Определение № 3906 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2100/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Технически университет – [населено място] чрез адв. Т. против решение № 1537/30.11.2022 г. по гр. д. № 1936/2022 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответната страна Р. Н. В. чрез адв. Т. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1950/16.06.2022 г. по гр. д. № 12846/2021 г. на Районен съд – Варна (РС – Варна) в частите, с които Технически университет (ТУ) – Варна е осъден на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ да заплати на Р. Н. В. сумата в размер на 29 135. 15 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 15.11.2018 г. до 15.05.2019 г. след приспадане на получаваните от ищеца трудови възнаграждения от „Булавто“ АД за периода от 06.12.2018 г. до 21.01.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 03.09.2021 г. до окончателното погасяване на задължението, както и на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата в размер на 7 000 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 15.11.2018 г. до 30.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 03.09.2021 г. до окончателното погасяване на задължението.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищецът е заемал длъжността „ректор“ при ответния университет - считано от 30.06.2015 г. същият е назначен на тази длъжност въз основа на избор по чл. 58, ал. 1, т. 5 КТ със срок на мандата от 4 години. По повод подадени сигнали за плагиатство в трудове на ищеца комисията за академична етика при ТУ – Варна в своя доклад е установила такова в научния му дисертационен труд. Предвид на това обстоятелство, министъра на образованието и науката е издал заповед № РД 09-3271/13.11.2018 г. за назначаване на временно изпълняващ длъжността „ректор“ на ТУ – Варна за срок до избиране на нов ректор, но за не повече от шест месеца. Счетено е, че с учредяването на временен мандат на друго лице за същата длъжност е предсрочно прекратен мандатът на ищеца като „ректор“, поради осъществяване на изрично предвидената предпоставка на чл. 10, ал. 2, т. 6, б. „г“ от Закона за висшето образование (ЗВО). В тази връзка са изложени аргументи, че назначаването на временно изпълняващ длъжността е несъвместимо с продължаването на мандата на предходния „ректор“, тъй като целта е да бъде осигурено продължаването на текущата дейност на висшето учебно заведение именно след отстраняването на последния по силата на настъпилото нормативно основание. Заповедта на министъра е била предмет на оспорване по съдебен ред и с влязло в сила решение № 4119/03.05.2022 г. по адм. д. № 6995/2021 г. на Върховен административен съд (ВАС), петчленен състав е отменена. Прието е, че с отмяната на заповедта настъпилото по силата на нея прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца на длъжността „ректор“ при ТУ – Варна, се явява също отменено. Съобразено е, че междувременно със Заповед № ЛС-413/14.11.2018 г. на вр. и. д. „ректор“ на ТУ – Варна трудовото правоотношение между ищеца и ответника на длъжността „професор“ е прекратено, считано от 15.11.2018 г. Изложени са доводи, че липсата на изрично вписване в нея за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца и за длъжността „ректор“ произтича от факта, че мандатът му е бил вече предсрочно прекратен по силата на заповед № РД 09-3271/13.11.2018 г. на министъра, която към момента все още не е била отменена и е пораждала действие. Второинстанционният съд е съобразил, че с влязлото в сила на 25.03.2020 г. решение по гр. д. № 18698/2018 г. на РС - Варна е признато изцяло за незаконно уволнението на ищеца със заповед № ЛС–413/14.11.2018 г. и последният е възстановен на длъжността „ректор“ на ТУ – Варна. Намерил е, че от решаващо значение за основателността на иска е фактът, че прекратяването на трудовото правоотношение за длъжността, на която ищецът е възстановен, е оспорено по законоустановения ред по АПК чрез обжалване на заповедта, въз основа на която фактически е настъпило уволнението и същата е отменена като незаконосъобразна с влязло в сила решение на ВАС, което по силата на чл. 302 ГПК е задължително за гражданския съд по отношение горния извод за незаконосъобразност. По силата на разпоредбата на чл. 299 ГПК за обвързващо за съда, сезиран с настоящия правен спор, е прието влязлото в сила решение по гр. д. № 18698/2018 г. на РС - Варна, с което ищецът е възстановен на предходно заемната длъжност „ректор“. Посочено е също, че принудителната безработица на ищеца, която се явява основното релевантно обстоятелство по делото наред с незаконността на уволнението, не е спорна между страните и се установява от приложената справка от НАП относно действащите трудови договори на Р. В. за периода от 15.11.2018 г. до 15.05.2019 г. От същата е установено, че след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, в периода от 06.12.2018 г. до 21.01.2019 г. е работил единствено при „Булавто“ АД, като този факт е признат и от ищеца, и се удостоверява от представения от него трудов договор с посочения работодател. При съобразяване със заключението на изслушаната и приета ССчЕ е установено, че дължимото на ищеца обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 15.11.2018 г. до 15.05.2019 г., след като се приспаднат възнагражденията, които той е получавал от „Булавто“ АД за времето 06.12.2018 г.-21.01.2019 г., възлиза на 29 135. 15 лева. В този размер искът е приет за основателен и е уважен. Относно претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ – за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение е установено, че полагащия се на ищеца платен годишен отпуск, който не е начислен от работодателя за 2018 г. и от 01.01.2019 г. до 30.06.2019 г. е 30 дни, а дължимото за него обезщетение възлиза на 7 116. 30 лева. С оглед диспозитивното начало в процеса претенцията е уважена в претендирания й размер от 7 000 лева.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните питания имат следното съдържание (уточнено и конкретизирано от ВКС съгласно правомощията му с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК):

1. „Задължен ли е съдът при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства и да мотивира изводите си?“;

2. „За значението на формираната сила на пресъдено нещо?“;

3. „Когато едно лице има две трудови правоотношения с висше учебно заведение – от една страна за академичната длъжност „професор“ и от друга – за изборна ръководна длъжност „ректор“, с прекратяване на първото правоотношение настъпва ли прекратяване и на второто?“;

4. „Следва ли когато лицето, заемащо длъжността „ректор“ на висше учебно заведение е отстранено от изпълнение на правомощията му със заповед на министъра на образованието и науката, на основание чл. 10, ал. 2, т. 6 ЗВО и след което временно изпълняващият длъжността „ректор“ е прекратил трудовото му правоотношение за академичната длъжност „професор“, признато с влязло в сила съдебно решение за незаконно, да бъде ангажирана отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за принудителна безработица, определено според възнаграждението за длъжността „ректор“?.

Касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г.о., решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г.о. (по първото питане), ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК (по второто питане), решение № 295 от 05.10.2011 г. по гр. д. № 1826/2010 г. на III г.о. (по третото питане).

Обосновава се и искане за допускане на касационен контрол и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК спрямо повдигнатите трето и четвърто питане.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият поставен въпрос е свързан с процесуалната дейност на инстанцията по същество по решаване на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Той удовлетворява обща предпоставка за достъп до касация, но не и специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставеното питане е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава. Според тази практика в задължение на съда е да изгради решаващите си мотиви, въз основа на които постановява правния резултат по делото, след преценка на всички събрани в хода на съдебното дирене доказателства за релевантните по спора факти и обсъждане защитните доводи и възражения на страните във връзка с тях. Той е длъжен да разреши правния спор като мотивира решението си по съществото му. Такива задължения има и въззивния съд като инстанция по съществото на спора – вж. указанията, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания второинстанционният съд е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В негово задължение е да подложи на преценка всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и обсъди събраните за тях доказателства, като аргументира кои от тях намира за установени, а други за неосъществили се. Обжалваният съдебен акт е постановен в съответствие с горните правни разрешения. Съставът на втората съдебна инстанция е изпълнил задълженията си като е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора като е зачел влязлото в сила решение по преюдициален спор и съобразил правилото на чл. 297 ГПК - да не приема нещо различно, само когато това обвързва със сила на пресъдено нещо страните по висящото дело и може да им бъде противопоставено, и е направил съответните правни изводи. Дали така направеният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява - в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а както се отбеляза по - горе по първия формулиран въпрос тези разрешения са съобразени. Затова по него липсват предпоставки за допускане на обжалването.

Относно питането за значението на формираната сила на пресъдено нещо следва да се изтъкне, че в случая жалбоподателят не формулира конкретен правен въпрос с обуславящо значение за делото, а навежда оплаквания за неправилно приложение на процесуалната разпоредба на чл. 297 ГПК – срещу зачитането от решаващия състав на влязлото в сила решение по гр. д. № 18698/2018 г. на РС – Варна, с което уволнението на ищеца е признато за незаконно и е възстановен на длъжността „ректор“ на ТУ – Варна. Такива оплаквания обаче могат да се обсъждат при преценка правилността на обжалваното решение във фазата на вече допуснато касационно обжалване и разглеждане на касационната жалба по същество, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но не подадат в предмета на производството по селектиране на касационната жалба - по чл. 288 ГПК. Липсата на конкретно формулиран правен въпрос не позволява преценката на посочените и приложени съдебни решения за съответствие с произнасянето на съда по настоящия спор. Ето защо в тази фаза непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, както изрично се приема в мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Останалите повдигнати въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешени и не удовлетворяват общо основание. По съществото си те представляват изложение на тезата на касатора, че волеизявлението на работодателя е било насочено към прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца за академичната длъжност „професор“, а същият обективно е бил отстранен от упражняване на правомощията му като „ректор“, която теза е резултат от интерпретация на страната за осъществилите се по делото факти и обстоятелства, а не изхожда от фактическите установявания на решаващия състав. В обжалваното решение не са излагани съображения, че отстраняването на ищеца като „ректор“ на висшето училище (заради установено плагиатство в научния му труд) с назначаването от министъра на образованието и науката на вр. и. д. „ректор“ е довело до прекратяване и на трудовото му правоотношение на академичната длъжност „професор“ при висшето училище, каквито доводи навежда жалбоподателят, а още по – малко е прието, че липсва основание за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, определено според възнаграждението за длъжността „ректор“, доколкото ищецът обективно е бил отстранен именно от тази длъжност. Питанията са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за основателност на исковите претенции. Те, по своето естество съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията й (по чл. 288 ГПК ). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Както вече се изтъкна по-горе, непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

По искането за достъп до касация при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се изтъкне следното. В тази си част касаторът недопустимо се позовава по едни и същи въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС и такава се прилага (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквато хипотеза се поддържа от жалбоподателя. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в предходния пункт на изложението, няма.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 600 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.