Определение № 299 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 96/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. А. М., чрез адв. К. като неин пълномощник, против решение № 4514 от 24.07.2020 г. по гр. д. № 12260/2019 г. на Софийски градски съд, ГК, IV-Д състав.

Ответникът „Специализирани болници за рехабилитация – национален комплекс“ ЕАД – гр. София, чрез адв. С. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 172174/22.07.2019 г. по гр. д. № 70557/2018 г. на Софийски районен съд, 60 състав за отхвърляне на предявените от касаторката против „Специализирани болници за рехабилитация - национален комплекс" ЕАД – [населено място] искове за защита срещу незаконно уволнение: по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за признаване на уволнението й със заповед № РД-15-269/28.09.2018 г. на работодателя за незаконно и неговата отмяна, по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяване на ищцата на длъжността „организатор маркетинг/реклама“ в дирекция „Медицински дейности, маркетинг и анализи“ в ответното дружество и по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ - за присъждане на обезщетение за оставане на ищцата без работа поради уволнението, за периода от 28.09.2018 г. до 28.03.2019 г., в общ размер на 6 930. 36 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищцата е била в правоотношение с ответното дружество по трудов договор № РД-15-493/31.10.2001г., първоначално на длъжност „началник отдел „Маркетинг и реклама“, а впоследствие - от 02.12.2013 г. е била преназначена на длъжност „организатор маркетинг/и реклама“ в отдел „Маркетинг и продажби“. Посочил е, че след отмяна на предходното уволнение на ищцата от 2014 г. по чл. 328, ал. 2 КТ, тя е била възстановена на предишната работа на длъжност „организатор маркетинг/и реклама“ в дирекция „Медицински дейности, маркетинг и анализи“ при ответника като е подписала допълнително споразумение от 02.01.2018 г. към трудовия договор във връзка с възстановяването си на работа. Със заповед № РД-09-103/05.05.2017 г. на изпълнителния директор на ответното дружество - т. 5 и т. 7, е закрит отдел „Маркетинг и анализи“ в Дирекция „Финанси“, като е разкрита Дирекция „Медицински дейности, маркетинг и анализи“. Втората инстанция е установила също, че със заповед № РД - 09 - 103 - 1/05.05.2017 г., в допълнение на заповед № РД - 09 - 103/05.05.2017 г., е наредено, считано от 10.05.2017 г., да бъде променено изискването за необходимото образование за заемане на длъжностите „организатор маркетинг и реклама“ и „специалист маркетинг“ на висше образование с образователно - квалификационна степен „бакалавър“ или „магистър“ по специалностите „маркетинг“ или „реклама“. Във връзка с новото изискване са утвърдени и нови длъжностни характеристики за посочените длъжности. Направен е извод, че въпросните две заповеди от 05.05.2017 г. са надлежно въведени в електронния регистър на заповедите в ответното дружество, а след тях е вписана заповед от 10.05.2017 г., с което хронологичния ред на издаването им е спазен. В обжалваното решение са обсъдени представените от ищцата пред работодателя й писмени документи за придобита образователна степен по специалност и квалификация и е прието, че лицето не притежава необходимата образователно - квалификационна степен, изискуема за изпълнение на длъжността, съобразно установените нови изисквания и не отговаря на новите изисквания за образование за изпълнение на длъжността „организатор маркетинг и реклама“. Установено е, че със заповед № РД-15-269/28.09.2018 г. трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ-поради липса на необходимото образование за изпълнение на работата.

При позоваване на правилото на чл. 272 ГПК втората инстанция е препратила към мотивите на първостепенния съд и е приела, че в случая са осъществени предпоставките за законосъобразно упражняване правото на работодателя да прекрати трудовия договор с ищцата на посоченото в заповедта обективно основание - чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, както и че при реализирането на това право не е допусната злоупотреба с правата му, по смисъла на чл. 8 КТ. Посочено е, че фактическият състав на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ предвижда промяна в изискванията за заемане на съответната длъжност и намира приложение при такава промяна (на изискванията за необходимото образование и квалификация за изпълнение на дадена длъжност), настъпила след сключване на трудовия договор. Новите изисквания за образование и професионална квалификация следва да са въведени в нормативни актове, длъжностна характеристика или щатно разписание в хода на действие на трудовото правоотношение. В конкретния случай е прието, че при съпоставяне на двете длъжностни характеристики – тази при постъпване на работа на ищцата и последващата, приета от работодателя, е налице въведено ново изискване за изпълнение на длъжността, каквото не е съществувало в предходната длъжностна характеристика (да притежава висше образование със степен бакалавър или магистър в областта на „маркетинга“ или „рекламата“, считано от 10.05.2017 г.). Изложени са съображения, че работодателят има право да променя изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, когато същите не са определени в нормативен акт, като неговата воля в този случай е подчинена на суверенната му преценка. Посочено е, че съдът не е компетентен да се произнася каква квалификация налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна в изискванията стига с нея да не се нарушават императивни правни норми, включително и забраната за злоупотреба с право - чл. 8, ал. 1 КТ, както и пряка и непряка дискриминация. Развити са съображения, че в случаите на промяна в изискванията за заемане на длъжността работодателят има, на общо основание, задължение да спазва принципа за добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения. При уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ макар съдебният контрол да не обхваща преценката за целесъобразност на работодателя, контролът на съда за законосъобразност на уволнението, извършено на това основание включва и преценката дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно, съобразно изискванията на закона - чл. 8, ал. 1 КТ, когато в процеса е въведено твърдение (довод) за нарушения на тези изисквания. Споделено е разбирането, че презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ се приема за оборена когато по делото е установено, че чрез предоставените му от закона средства работодателят е целял прекратяване на трудовия договор с конкретен служител, че въведените нови изисквания са единствено с цел да се прекрати трудовия договор с определен служител или да се заобиколят изискванията за подбор по чл. 329, ал. 1 КТ или предварителната закрила по чл. 333 КТ. В обжалваното решение са изложени аргументи във връзка с доводите на ищцата за допусната злоупотреба с правото на работодателя да прекрати трудовия й договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, както и за дискриминационно и неравностойно отношение спрямо нея; за липса на качествено изменение в трудовите задължения, освен в изискването за образование; че законосъобразното прекратяване на трудовия договор е следвало да се извърши на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ, а не по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ; за злоупотреба с право от работодателя, свързана със заобикаляне на защитата по чл. 333 КТ при процесното уволнение, което е проведено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, вместо по чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ;

че промяната на изискванията е направена само с цел последващо прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. Посочено е, че липсва установено по делото желание на работодателя, чрез законово допустими средства (промяна в изискванията за заемане на длъжността), да постигне прекратяване на трудовия договор конкретно с ищцата. Направен е извод, че ищцата не е оборила презумпцията по чл. 8, ал. 2 КТ за добросъвестно упражняване на трудовите права от страна на работодателя. Според съда не се установява по делото след прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата заеманата от нея длъжност да е била съкратена, нито на нейно място да е бил назначен служител, който да не отговаря на новото изискване за образование. За ирелевантно за спора е прието обстоятелството дали работодателят е осигурил необходимите условия на ищцата да упражнява трудовите си задължения и е изтъкнато, че това поведение е от значение за евентуална претенция за обезщетение от недопускане до работа, каквато не е предявявана в производството.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси с твърдението, че са значими за изхода по делото и разрешението им в обжалваното въззивно решение е в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за развитието на правото - основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тяхното съдържание е следното:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и оплаквания, направени във въззивната жалба?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата съдебна инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора като изготви собствени мотиви?“

3. „Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които се релевантни за спора при постановяване на съдебното решение?“

Горните въпроси са относими към правомощията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора и се повдигат при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение за отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 248/23.04.2010 г. по гр. д. № 254/2009 г. на IV г.о., решение № 345/06.03.2014 г. по гр. д. № 3868/2013 г. на IV г.о., решение № 93/10.07.2017 г. по гр. д. № 3986/2016 г. на III г.о., решение № 235/04.10.2017 г. по гр. д. № 4531/2016 г. на IV г.о., решение № 321/31.10.2011 г. по гр. д. № 13/2011 г., решение № 66/19.03.2013 г. по гр. д. № 870/2012 г., и двете на III г. о., решение № 33/19.02.2015 г. по гр. д. № 3050/2014 г. на IV г.о., решение № 160/13.01.2017 г. по гр. д. № 2077/2016 г. на II г.о., решение № 257/13.12.2016 г. по гр. д. № 2436/2016 г. на III г.о. – по първия въпрос; в решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., решение № 173/15.07.2013 г. по гр. д. № 1131/2012 г. и решение № 218/03.11.2016 г. по гр. д. № 2217/2016 г., всичките по описа на III г.о. – по втория въпрос и в решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г.о – по третия въпрос.

Страната обоснова искане за допускане на касационен контрол и при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по „поставения въпрос по отношение приложението на чл. 75, ал. 1, предл. последно ГПК, тъй като разпоредбата на чл. 75, ал. 1 ЗЗД не дава достатъчно ясен отговор на поставения въпрос, а задължителна съдебна практика по него не е налице“. Сочи се, че създаването на такава „практика и даването на насока на съдилищата при разрешаване на подобни казуси ще бъде от съществено значение за развитието на правото“.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Формулираните от жалбоподателя питания се поставят с оглед обобщаващия процесуален въпрос за правомощията на въззивната инстанция като съд по същество и произтичащите от това задължения за обсъждане на доводите, възраженията и твърденията на страните, анализ и оценка на доказателства и мотивиране на съображения при разрешаване на спора, предмет на делото. Този въпрос е принципно относим към процесуалната активност на всеки въззивен съд при разрешаване на материалноправния спор, с разглеждането на който е сезиран и удовлетворява общо основание, но не и допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липса на поддържаното отклонение с практиката на ВКС, на която страната се позовава. По въпроса е налице последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и установена по задължителен за съдилищата начин – с ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и изразена в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 52 от 07.06.2017г. на ВКС по гр. д. № 3463/2016 г. на І г. о.; решение № 154 от 24.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3848/2015 г. на IV г. о.; решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о.; решение 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г. на I г. о.; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г. на II г. о.; решение № 210/19.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 861/2016 г. на ІV г. о.; решение № 22/19.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2979/2014 г. на ІV г. о. и др.). Съобразно тази практика въззивният съд е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания. Той трябва да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, като с оглед на тях да съобрази и подложи на преценка доказателствата и обсъди доводите на страните, които не са обсъдени от първостепенния съд и не може да препрати към мотивите му, без да изложи собствени такива след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Неговото решение следва да отговаря на изискванията по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК с излагане на самостоятелни изводи по предмета на делото – материалноправния спор, с разглеждането на който е сезиран и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Мотивите на въззивното съдебно решение следва да отразяват решаващата дейност на второинстанционния съд, а не да са декларативни – така съгласно т. 3, раздел I от ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27.12.1965 г. и т. 13 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г., които запазват своето значение и при действието на новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) мотивите трябва да съдържат кратко указание за спора, за това какво съдът е приел по отношение на фактите и посочване, след преценка и обсъждане на кои доказателства, съдът е формирал правните си изводи. Процесуалната възможност за препаращане към мотивите на първата инстанция при потвърждаване на нейното решение, съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Като съд по съществото на спора втората инстанция следва да осъществи същата дейност като първата съдебна инстанция и съобразно с изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти; да прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора; да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. В случая всичко това е сторено от въззивния съд и съобразяването на постановеното от него решение с тази практика лишава от основание искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по така поставения обобщаващ въпрос.

Отсъстват предпоставки за селекция на касационната жалба и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като в обжалваното решене липсват разрешения за приложение на чл. 75, ал. 1 ГПК - относно възнаграждението на свидетелите, респ. за приложение на чл. 75, ал. 1 ЗЗД – относно надлежното изпълнение на задължението на кредитора, с което изискването за общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) не е удовлетворено. Затова и искането за достъп до касация на това основание не може да се уважи.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените въпроси, което има за последица недопускане на касационен контрол на въззивното решение.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.