Определение № 310 от 13.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 1063/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Събирателно дружество „ИВ-М-П. и П. С-ие” със седалище в [населено място], обл. П., срещу въззивно решение № 1153 от 08.07.2011 г., постановено по гр. д. № 1555/2011 г. на Пловдивски окръжен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 90 от 07.07.2011 г. по гр. д. № 379/2010 г. на Карловски районен съд в частта за отхвърляне на предявения от касатора против [община] иск с правно основание чл.59 ЗЗД за разликата над сумата 12 788.33 лв. до пълния претендиран размер от 18 920.75 лв. К. моли за отмяна на въззивното решение и за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД в пълен размер с присъждане на направените разноски. В касационната жалба се поддържа, че решението е необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Излагат се подробни оплаквания срещу изводите на въззивния съд за съществуване на заявеното от ответника с възражение за прихващане насрещно вземане за наем по договора за наем на общински недвижим имот и за частично погасяване чрез прихващане на претендираното с иска вземане, произтичащо от извършени в имота ремонтни работи и подобрения. Навеждат се и доводи за нарушение на съдопроизводствените правила по чл.266, ал.3 ГПК вследствие отказа на въззивния съд да допусне преразпит на вещото лице, изготвило съдебно - техническата експертиза в първоинстанционното производство, и да допусне допълнителна или повторна експертиза за установяване действителния размер на разноските за ремонт и подобрения. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че: В обжалваната част въззивното решение противоречи на ППВС № 1/1953 г. - т.І.3 и т.ІІ.3, и на ППВС № 1/1985 г. - т.19; Решението съдържа произнасяне по важни за изхода на делото въпроси, свързани с направеното от ответника възражение за прихващане - дали с възражение за прихващане могат да се предявяват само ликвидни и изискуеми вземания или и вземания, които не са ликвидни и поради това следва да се претендират чрез насрещен иск, и дали предявеното от ответника и уважено от съда възражение за прихващане е процесуално недопустимо като непредявено с отделен иск, които въпроси са решени в противоречие с ППВС № 7/1973 г. и се решават противоречиво от съдилищата; Решението е постановено при неизясненост на делото от фактическа страна поради процесуални нарушения на съда, което съставлява противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в ППВС № 7/1965 г., ТРОСГК № 1/04.01.2001 г., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ІV г. о. и определения на ВКС по чл.288 ГПК; Отказът на въззивната инстанция да допусне повторна или допълнителна съдебно - техническа експертиза налага ВКС да допусне обжалваното решение до касационен контрол, за да се произнесе по въпросите дали въззивният съд е длъжен да допусне доказателство, което е от съществено значение за изхода на делото, как следва да се тълкува чл.266, ал.3 ГПК и какви са предпоставките за неговото прилагане, дали съдът трябва да обсъди съдебно - техническата експертиза наред с всички доказателства и при липса на специални знания да допусне експертиза и без искане на страната, ако това касае пълното изясняване на спора. За доказване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК е представена съдебна практика. Ответникът по касация [община] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба с аргументи в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по гр. д. № 379/2010 г. е образувано пред Карловски районен съд по предявен от [фирма] против [община] иск за заплащане на сумата 18 920.75 лв., претендирана като разноски за извършени ремонтни работи и подобрения в общински недвижим имот - сладкарница в „Младежки дом”, [населено място], [община], предоставен за ползване с договор за наем от 26.07.2007 г. Ищецът е основал иска си на фактическия състав на чл.59 ЗЗД като е посочил в исковата молба, че отношенията във връзка с извършването на ремонт и подобрения не са предмет на уговаряне в договора. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 12 788.33 лв. до предявения размер от 18 920.75 лв., Пловдивски окръжен съд се е позовал на заключението съдебно - техническата експертиза по делото, на базата на което е приел, че стойността на обедняването на ищеца - наемател вследствие влагането на разноски за ремонт и подобрения в имота възлиза на сумата 14 838.33 лв., която ответникът дължи по правилото на чл.59 ЗЗД. Въззивният съд е разгледал противопоставеното от ответника възражение за прихващане със сумата 2 050 лв., формирана като сбор от разликата между дължимия /според преценката му/ договорен наем и платения от ищеца месечен наем за периода 15.08.2007 г. - 21.10.2009 г. След анализ на доказателствата и препращане към мотивите на обжалваното решение, възражението за прихващане е счетено за доказано по основание и размер. В зависимост от произнасянето по възражението за прихващане, вземането по чл.59 ЗЗД /14 838.33 лв./ е редуцирано с размера на заявеното за прихващане насрещно вземане на ответника - наемодател /2 050 лв./ и предявеният иск е уважен за сумата 12 788.33 лв., съответно е отхвърлен за разликата до 18 920.75 лв. С определение, постановено в разпоредително заседание по чл.267 ГПК на 13.06.2011 г., въззивният съдебен състав е оставил без уважение искането във въззивната жалба на ищеца за преразпит на вещото лице, изготвило съдебно - техническата експертиза, и за поставяне на допълнителни задачи към експертизата. Отказът е мотивиран със съображения, че направените доказателствени искания не попадат в нито една от хипотезите на чл.266, ал.1 - ал.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС в ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 1/1985 г., без да формулира конкретен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Независимо от това, като се има предвид предмета на произнасяне в цитираните постановления, очевидно противоречието се поддържа по отношение на въпросите за съдържанието на мотивите към обжалваното решение и за задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните. Данните по делото обаче не сочат на отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 1/1985 г. Въззивният съд е изложил мотиви към решението си, от които е видно, че е обсъдил релевантните за спора факти, относимите доказателства и направените от страните доводи и възражения. Частичното уважаване и частичното отхвърляне на исковата претенция е обосновано с подробни фактически и правни изводи, отнасящи се както до основанието и размера на претендираното с иска вземане по чл.59 ЗЗД, така и до съществуването и размера на противопоставеното за прихващане насрещно вземане, като съобразно правилото на чл.272 ГПК е препратено допълнително и към изводите на първоинстанционния съд. Съдържанието на въззивното решение кореспондира с указанията в ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 1/1985 г., а дали изводите на въззивния съд по съществото на спора са обосновани и законосъобразни, е въпрос от значение за правилността на решението, не и за допускането му до касационно обжалване. Във втората част на изложението са формулирани няколко въпроса, които в своята цялост се свеждат до предпоставките за прихващане на вземане, въведено в процеса с възражение за прихващане, и до възможността да се извърши съдебна компенсация със спорно /неликвидно/ вземане. Въпросите са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като частичното отхвърляне на иска по чл.59 ЗЗД за сумата 2 050 лв. е последица от уважаване на направеното от ответника възражение за прихващане с вземане за неплатен наем. К. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по възражението за прихващане в отклонение от практиката на ВС в ППВС № 7/1973 г., както и че въпросът дали е допустимо съдебно прихващане с неликвидно вземане се решава противоречиво от съдилищата. С Постановление № 7/1973 г. Пленумът на ВС е обобщил практиката по някои въпроси на съдебната делба, а предмет на спора по настоящото дело е претенция за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, поради което създадената с постановлението задължителна практика е неприложима и не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като противоречията в практиката на съдилищата по въпросите относно предпоставките за допускане на съдебна компенсация са преодолени с постановени при действието на чл.290 ГПК решения на ВКС - напр. решение № 225/28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 149/30.10.2009 г. по т. д. № 79/2009 г. на ІІ т. о. В цитираните решения, които имат характер на задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е застъпено категорично становище, че в качеството й на правен способ за погасяване на насрещни еднородни вземания за в бъдеще, съдебната компенсация, осъществявана с възражение за прихващане, е възможна и допустима не само с ликвидни /безспорно установени по основание и размер/ вземания, но и с вземания, които не са ликвидни и подлежат на установяване в хода на процеса. Изяснено е, че правните последици на възражението за прихващане са аналогични на насрещния иск и с оглед на това ликвидността на противопоставеното за прихващане вземане настъпва с влизане в сила на решението за уважаване на възражението за прихващане, в който момент се формира сила на пресъдено нещо относно съществуването, изискуемостта и размера на прихващаното вземане и настъпва ефекта на съдебната компенсация. В аналогичен смисъл се е произнесъл и въззивният съд, който е разгледал заявеното от ответника възражение за прихващане с вземане за неплатен наем и след като е приел, че вземането е доказано по основание и размер, е допуснал да се извърши съдебна компенсация с претендираното от ищеца вземане по чл.59 ЗЗД. При наличие на задължителна практика по поставените значими за делото въпроси основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е неприложимо, а доколкото въззивното решение е съобразено с посочената задължителна практика, касационното обжалване не може да се допусне и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Преценката дали изводите за съществуване на заявеното за прихващане вземане за наем са правилни, е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК и наведените в изложението доводи за отсъствие на вземането са лишени от значение за достъпа до касация. Повдигнатите в третата част на изложението процесуални въпроси - за отказа да се допусне преразпит на вещото лице и да се назначи допълнителна/повторна съдебно - техническа експертиза, представляват касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждане на делото от въззивната инстанция. Процесуалните нарушения могат да бъдат ревизирани само в производството по чл.290 ГПК за осъществяване на същинския касационен контрол, но по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване, в каквато насока са и указанията на ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 1555/2011 г. на Пловдивски окръжен съд. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 200 лв. /платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 11.10.2011 г./. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,