдът заключил, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 50 000 лева. По възражението за груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ и механизмът на настъпване на злополуката, съдът приел следното: Фактът, че при работа с процесната машина дясната ръка на работника следвало да управлява лоста, не можел да обуслови извод, че при работата си с нея работникът я е почиствал. Приел, че това обстоятелство не е установено по безспорен начин в производството. С оглед факта, че ищецът Ц. Е. изпълнявал фактически длъжност, която не кореспондирала на тази, на която бил назначен по трудов договор, направил извод за липса на проведени инструктажи и обучения за безопасно изпълнение на длъжността „шлосер“, както и за не предоставяне на подходящи предпазни средства и облекло. Посочил, че този извод е подкрепен и представените по делото доказателства, установяващи изпълнение на нормативно установените задължения на работодателя във връзка с осигуряване на безопасни условия са изпълнявани за длъжността, на която ищецът е бил назначен – „заварчик“. Изложил още, че фактът, че с машината се работело без да бъде поставен предпазният ѝ капак, в разрез с изискванията за безопасност, сам по себе си не можел да обуслови извод, че именно неговата липса е била причина за настъпване на злополуката. Направил същия извод и по отношение на останалите твърдени нарушения: не поставянето на предупредителни знаци, надписи и маркировки на машината, липсата на фотоелементна защита или други устройства, които автоматично да я изключват. Отчел обстоятелството, че ищецът е работил с пробивно-фрезовата бормашина в производствения цех на ответника в продължение на почти четири години преди инцидента, поради което приел, че същият е знаел рисковете от работата с нея. Въззивният съд направил извод за допусната от работника груба небрежност при работа с порцесната машина, изразяваща се в носене на ръкавици, за които знаел, че са предоставени от работодателя му във връзка с изпълняваните от него функции на „заварчик“; нарушение механизма на работа с машината, като не изпълнил указанията дясната му ръка да е поставена на лоста, а допуснал същата да се намира в непосредствена близост до пробивния инструмент по време на работа на машината. Това поведение съдът определил като пренебрегване и нарушение на основни технологични норми и правила за безопасност. В заключение, съдът направил извод, че с поведението си ищецът обективно е допринесъл за настъпване на трудовата злополука. Определил приносът му за произшествието в размер на 40 %, поради което направил извод, че дължимото от работодателя обезщетение, определено в размер на 50 000лв., следвало да бъде намалено до сумата от 30 000 лева. Касаторът Ц. С. Е. обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал., т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, формиращи съдържанието на понятието „справедливост“, оцени значението им за размера на вредите и изложи съответни мотиви. Твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 121/15.11.2017 г. по гр.д. № 5321/2016 г. на ВКС, III г.о.; 2/ За понятието справедливост по чл.52 от ЗЗД и кои са критериите, които се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? Съставлява ли съдебната практика самостоятелен критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? Твърди, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г.; 3/ Изисква ли принципът за справедливост по чл.52 от ЗЗД решаващият съд не само да установи, но и да оцени подходящо всички значими критерии за определяне на обезщетението за обезвреда на неимуществените вреди на пострадал? По този въпрос навежда довод за противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4/23.12.1968 г. и с решение № 1/04.03.2020 г. по т.д. №512/2019 г. на ВКС, I т.о. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставеният въпрос за приложението на чл.52 от ЗЗД следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на жалбоподателя за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти не са били взети предвид от въззивния съд или е съобразил такива, които са неотносими към определяне справедлив размер на обезщетението за пострадалия. При установяване на пропуск за преценка на конкретно обстоятелство, следва да се вземе предвид дали то е било включено в предмета на въззивната проверка, както и дали е от значение за крайния резултат по спора и би обусловило различен размер на обезщетението (в конкретния случай по-висок). В конкретния случай касаторът Ц. Е. е навел твърдения, че съдът е определил размера на обезщетението не въз основа на обективно съществуващите факти по делото, а въз основа на съдебната практика по други случаи, която не е самостоятелен критерий; съдът не е намерил точния паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди, като не е съобразил тежестта на увреждането и медицинските усложнения; продължаващите над година и половина болки и страдания; осакатяването на дясната ръка на пострадалия, което е довело до накърняване на хватателната ѝ способност. Въпросите са включени в предмета на спора и са обуславящи правните изводи на въззивния съд, но по тях не е налице соченото основание за допускане на обжалването. При постановяване на въззивното решение и определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди, съдът е съобразил настъпилите за пострадалия тежки телесни увреждания, продължителния период, в който е търпял интензивни болки и страдания; силната първоначална болка продължила в течение на пет месеца; увреждането на сухожилията на ръката, хватателната ѝ функция, определения процент трайно намалена работоспособност на лицето; негативните психически изживявания; възрастта на пострадалото лице, както и съдебната практика по сходни случаи. Всички посочени от жалбоподателя обстоятелства са били обсъдени от въззивния съд, били са въведени в производството пред него с оглед предметните предели на подадените въззивни жалби и са относими към определяне размера на следващото се на страната обезщетение. Съдебната практика не е самостоятелен критерий за определяне на обезщетението, но е част от обстоятелствата, които се вземат предвид при определяне справедливия размер на обезщетението, за да не бъде същото източник на неоснователно обогатяване. Поставен е и въпросът: С изтичане срока за отговор на исковата молба преклудира ли се възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи към този момент факти? Дължи ли служебно произнасяне съдът за груба небрежност – въз основа на факти, непосочени от ответника в отговора на исковата молба. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните разяснения дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 106/12.10.2023 г. по гр. д. № 367/2023 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 432/29.06.2010 г. по гр. д. № 392/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение №18/08.02.2012г. по гр.д.№434/2011г. на ІІІ г.о. Във връзка с този въпрос е наведен довод, че с исковата молба работодателят е навел твърдения за груба небрежност от страна на работника за настъпване на злополуката – премахване на предпазителя на машината от служителя и почистване на работното свредло с ръка по време на работа на машината. Съдът е излязъл извън така очертаните предели на възражението, като е приел, че и без обучение работникът се е запознал с рисковете и не е трябвало да ползва неподходящи предпазни средства, предоставени от работодателя и за начина на работа с машината. Трайно установена е практиката на ВКС, включително и задължителна такава, че предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска, като съдът дължи произнасяне в рамките на определените от страната предметни предели на производството и въведените от ответника възражения с отговора. В същата е дадено разрешение и за срока, в който ответникът може да подаде отговор на исковата молба и да въведе възражения, който е изрично определен в чл. 131 ГПК и е едномесечен, считано от датата на първото му по ред редовно уведомяване, с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, и указания за задължителното съдържание на отговора, последиците от неподаване на такъв, както и последиците при неупражняването на права. С изтичането на този срок се преклудира възможността на ответника да противопоставя възражения, основани на факти, осъществени и узнати към този момент. Той не може да поправи в по-късен момент пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснал. Само, ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства (чл. 133 ГПК) или на нарушаване на съдопроизводствените правила, страната може да го стори по-късно, включително и пред въззивна инстанция (в този смисъл и ТР 1/13 ОСГТК на ВКС). Казаното се отнася и до възражението за груба небрежност и обстоятелствата, на които то е основано. Въззивното решение е постановено в съответствие с тези разрешения. Със същото съдът се е произнесъл по въведените от страните доводи и възражения, без да е излязъл извън очертания от страните предмет на спора. В депозирания отговор на исковата молба ответникът изрично е направил възражение за неоснователност на иска поради умишлено причиняване на злополуката от работника/ищец, както и за груба небрежност при изпълнение на трудовите му задължения при работа с процесната машина, изразяващи се в неправилно боравене с нея (без предпазен капак и при неспазване на правилата за работа) и неправилно работно облекло (с ръкавици). По тези въпроси, макар и обуславящи изводите на въззивния съд, не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на Ц. Е. е формулиран и въпросът: Длъжен ли е на основание чл.269, ал.2 от ГПК въззивният съд да се произнесе по същество на спора, в рамките на твърденията и възраженията на страните, направени с въззивната жалба и писмения отговор. Твърди се противоречие на въззивното решение с т. 1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, I т. о. Наведен е довод, че съдът е излязъл извън въведените в жалбата възражения сведени до премахване на предпазителя на машината и почистване на работното място с ръка, като е взел предвид обстоятелствата, че ищецът не е трябвало да работи с машината, след като не е обучен и е ползвал неподходящи лични предпазни средства. Въззивният съд е съд по съществото на спора и като такъв следва да обсъди всички въведени пред него доводи, възражения и искания на страните, основани на установените по делото факти и имащи отношение към поставения за разглеждане материалноправен срок. Въззивният съд е обвързан от очертания пред него предмет на спора с въззивната жалба и отговора (чл.269 от ГПК), респ. след това при наличие на предпоставките по чл.266, ал.2 от ГПК. В конкретния случай, в жалбата си работодателят изрично е навел довод, че при работа с машината ищецът/работник е допуснал груба небрежност като „сам е свалил предпазителя на машината, чистил е работната маса при включена и работеща машина и то с ръкавици, като е отстранявал стружки механично със собствената си ръка, а не с четка, каквито са правилата“. При постановяване на обжалваното решение, съдът не е излязъл извън предмета на повдигнатите пред него възражения, с приетото, че поведението на работника, допринесло на настъпване на инцидента е неправилното боравене с машината и ползването на неправилно лично предпазно облекло. С оглед на това по въпроса не е налице твърдяното противоречие. Следващия поставен въпрос е: При намаляване обезщетението на основание чл.201, ал.2 от КТ, следва ли съдът да изложи мотиви относно механизма на увреждането и точното поведение на работника, в което се изразява неговата груба небрежност? Чия е доказателствената тежест за установяване на точното поведение на служителя, представляващо груба небрежност? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 114/19.07.2019 г. по гр. д. № 2413/2018 г. на ВКС, III г. о.; решение № 18/8.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на ВКС, III г. о. Не е налице твърдяното от страната противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по отношение задължението на съда да изложи мотиви за механизма на увреждането и точното поведение на работника и служителя. Въззивният съд е установил, че макар да е назначен на длъжност „заварчик“, още от постъпването си на работа ищецът е работил и с процесната машина; работодателят е извършил общ инструктаж за работа с машината и е предоставил инструктажа за безопасност, който е бил на разположение на работника; не е изпълнил задължението си за контрол за спазване на правилата за безопасност; за поставяне на предупредителни знаци и допълнителни защити. Отчел е обстоятелството, че правилата за безопасно боравене с машината са били известни на всички работници в цеха, като е установил и посочил и конкретното поведение на ищеца при работата му с машината, което е довело до настъпване на злополуката (носил е ръкавици и е нарушил правилата за работа). Поставеният въпрос чия е доказателствената тежест за установяване на точното поведение на служителя, представляващо груба небрежност е без значение. Касаторът не е навел твърдения въззивното решение да е постановено в противоречие с принципа за разпределение на доказателствената тежест и последиците от недоказването на факта за поведението на работника по време на настъпване на трудовата злополука. Въпросът е обусловен от несъгласието на страната с изводите на съда и преценката на доказателствата, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол. Следващият поставен въпрос е: Когато съдът приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, следва ли да мотивира оценката на заключението на вещо лице? Когато съдът формира други крайни изводи, длъжен ли е да обоснове подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати и следва ли получаването им да е обяснено ясно и разбираемо, за да може съответният извод да бъде разбран и оспорен от страните, респ. проверен при обжалване? Твърди се противоречие на въззивното решение с Решение № 50181/28.06.2023 г. по гр. д. №2119/2022 г. на ВКС, III г. о. Този въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата; за начина, по който може да бъде извършено доказването в производството. Същият е принципно значим за производството и по него е налице трайно установена съдебна практика, според която въззивният съд е длъжен да изложи мотиви за обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, както и да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата. В конкретния случай въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. В същото съдът е изложил мотиви за годността на експертизата, която кредитирал заедно с обясненията на вещите лица дадени в съдебно заседание, по вътрешно убеждение и в съвкупност с останалите доказателства. Изводите му за това, че само поставеният предпазен капак не би могъл да предотврати настъпването на конкретната злополука са резултат от съвкупната преценка на заключението на вещите лица и свидетелските показания. Още повече, че самите вещи лица не са дали заключение, че единствената причина за настъпване на инцидента е липсата на предпазен капак на машината. По този въпрос също не е налице соченото от страната основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставени са и въпросите: 1/ Налице ли е груба небрежност, когато трудовата злополука е настъпила в резултат на работа с не обезопасени машини и без да е проведен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност при работа? Твърди се, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС в решение № 977/14.01.2010 г. на по гр. д. № 298/2009 г., IV г. о. и решение № 60/5.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г., IV г. о.; 2/ Чие е задължението за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд? Може ли да има груба небрежност при постоянна практика на работодателя, нарушаваща правилата за безопасна работа? Твърди се, че разрешението на този въпрос от въззивния съд противоречи на решение № 187/29.10.2020 г. по гр. д. № 4559/2019 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 157/24.06.2014 г. по гр. д. № 6210/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о.; 3/ Следва ли работодателят да поддържа съществуването на здравословни и безопасни условия на труд през цялото време на изпълняването на работата, включително с дисциплинарни мерки? Когато работодателят не предприеме такива мерки, при наличие на постоянна практика нарушаваща правилата за безопасна работа и настъпилата вследствие на това трудова злополука, прилагат ли се правилата за грубата небрежност по чл.201, ал.2 от КТ. Наведен е довод за противоречие с практиката на ВКС в решение № 50255/17.01.2023 г. по гр. д. № 649/2022 г., III г. о. и решение № 268/25.03.2021 г. по гр. д. № 1030/2020 г., IV г. о. Поставените въпроси са включени в предмета на спора и са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. Те са намерили своето разрешение в установената практиката на ВКС (решение № 977/14.01.2010 г. по гр.д. № 298/2009 г. на ІV г.о.; решение №60/05.03.2014 г. по гр.д. №5074/2009 г, на IV-то ГО; решение № 523/07.08.2024 г. по гр.д.№102/2023г. на ВКС, ІV г.о. и посочените в него съдебни актове на касационната инстанция). Според нея, превенцията на риска от трудова злополука при работа с машини и специфично оборудване е отговорност на двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща. Делът на дължимите от работодателя мерки за осигуряване безопасни условия на труд и значението им за превенцията на риска не изключва прилагането на чл.201, ал.2 от КТ, щом работникът грубо е нарушил правилата за безопасност, но наред с другите обстоятелства е от значение за степента, в която се намалява обезщетението при трудова злополука. Прието е още, че когато, с оглед превенцията на риска, работодателят не е обезпечил конкретния работен процес с всички възможни и необходими мерки за обезопасяване, а е разчитал главно на инструкции и механизми, зависещи единствено от дисциплината, самоконтрола, уменията и опита на работника в неговата работа, при установена от страна на последния груба небрежност, тежестта на работодателя е значителна в отговорността за настъпване на увреждането. Процентът на съпричиняване се определя от механизма на причиняване на трудовата злополука, като мислено се преценява тежестта на допринасяне за всеки от факторите, причинили травматичното увреждане, както и съотношението между причините, когато са повече от една, обективно има ли баланс между тях или някоя от тях е основна. Разяснено е още, че когато работодателят допуска постоянна практика за нарушаване на правилата за безопасна работа с машините, може, с оглед обстоятелствата, да не е приложима грубата небрежност при настъпила трудова злополука. Въззивното решение е постановено в съответствие с тези разрешения. При постановяването му съдът е съобразил установените по делото обстоятелства свързани с настъпване на злополуката: ищецът Ц. Е. е изпълнявал фактически длъжност, която не съответства на тази, на която е назначен по трудов договор; на същия бил проведен общ инструктаж за работа; правилата за работа с машината са били предоставени на работниците и са били на тяхно разположение; липса на осъществен контрол за изпълнение на указанията за безопасна работа с машината; липса на поставени предупредителни знаци, надписи и маркировки на машината; липса на фотоелементна защита или други устройства, които автоматично да я изключват; ищецът е знаел, че при работа с машината носи ръкавици, които са му предоставени от работодателя във връзка с изпълняваните от него функции на „заварчик“; допуснал дясната му ръка да се намира в непосредствена близост до пробивния инструмент по време на работа на машината. Въз основа на тези факти, съдът приел, че злополуката не е предизвикана единствено и само от липсата на предпазен капак на машината, както и от не поставянето на предупредителни знаци, надписи и маркировки на машината, липсата на фотоелементна защита или други устройства, които автоматично да я изключват. В конкретния случай, въззивният съд установил неизпълнение на задължението на работодателя за контрол и спазване на безопасните условия на труд, но това обстоятелство няма да доведе до промяна в крайния резултат по спора, доколкото това неизпълнение не е постоянна практика и не е единственото, довело до настъпване на вредоносния резултат. Съдът е съобразил поведението на пострадалия и конкретния му принос за злополуката (нарушението на технологичните правила за експлоатация на машината, които били достъпни за него; част от тях са били повторени, макар и общо в инструктажа за безопасност на работата и са били известни на останалите работници в цеха). Процентът на приноса е определен въз основа на съпоставка на поведението както на работника, така и на работодателя и тежестта на всяко от тях за настъпване на инцидента. Последният поставен от касатора Ц. Е. въпрос „Чие е задължението за осигуряване на подходящи лични предпазни средства?“ е неотносим към произнасянето на въззивния съд и обуславящите му мотиви. В решението съдът не е приел, че е задължение на работника да осигури подходящ лични предпазни средства, поради което по отношение на него не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Касаторът „Булдекор“ ООД е направил искане за допускане на обжалването по правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 111/23.07.2020 г. по гр. д. № 2694/2019 г. на ВКС, IV г.о.: 1/ Кога се преклудира възможността на работодателят да прави възражение за умишлено причиняване на злополуката по чл.201, ал.1 от КТ – в рамките на административното производство пред НОИ по чл.53 от КСО или може да се направи и в рамките на исково производство по чл.200 от КТ; и 2/ Длъжен ли е съдът, при предявен иск по чл.200, ал.1 от КТ да се произнесе по наведено в отговора на исковата молба възражение по чл.201, ал.1 за умишлено причиняване на увреждането? Тези въпроси са включени в предмета на спора и са от значение за резултата по делото. Същите са намерили разрешение в установената практика на ВКС, включително и сочената от касатора. Според нея, когато трудовата злополука е установена с административен акт, в правомощията на гражданския съд е да установи дали са налице предпоставките за изключване отговорността на работодателя, ако пострадалият сам е причинил умишлено увреждането. Разяснено е още, че разпоредбата на чл.55 ал.3 КСО не изключва приложението на чл.201 ал.1 КТ, тъй като двете норми имат самостоятелно значение и следва да бъдат тълкувани във връзка една с друга. Прието е, че независимо от наличието на влязъл в сила административен акт гражданският съд, разглеждащ иска по чл.200 от КТ е длъжен да разгледа своевременно заявените възраженията на ответната страна за изключване на отговорността по чл.201 ал.1 КТ, респ. за намаляването ѝ, когато е налице груба небрежност. Възражението за умишлено причиняване на злополуката е обстоятелство от значение за преценката за изключване на отговорността на работодателя по чл.201 ал.1 КТ, поради което при предявен иск по чл.200, ал.1 от КТ, съдът е длъжен да се произнесе по него, стига да е своевременно въведено. В конкретния случай възражението за умишлено причиняване на трудовата злополука от ищеца/работник е въведено с отговора на исковата молба и впоследствие в подадената от страната въззивна жалба. Действително, изводът в обжалваното решение, че същото е преклудирано от издаденият административен акт за установяване на злополуката е неправилен, но същият не се е отразил на крайния резултат по спора, тъй като това не е единствения мотив на въззивния съд. В обжалваното решение съдът е приел още, че това твърдение не е установено от събраните по делото доказателства. Този извод е съобразен с практиката на ВКС, според която умисъл у работника за причиняване на увреждането е налице, когато има интелектуалното и волево съдържание, по смисъла на чл.11 от НК – увреденият е съзнавал какви са последиците от деянието и е искал настъпването на тези последици. С оглед на това, по тези въпроси не са налице предвидените в чл.280 от ГПК и посочени от страната предпоставки за допускане на обжалването. Поставени са и въпросите: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи, твърдения и възражения на страните и да отговори на всички заявени от страните оплаквания?; 2/ Длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви в решението си, когато с него препраща към първоинстанционното решение по реда на чл.272 от ГПК?; 3/ Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните? Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ІV г.о.; решение № 373/23.07.2014г. по гр.д. № 3003/2013г. на ІV г.о., решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ІІ т.о., решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. №3638/2014 г. на I т.о.; решение № 108/15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на II г.о.; решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III г.о.; решение № 222/27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. II т.о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на II т.о.; решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на II т.о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т.д.№ 1544/2014 г. на II т.о.; решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на II т.о.; решение № 180/11.01.2016 г. по т.д.№ 1618/2014 г. на II т.о.; решение № 94/13.09.2016 г. по т.д.№ 3768/2014 г. на II т.о.; решение №161/4.10.2016 г. по т.д.№ 2220/2015 г. на II т.о.; определение №423/11.05.2018г. по гр.д.№535/2018г. на ІV г.о.; решение №108/15.02.2018г. по гр.д.№5201/2016г. на ІІ г.о.; определение №236/08.03.2016г. по гр.д.№507/2016г. на ІV г.о. Поставените въпроси са принципно значими за всяко производство, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване за разглеждането им. Както беше посочено по-горе, доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставените въпроси следва да се разглеждат в рамките на въведените оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения, а именно кои доказателства, доводи и възражения, представляващи част от предмета на въззивния спор, не са били разгледани от съда. Касаторът е навел доводи, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви по същество на спора за справедливия размер на обезщетението за този вид травма и каква е степента на съпричиняване на пострадалия, която рефлектира пряко върху справедливия размер на обезщетението; не е изпълнил задължението си да изложи собствени мотиви по същество и да се произнесе по всички защитни възражения на ответника (без да са уточнени). При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е обосновал извода си за справедливия размер на обезщетението следващо се на ищеца за търпените болки и страдания от получените вследствие на злополуката увреждания, като е обсъдил обстоятелствата от значение за определянето му, включително и приноса на пострадалия за настъпване на инцидента. Съгласно чл.272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. В този случай въззивната инстанция се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. Липсата на изложени конкретни твърдения за необсъдените възражения и доводи на страната, препятстват настоящата инстанция да извърши селекцията по чл.288 от ГПК, доколкото с оглед диспозитивното начало в процеса съдът не може сам да ги изведе. По поставените въпроси не е налице твърдяното от страната противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По всички поставени въпроси касаторът е направил искане за допускане на и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като отговорът на същите ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава и липса на посоченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсва обосновка на това основание, а именно за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Следващите формулирани от „Булдекор“ ООД въпроси са: 1/ Следва ли решаващия съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да прецени икономическите показатели за доходите в страната към дата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване на пострадалия; 2/ Какви са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука? Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение № 50183/27.03.2023г. по т. д. № 1624/2021 г. на IІ т.о.; решение № 476/27.01.2016г. по гр. д. № 3281 / 2015 г. на IV гр.о.; решение № 70/28.07.2015 г. по т. д. № 707/2014 г. на II т.о.; решение №198/24.03.2011г. по гр.д.№743/2010г.; решение №50068/31.03.2023г. по гр.д.№2622/2022г. на ІVг.о.; решение № 50139/10.01.2023 г. по т. д. № 545 / 2022 г. на II т.о.; решение №2916/29.03.2022г. по адм.д.№10752/2021г. на ВАС; решение №50101/07.10.2022г. по т.д.№1197/2021г. на ІІ т.о.; решение №146/07.10.2020г. по гр.д.№4129/2019г. на ІV г.о. Във връзка с тези въпроси са наведени твърдения, че въззивният съд не е обсъдил всички относими към определяне на справедлив размер на обезщетението обстоятелства, не е съобразил минималната работна заплата и икономическите условия в страната. Както беше посочено по-горе (при разглеждане на поставените въпроси за приложението на чл.52 от ЗЗД от касатора Ц. Е.), при преценка основанията за допускане на касационното обжалване, съдът е обвързан от наведените от страната доводи. В конкретния случай единственият относим към въпросите довод на жалбоподателя е за несъобразяване на икономическите условия в страната и минималната работна заплата. Макар в решението си въззивният съд да не е отбелязал изрично това обстоятелство, той е съобразил икономическите условия към датата на злополуката, като е отчел времето на настъпването ѝ и изминалия период от постановяване на съдебните актове по сходни дела, които е взел като ориентир при определяне на конкретния размер на обезщетението. С оглед на това, по тези въпроси не е налице соченото основание за допускане на обжалването. Последните поставени от касатора „Булдекор“ ООД въпроси са: 1/ По какви критерии се определя степента/ процента на приноса на пострадалия при съпричиняване на трудовата злополука; и 2/ Какво представлява приноса на пострадалия във вредоносния резултат – обективен елемент от съпричиняването или абстрактно понятие и длъжен ли е съда да посочи изрично в какво се изразява съпричиняването като конкретно обективно съществуващо обстоятелство. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в ТР №1/2021г. на ОСГТК на ВКС; ППВС №17/1963г.; ТР №1/204г. на ОСТК на ВКС. Във връзка с тези въпроси отново е наведен довод, че съдът не е обсъдил конкретно установените по делото обстоятелства свързани с настъпване на злополуката и факта на ползвани от работника ръкавици; не е посочил никакви обективни критерии за определяне на конкретния размер на приноса на пострадалия. Както беше посочено по-горе, при постановяване на въззивното решение и преценка наличието на принос на пострадалия работник за настъпване на злополуката (груба небрежност) и конкретния процент, съдът е отчел механизма на настъпването ѝ, поведението на двете страни и установените по делото обстоятелства. Въпросите са обосновани с несъгласието на страната с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, което не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение по реда на чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК, обосновано с доводи за силно завишен размер на дължимото обезщетение и занижен размер на съпричиняването, като не е съобразил съдебната практика по сходни случаи (решение по гр.д.№6398/2013г. на РС – Пловдив; решение по гр.д.№98/2019г. на Районен съд – Перник; решение по в.гр.д.№1260/2020г. на Софийски градски съд; решение по гр.д.№1324/2015г. на Районен съд – Казанлък; решение по гр.д.№284/2017г. на Окръжен съд – Перник; решение по гр.д.№2349/2017г. на Районен съд – Габрово; решение по гр.д.№2307/2016г. на Районен съд – Разград). Искането отново е основано на изложените в касационната жалба оплаквания за необоснованост и неправилност на обжалвания съдебен акт. При постановяване на решението съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или е направил изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че посочените в изложението решения не представляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,