Определение № 2556 от 08.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1242/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответник в производството – М. Н. К. против въззивно решение № 242 от 02.03.2023 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.гр.д. № 2077 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която частично са уважени предявените от ищеца „Юробанк България“ АД искове, като след отмяна на първоинстанционно решение № 266978/16.12.2021 г. по гр.д. № 14181/2019 г. на Софийски градски съд /СГС/ в частта му, с която са осъдени Н. К. К. и М. Н. К. да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД главница по договор за потребителски кредит HL 39312 от 24.06.2008 г. в размер на 52950.47 швейцарски франка за периода от 03.11.2014 г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.10.2019 г. - датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и договорна лихва за редовен кредит в размер на 8152.07 швейцарски франка за периода от 30.11.2016 г. до 30.10.2019 г. - датата на подаване на исковата молба, вместо това са осъдени Н. К. К. и М. Н. К. да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД главница по договор за потребителски кредит HL 39312 от 24.06.2008 г. в размер на 52950.47 швейцарски франка по курс „купува“ за швейцарския франк на „Юробанк България“ АД към лева - 1,1906 лева за 1 швейцарски франк, при условията на обявена предсрочна изискуемост, начиная от вноската, дължима на 03.11.2014 г. до вноската, дължима на крайната дата на издължаване по кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.10.2019 г. - датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и възнаградителна лихва в размер на 4574.97 швейцарски франка за периода 30.11.2016 г. – 27.04.2018 г., като част от пълен размер от 36520.21 швейцарски франка за периода 30.11.2016 г. до 30.10.2019 г., осъден е М. Н. К. да заплати на „Юробанк България“ АД допълнително възнаградителна лихва за периода 28.04.2018 г. до 17.06.2019 г. в размер на 3345.94 швейцарски франка по курс „купува“ за швейцарски франк на „Юробанк България“ АД към лева - 1,1906 лева за 1 швейцарски франк, като част от пълен размер от 36520.21 швейцарски франка за периода 30.11.2016 г. до 30.10.2019 г. и е потвърдено същото първоинстанционно решение в частта му, с която Н. К. К. и М. Н. К. са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД договорна лихва за просрочен кредит в размер на 7895.65 швейцарски франка, като част от пълно вземане в размер на 9968.35 швейцарски франка за периода 10.11.2016 г. до 21.10.2019 г., такси в размер на 1268.57 швейцарски франка, като част от общ размер от 2364.32 швейцарски франка за периода 03.11.2014 г. до 30.10.2019 г. и застраховки в размер на 288.65 швейцарски франка, като част от общ размер 2364.32 швейцарски франка за периода 01.12.2014 г. до 30.10.2019 г., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че изготвеният от първоинстанционния съд доклад по реда на чл. 146 е непълен, неясен и неточен. Това е констатирано от въззивния съд, който дал изрични и подробни указания на ищцовото дружество да отстрани нередовностите на ИМ в указан срок. Според касатора указанията на съда за уточняване на ИМ, съответно предмета на делото и формирането на претендираните суми по предявените обективно съединени искове, не били надлежно изпълнени от ищеца, което обаче не било взето под внимание от решаващия състав. Вместо да върне исковата молба, поради неизпълнение на указанията до ищеца, въззивният съд дал нова възможност на ищеца да изправи нередностите на исковата си молба, което касаторът намира за недопустимо. Твърди се, че предметът на делото е останал неизяснен в хода на две съдебни инстанции, претенциите на ищеца останали с неясни основание и петитум, а вместо да върне исковата молба въззивният съд на практика, в противоречие с процесуалните правила, дал нов срок на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата му молба, каквато възможност според касатора процесуалния закон не урежда. Твърди се, че въззивният съд неправилно е подвел правилния си материалноправен извод за неравноправност на клаузите и по- конкретно на клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора, към заявената искова претенция. Според касатора, доколкото клаузите на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 и ал. 4 са нищожни поради неравноправност, изпълнението на задълженията по договора следва да се извършва в лева, което се явява валутата, определяща размера на отпуснатия кредит, съответно размерите на вноските за погасяване на задължението. В резултат, между страните следва да намери приложение онази част от клаузите, която не се засяга от посочената нищожност, а именно – според касатора между страните е възникнало правоотношение по договор за кредит за сума, отпусната в лева, която следва да бъде погасявана отново в лева, без същите да бъдат превалутирани в швейцарски франкове. Това следвало и от обстоятелството, че кредитът реално е отпуснат в лева, а не както се твърди от банката-ищец - в швейцарски франкове, като паричната единица на сметката (CHF) служи само за изчисленията и се ползва виртуално. Исковете обаче са предявени за сума в швейцарски франкове. Според касатора съгласно задължителните разрешения в Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК, ВКС, съдът не може да присъди сума в различна валута от претендираната и дори само на това основание исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, в какъвто смисъл са цитирани решения на окръжни и районни съдилища. Претендира се, че възражението на касатора пред въззивния съд, че първоинстанционният такъв е стигнал до крайните си изводи без да обсъди в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства и наведените от страните възражения, въобще не е разгледано от САС. В изложения смисъл се сочи, че СГС не е взел предвид изтъкнатите от ответника М. К. обстоятелства, че в чл. 7 от процесния договор за потребителски кредит не е посочен падежът на погасителните вноски, тъй като не е въведено число на месеца, към което падежът настъпва, което обстоятелство не е обсъдено от въззивната инстанция. Не е взето предвид и обстоятелството, че погасителен план не е имало нито към датата на сключване на договора, нито към датата на спиране на плащанията, поради което за кредитополучателя е било невъзможно да знае колко да плаща, а САС не е изложил каквито и да било мотиви в тази насока. Следователно, според касатора условията на чл. 18, ал. 2 от договора за обявяване на предсрочна изискуемост не са настъпили, доколкото е било невъзможно да се установи наличието на конкретно неизпълнение от страна на кредитополучателите, а липсата на предпоставките кредиторът да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си по договора за кредит, води до неоснователност на претенциите на ищеца на отделно основание. Сочи се, че нито СГС, нито САС са обсъдили и възраженията, наведени по отношение на връчената на касатора нотариална покана, по силата на която ищецът твърди, че е настъпила предсрочната изискуемост на вземането. Излага се, че към посочената в поканата дата 05.04.2009 г. кредитът е бил обслужван редовно и неизпълнение по него не е имало, обратното не се твърди, нито се доказва, поради което цялото изявление за обявяване предсрочна изискуемост е невалидно, и не е породило правни последици. Твърди се също, че и двете инстанции по същество не са обсъдили наведеното още с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност, а от своя страна САС не е обсъдил и това за изтекла абсолютна давност по чл. 112 от ЗЗД, наведено с въззивната жалба, като новонастъпило обстоятелство. Критикува се приложението от въззивния съд на материалния закон. Според касатора неравноправни са клаузите на чл. 18, ал. 1 и 2 от договора за кредит, а като приема обратното САС стига до неправилни крайни изводи. Сочи се в обратен смисъл решение № 82/07.07.2022 г. по т.д. № 871/2021 г. на ВКС, I-во ТО, съгласно което при преценка за евентуално неравноправен характер на клауза за предсрочна изискуемост в договор за кредит, сключен с потребител, съдът следва да обсъди критериите, посочени в решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Сочи се, че критериите, залегнали в решението на СЕС са дали възможността кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем е обусловена от неизпълнението на основно по договора за кредит задължение, дали посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали тя дерогира приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита. Според касатора, по подробно изложени в жалбата му съображения, клаузата на чл. 18, ал. 1 е неравноправна. Неравноправна се явява и клаузата на чл. 18, ал. 2 от процесния договор, която е послужила като основание за обявяване на предсрочна изискуемост на процесния договор. В тази връзка касаторът счита, че възможността банката да обяви кредита за предсрочно изискуем е най-тежката санкция за кредитополучателя по договора и следва да бъде обусловена от съразмерно тежко неизпълнение, каквото неплащането на 3 месечни погасителни вноски не е, в каквато насока също се развиват подробни съображения. Твърди се, че нито договорът, нито националното законодателство предвиждат механизъм, чрез който кредитополучателят би могъл да санира несъщественото си неизпълнение и по този начин да преустанови действието на предсрочната изискуемост на кредита. Според касатора на практика, при сбъдване на посочените в клаузата условия, банката може във всеки един момент да обяви кредита за предсрочно изискуем, което се налага поради наложилото се в съдебната практика виждане, че за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит изричното уведомяване на длъжника е необходимо и може да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение до него или в уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, стига волеизявлението на кредитора (банката) да е възпроизведено недвусмислено и конкретно спрямо вземането и задълженото лице. Така, отново според касатора, кредитополучателят се явява беззащитен срещу произвола на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем в произволно избран от нея и необозрим във времето момент. Така кредитополучателят е поставен в едно „вечно“ висящо положение, което само по-силната икономически страна в лицето на банката, контролира, а в полза на кредитополучателя не са налице каквито и да било механизми и подходящи, и ефективни средства за защита. Според касатора това най-ясно се демонстрира от фактите по процесния договор, като банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем 7 (седем) години, след твърдялото настъпване на условията по чл. 18, ал. 2 от договора. В случай че клаузите на чл. 18, ал. 1 и ал. 2 бъдат приети за неравноправни, съответно нищожни, то като краен резултат те не са породили правни последици и извършените въз основа на тях действия, в това число обявяването на кредита за предсрочно изискуем не са произвели действие. Следователно за банката не е възникнало вземане на предявеното основание и исковете й следва да бъдат изцяло отхвърлени, а изводите на САС в тази връзка са неправилни, тъй като въззивната инстанция, в разрез с цитираната практика на ВКС и СЕС разглежда клаузата на чл. 18 и залегналите в нея критерии не в контекста на принципните условия, които тя урежда, а единствено в контекста на конкретна фактическа обстановка. Критикуват се изводите на САС и във връзка с чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. Според касатора посоченият текст урежда възможността кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем при неплащане на една или повече вноски, а чл. 18 касае не само пълно, но и частично неплащане на вноски и това на практика означава, че дори незначително частично неплащане на месечни вноски би обосновало правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Твърди се, че независимо от изложеното относно неравноправността на клаузите на чл. 18, ал. 1 и 2, в хода на производството е установено, че на основание чл. 18, ал. 2 от договора за кредит, предсрочната изискуемост е настъпила на 04.07.2011 г., поради неиздължаване в срок на погасителна вноска с падеж 03.07.2011 г., която се явява и трета последователна неиздължена погасителна вноска. Според касатора за разлика от ал. 1 на чл. 18, която съдържа възможност за избор от кредитора дали и кога точно да се възползва от възможността да отнеме преимуществото на срока за погасяване, то хипотезата на чл. 18, ал. 2 не предвижда такава възможност. При обявяване на предсрочна изискуемост, договорът за банков кредит е прекратен и действието не може да продължи. Неплащането на три броя анюитетни вноски, води автоматично до прилагането на чл. 18, ал. 2 от договора, за което е без значение дали и в кой момент кредиторът ще уведоми длъжника с нарочно волеизявление за предсрочната изискуемост, а това е необходима предпоставка, за да може кредиторът да се ползва от правото си да се снабди с изпълнителен титул. Според касатора изпълнението на изискването за уведомяването на длъжника има отношение единствено за реализиране на защитата на кредитора по принудителен ред на основание предсрочната изискуемост, но не касае момента, в който чл. 18, ал. 2 от договора проявява своето действие, така както е уговорено с договора между страните, нито определя началния момент на погасителната давност. Отново според касатора, това не противоречи и на тълкуването, залегнало в постановките на задължителната практика, въведена с т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Прекратителното основание е залегнало в договора и то не може да бъде поставено в зависимост от уведомяването на длъжника, защото периодът от настъпването на обективните предпоставки визирани в договора до реализиране на субективния елемент на уведомяването, може да се проточи с години. Според касатора клаузата на чл. 18, ал. 2 следва да се тълкува в полза и на двете страни по договора за кредит, като е недопустимо бездействието на банката (продължило 7 години) да ограничи възможността и правото на кредитополучателя да се позове на изтекла погасителна давност, с оглед на което такова е релевирано по делото. Излагат се отново подробни оплаквания за неправилно прилагане от страна на въззивния съд на материалния закон, основани на съдържанието на нотариалната покана, по силата на която ищецът твърди, че е настъпила предсрочната изискуемост на вземането по процесния договор. Поддържа се твърдението, че в полза на касатора е изтекла и абсолютната давност по чл. 112 от ЗЗД, което се явява новонастъпило обстоятелство, настъпило след приключване на съдебното дирене и хода по същество в първоинстанционното производство, съответно - възражението за изтекла погасителна давност по чл. 112 ЗЗД не е преклудирано и може да бъде наведено пред въззивната инстанция, което и надлежно е направено. Според касатора не е обсъдено наведеното при условията на евентуалност още с отговора на исковата молба възражение, че по договора за кредит изобщо не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като потестативното право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем е било погасено. Според изложеното в жалбата, правото на банката кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем е възникнало към датата на осъществяване на предпоставките по чл. 18, ал. 2 от договора. Съдебната практика и теория приема, че потестативните права също могат да бъдат погасявани по давност или да бъдат преклудирани, като съдът следва да следи за съществуването на правото ех officio. Твърди се, че възражението за изтекла погасителна давност по отношение на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем изобщо не е обсъдено, в каквато връзка касаторът счита, че предсрочна изискуемост изобщо не е настъпила и предявените на това основание искове е следвало да бъдат отхвърлени изцяло. Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, обезсилването му, ведно с първоинстанционното такова, връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото, при условията на евентуалност – отмяната на въззивното решение в обжалваната му част, като неправилно и отхвърляне на предявените срещу касатора искове в цялост, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Поставят се въпросите: I. Процесуалноправни: Въпрос № 1.1.: „Длъжен ли е съдът, при неизпълнение (пълно или частично) в указания срок на дадените на страна в производството точни и ясни указания за отстраняване на нередовности по исковата молба и пълно процесуално бездействие на страната, да върне исковата молба и да прекрати производството по делото, още повече, при положение, че страната е била предупредена за последиците от неизпълнението?“ Въпрос № 1.2.: „Допустимо ли е, при неизпълнение (пълно или частично) в указания срок на дадените на страна в производството точни и ясни указания за отстраняване на нередовности по исковата молба и пълно процесуално бездействие на страната, съдът служебно и без да е налице каквото и да било искане на страната в тази насока (или твърдение за неизпълнение на указанията поради уважителни причини) да предоставя допълнителни възможности за отстраняване на нередовностите по исковата молба?“ Въпрос № 1.3.: „Накърнява ли съдът изискването за предоставяне равни възможности на страните за упражняване на права в процеса, когато въпреки неизпълнението на надлежно дадените на страна в процеса указания и пълно процесуално бездействие от нейна страна, решаващият съдебен състав не прилага свързаните с неизпълнението последици и предоставя допълнителни възможности за изпълнение на дадените указания, без да е сезиран с искане за това?“ Като се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба в насока недопустимост на постановените решения по съществото на спора, като постановени по нередовна искова молба, се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, обективирана в решение № 251 от 11.10.2013 г. по гр.д. № 2062/2013 г. на Върховен касационен съд, определение № 4432 от 22.12.2022 г. по ч.гр.д. № 4791/2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, решение № 315/07.12.2010 г. по гр.д. № 3555/2008 г. на Второ г.о., ВКС; определение № 60325 от 15.09.2021 г. по ч.т.д. № 1592/2021 г. на Върховен касационен съд, 2-ро т.о., определение № 512 от 03.11.2016 г., по ч.гр.д. № 3026/2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то г.о., определение № 397 от 12.10.2020 г. по ч.гр.д. № 2897/2020 г. на Върховен касационен съд, 3-то г.о., определение № 52 от 10.02.2016 г. по ч.гр.д. № 492/2016 г., TP № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. При условие, че се приеме, че цитираната съдебна практика не урежда изрично поставените по-горе въпроси, касаторът счита че по поставените въпроси следва да бъде даден еднозначен отговор, доколкото такова разрешение ще осигури точно спазване и прилагане на основните принципи на процесуалния закон за диспозитивно начало, състезателност, равенство между страните и непосредственост, което от своя страна ще осигури надлежното упражняване на процесуалните права на страните и правото на защита - основание за допустимост на касационната жалба по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпрос № 1.4.: „Допустимо ли е съдът да присъди претендираните в рамките на съдебното производство суми във валута, различна от валутата, посочена от ищеца в петитума на исковата молба?“ По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителните разрешения в Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК, ВКС, съгласно което съдът не може да присъди сума в различна валута от претендираната, както и с постановени в същия смисъл, цитирани в изложението, решения на Окръжен съд – Пловдив. Въпрос № 1.5.: „Длъжен ли е, с цел да изясни предмета на делото, първоинстанционният съд да даде указания на ищеца да уточни какъв е частичният размер главница по падежирали вноски, който претендира и какъв е частичният размер главница по предсрочно изискуема главница, който претендира? Липсата на такова уточнение препятства ли възможността на ответниците да упражнят правото си на защита и създава ли предпоставки за злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца, включително при евентуално увеличение на иска или предявяване на последващ такъв в друго производство?“ Въпрос № 1.6.: „Длъжен ли е решаващият състав да изложи подробни мотиви по всички, наведени в срок възражения, като обоснове и аргументира извода си за основателност, съответно неоснователност по всяко от така наведените възражения?“ Въпросът се обосновава с твърдения, че въззивната инстанция не се е мотивирала защо счита наведеното възражение за изтекла абсолютна погасителна давност по чл. 112 от ЗЗД за неоснователно. Касаторът счита, че въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС по поставения по-горе въпрос /такава към въпроса не е цитирана/, което е обусловило и изхода на делото, а това е основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. II. Материалноправни въпроси: Въпрос № 2.1.: „Допустимо ли е при прилагане на критериите, посочени в решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 на Съда на Европейския съюз, съдът да изхожда единствено от контекста на конкретна фактическа обстановка, а не от контекста на принципните условия, които конкретната договорна клауза урежда и то без да изследва въпросът дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита?“ Твърди се, че съгласно решение № 82/07.07.2022 г. по т.д. № 871/2021 г. на ВКС, I-во ГО, при преценка за евентуално неравноправен характер на клауза за предсрочна изискуемост в договор за кредит, сключен с потребител, съдът следва да обсъди критериите, посочени в решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 на Съда на Европейския съюз. Според касатора от една страна, въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с цитираните решения на ВКС и СЕС по посочения по-горе въпрос, което е обусловило изхода на делото - основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, съответно т. 1 и т. 2 от ГПК. При условие, че се приеме, че цитираната практика на ВКС, както и решението на СЕС не урежда изрично поставения по-горе въпрос, касаторът счита, че на него следва да бъде даден еднозначен отговор, доколкото такова разрешение ще осигури точно спазване и прилагане на основните принципи, залегнали в решението на СЕС и прилагането им в практиката на съдилищата - състезателност, равенство между страните и непосредственост, което от своя страна ще осигури надлежното прилагане на материалния закон и упражняване на процесуалните права на страните, както и правото им на защита - основание за допустимост на касационната жалба по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпрос № 2.2.: „Погасява ли се по давност правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем и в какъв срок след датата на настъпване на условията, обуславящи възникването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем? В обосноваване на въпроса се възпроизвеждат част от оплакванията на касатора за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила в частта им, уреждаща мотивирането на съдебните актове. Поддържа се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, без да се цитира конкретна практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи. Въпрос № 2.3.: „Достигането на волеизявлението на кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост до длъжника има ли като последица самото настъпване на предсрочната изискуемост или е единствено предпоставка за реализиране на защитата на кредитора по принудителен ред на основание предсрочната изискуемост?“ Въпрос № 2.4.: „Допустимо ли е бездействието на кредитора, който в продължение повече от 5 години не уведомява длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, да води до едностранно утежняване на финансовото положение на длъжника, тъй като освен целия остатък от главницата, по време на бездействието си кредиторът продължава да начислява редовна растяща лихва, едновременно с наказателната?“ Въпрос № 2.5.: „Следва ли да се счита, че необходимостта от уведомяване на длъжника за упражненото от кредитора право за обявяване на банковия кредит за предсрочно изискуем е уредена в полза на кредитополучателя, в качеството му на икономически по-слабата страна и не може да се тълкува като възможност за кредитора да бездейства и по този начин едностранно да утежнява финансовото положение на длъжника?“ Касаторът счита, че по поставените въпроси следва да бъде даден еднозначен отговор, доколкото такова разрешение ще осигури надлежното прилагане на материалния закон и упражняване на процесуалните права на страните, както и правото им на защита - основание за допустимост на касационната жалба по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В допълнение на гореизложеното, както и на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК касаторът моли за цялостна проверка на обжалваното въззивно решение относно вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност - обстоятелства, представляващи самостоятелни и независими основания за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените искове в уважената им част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че: Макар сключеният договор за кредит да е като цяло действителен, чл. 3.5 и чл. 6.3 и чл. 12 от договора за кредит, които дават възможност на банката едностранно да променя лихвения процент, както и клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от договора, които определят начина на формиране на задълженията по договора, са неравноправни и поради това нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, в обосноваване на който си извод съдът е изложил подробни мотиви. Според съда установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя - потребител позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Въззивният състав е посочил, че договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, предвид разпоредбата на чл. 430 ТЗ, съгласно която с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. При уговорка за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на 75 000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, и установяване на нищожност поради неравноправност на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора, то кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута - равностойността в швейцарски франкове на 75 000 лева по първоначално определения курс, т.е. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. Според съда това обосновава извод, че нищожните клаузи не следва да бъдат прилагани, а задълженията на кредитополучателя следва да бъдат определяни от една страна спрямо първоначалния погасителен план (с оглед погасяването на вноски при постъпили плащания) при лихвен процент към момента на сключване на договора, а от друга - задълженията следва да бъдат погасявани в швейцарски франкове по курс „купува“ на „Юробанк България“ АД към лева в деня на усвояване на кредита. Цитирана е от въззивния състав съдебна практика на ВКС в насока на това, че в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната или резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (щвейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в националната или резервната валута на страната (лева/евро) и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута (щвейцарски франкове) - така решение № 170/16.03.2021 г. по т.д. № 1901/2019 г. на ВКС, II т.о. Ето защо според въззивния съд е неоснователно твърдението на жалбоподателите, че кредитът следва да се връща в настоящия случай в лева, а от тук неоснователно към процесния случай се отнасят постановките на Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът е посочил още, че следва да бъде разгледан и въпросът дали клаузата на чл. 18 от договора за кредит, която предвижда възможност за банката при определени условия да обяви кредита за предсрочно изискуем и така да лиши длъжника от преимуществото на срока, е неравноправна или не. Излага се, че с уточнението на исковата молба банката е навела твърдения, че поради просрочие на вноската, дължима на 03.07.2012 г., е обявила предсрочна изискуемост на кредита при условията на чл. 60, ал. 1 ЗКИ вр. чл. 21, ал. 1, б. „б“ от договора за кредит. Според въззивния съдебен състав договорената възможност длъжникът да загуби предимствата на срока и от него кредиторът да иска предсрочно пълно изпълнение не е нищожна. Предсрочната изискуемост е възможност предвидена в закона - чл. 71 от 6 ЗЗД, както и специално за договорите за банков кредит - в разпоредбата на чл. 432 от ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 432 от ТЗ страните имат право да уговорят в договора за банков кредит условия за настъпване на предсрочна изискуемост. Съгласно чл. 60, ал. 2 от ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем при неплащане на една или повече вноски, в какъвто смисъл е и клаузата на чл. 18 от договора за кредит. От изложеното следва, че законът допуска при договорени условия длъжникът да изгуби преимуществата на срока, които са му предоставени първоначално с договора. Посоченото води до извод, че с клаузата на чл. 18 от договора за кредит страните са упражнили едно свое предоставено от закона право. Те са постигнали съгласие, че при посочени условия банката придобива правото да търси предсрочно своето вземане от кредитополучателя и да го лиши от предимството на договореното разсрочено плащане. Така както е формулирана хипотезата на чл. 18 не може да се приеме, че към момента на сключването на договора банката е постигнала изгодна само за нея и недобросъвестна договорка, във вреда на по-слабата страна - длъжника, която да противоречи на закона или да го заобикаля. Постигната е договорка при неизпълнение на едно от съществените задължения на договора за банков кредит - непогасяване на кредитните вноски, банката да има право да обяви вземането си за изцяло предсрочно изискуемо. Валидността на една клауза се преценява към момента на сключване на договора, в който тя се съдържа, а в случая съдържанието на клаузата е почти идентично с предвиденото в чл. 60, ал. 2 ЗКИ, поради което няма как да е нищожна. От друга страна, тя може да е валидна, но да не е добросъвестно приложена от правоимащата страна. Ето защо според съда, въпрос не на валидност и равноправие на договорната клауза, а на добросъвестно и точно изпълнение на договорните задължения е как банката ще упражни предоставеното й от чл. 18 право. Във всяка отделна хипотеза следва да се прецени дали банката добросъвестно е упражнила предоставено й право да търси вземането си от кредитополучателя изцяло и предсрочно в зависимост от това дали неизпълнението на договорните задължения е съществено, трайно и показващо продължително нежелание на длъжника да изпълнява точно своите задължения по сключения договор. Съдът е посочил, че преценката за наличие на съразмерност на упражненото право от страна на банката да превърне вземането си в предсрочно изискуемо (да лиши длъжника от преимуществото на договорения срок) и неизпълненото задължение от страна на длъжника трудно може да се изведе от самото формулиране на договорната клауза за предсрочна изискуемост. Тази преценка е конкретна и зависи от размера на задължението на ответника, от размера на договорените погасителни вноски, а не само от техния брой, от договореното какво погасяват тези вноски - само главница, само лихви или и двете в някакво съотношение и т.н. Ето защо въззивният състав е намерил за валидно и допустимо страните да договорят право на банката да превърне вземането си по договор за банков кредит в изцяло предсрочно изискуемо и да лиши длъжника от възможността да плаща разсрочено своето задължение по начина, по който това е направено с клаузата по чл. 18 от процесния договор за кредит. Това право обаче следва да се упражнява от банката добросъвестно, тъй като засяга сериозно имуществени права на длъжника. Следва неизпълнението на договорените задължения да е достатъчно сериозно, за да оправдае реализацията на такова право от страна на банката, сериозно засягащо имуществената сфера на длъжника. В същото време възможността банката да не упражни добросъвестно това свое право не води до извод за изначална недействителност на договорната клауза за предсрочна изискуемост на вземането на банката. Недобросъвестното упражняване на права от техния носител няма за последица нищожност на нормите или клаузите, уреждащи тези права. Договаряйки възможност за обявяване на вземането на банката за предсрочно изискуемо не е договорка във вреда на потребител, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и длъжника. Правата на потребителя - длъжник могат да се засегнат не от съществуването на подобна договорна клауза, а от недобросъвестно упражняване на предоставеното право от страна на банката. В същото време, според съда, националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, заплашен от приложението на такава клауза, да осуети или да преустанови приложението на посочената клауза за предсрочна изискуемост на кредита, като плати задължението си в дадения му срок. Страните могат също по пътя на предоговаряне на договорните клаузи да защитят взаимно своите права или интереси. При съдебно позоваване на предсрочната изискуемост, защитата на слабата страна в отношенията се гарантира от служебната проверка за валидността и приложението на договорни клаузи, засягащи едностранно правното положение на длъжника. В случая, според съда, при първо просрочие, настъпило през юни 2011 г. и продължило години наред, е налице продължително, трайно неизпълнение на задълженията на ответника, като според заключението на вещото лице Х., изслушано пред въззивната инстанция, към 27.04.2018 г., когато е връчено по-ранното изявление за предсрочна изискуемост на Н. К., тя е имала просрочени задължения в размер на над 40 000 евро. Ето защо за въззивния състав не може да се приеме и че в случая банката е упражнила недобросъвестно своето право да обяви кредита за предсрочно изискуем. По възражението на жалбоподателите, че не е настъпила предсрочна изискуемост на задължението им, заявено с отговорите на исковата молба и поддържано и пред въззивната инстанция, въззивният съд е изложил, че предсрочната изискуемост на цялото вземане се предпоставя от настъпването на два юридически факта: обективен - неизпълнение от страна на длъжника и субективен - нарочно волеизявление на банката, отправено и достигнало до длъжника, за отнемане на преимуществото на срока. В т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК е дадено задължително разяснение относно зависимостта между субективния елемент и настъпването на последиците на предсрочната изискуемост, като там е посочено, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. За съда в случая не е спорно, а и се установява от изслушаните заключения на ССЕ, че ответниците са изпаднали в забава още през 2011 г., като след май 2011 г. не са извършвани никакви погасявания. Следователно, още тогава е настъпил обективният юридически факт, обуславящ предсрочната изискуемост. По отношение на субективния юридически факт, по отношение на двамата ответници се установяват различни моменти на настъпване на предсрочната изискуемост. На ответницата К. е връчена нотариална покана по реда на чл. 47 ГПК на 27.04.2018 г., а нотариалната покана до касатора М. К. му е връчена лично на 17.06.2019 г., когато за него са настъпили последиците на обявената предсрочна изискуемост. Според съда при така установеното, при определяне задълженията за главница по процесния договор за кредит следва да бъде съобразено изслушаното пред въззивната инстанция заключение на ССЕ във вариант, когато вземанията се изчисляват при първоначалния погасителен план и във вариант, в който всички плащания, включително в швейцарски франкове се преизчислят по курс „купува“ на „Юробанк България“ АД на швейцарския франк към лева, и при съобразяване съответната дата на настъпване на предсрочна изискуемост спрямо всеки от двамата жалбоподатели. Съдът сочи, че жалбоподателите поддържат възражение за погасяване на вземането по давност. В тази връзка е прието, че вноските за главница, такси и застраховки се погасяват с петгодишна давност (чл. 110 ЗЗД), поради което погасени по давност са всички непогасени изискуеми вноски с падеж повече от пет години преди датата на исковата молба (30.10.2019 г.) или това са вноските падежирали преди 30.10.2014 г. Такива обаче не се претендират от банката (претенцията за падежирали вноски по главницата преди обявяване на предсрочната изискуемост започва от тази с падеж 03.11.2014 г., а за такси и застраховки от 03.11.2014 г. и по-късно), поради което посоченото е ирелевантно. Вземането за лихви се погасява с тригодишна давност (чл. 111, б. „в“ ЗЗД), поради което погасени по давност са всички непогасени изискуеми вноски с падеж повече от три години преди датата на исковата молба (30.10.2019 г.) или това са вноските падежирали преди 30.10.2016 г. Такива обаче не се претендират от банката (претенцията за падежирали вноски по договорната лихва преди обявяване на предсрочната изискуемост започва от 30.11.2016 г., а мораторната лихва се претендира за периода след 10.11.2016 г.), поради което посоченото е ирелевантно. Според въззивния състав неоснователно е оплакването на М. К., че погасителната давност следва да се прилага от 2011 г., когато е настъпил обективният юридически факт, пораждащ право да бъде обявена предсрочна изискуемост. Съдът е приел, съобразно вече изложеното от него в мотивите му и основано на задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК, че без съобщаване на изявлението на банката на длъжника, предсрочна изискуемост на кредита не настъпва, а такова съобщаване е направено през 2018 г. и 2019 г. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение, като постановено от законен съдебен състав, в императивно законоустановената в процесуалния закон форма и обективиращо разбираема воля на съда, е валидно. Решението не е и вероятно недопустимо, в какъвто смисъл са оплакванията на касатора в т. 1.1. от касационната му жалба и относимите към тях въпроси №№ 1.1., 1.2. и 1.3. от изложението му на основания за допускане на касационно обжалване. Същите се основават на твърдения, че въпреки дадени от въззивния съд ясни и точни указания до ищеца за отстраняване на нередовности на исковата му молба, последният е проявил, според касатора, пълно процесуално бездействие и не е извършил такова уточняване в необходимата за редовността на исковата му молба, указана му от въззивния съд степен и в определения му срок, поради което още при първото неизпълнение на указанията на съда, исковата му молба е следвало да бъде върната, а производството – прекратено. Изложеното не отговаря на действителните обстоятелства по делото и на също действителните процесуални действия на съда и на страните, видни от материалите по въззивното производство. Ищецът не е проявил претендираното от касатора пълно процесуално бездействие, в резултат на което указанията на съда да са останали неизпълнени, а исковата молба - нередовна до степен, обосноваваща връщането й. В изпълнение на първоначалните указания на въззивния съд в определението му по чл. 267 от ГПК, съобщени му на 08.08.2022 г. и в определения му срок /на 10.08. с.г./, ищецът е депозирал молба в изпълнение на тези указания. Действително, както по-късно е заявил по релевирани от ответниците възражения срещу съдържанието на уточнителната молба, в нея са допуснати фактически грешки, включително позовавания, основани не на процесния договор за кредит, а на друг такъв между същите страни. С последваща молба от 28.09.2022 г. ищецът е уточнил твърденията си, на които искът му се основава в насоките, дадени му от въззивния съд, и базирани на отношенията му с ответниците именно по процесния, а на по друг договор за кредит между тях. В проведеното по делото първо открито съдебно заседание във въззивната инстанция на 10.11.2022 г., въззивният съд е намерил за неоснователно искането на ответниците за връщането на исковата молба, поради неизпълнение на указанията на съда за уточняването й, като е приел, че ищецът в голямата им част, с двете си депозирани молби е успял да направи исканите уточнения, а за уточняване на останалите неясни въпроси, свързани с претендираната главница, следва да му бъде дадена последна възможност, в каквато насока е дал указания. Последните са връчени на ищеца на 23.11. 2022 г. и са изпълнени от него с молба, депозирана в съда на същата дата. При така установеното видно е, че ищецът – ответник по касация, не е проявил претендираното от касатора пълно процесуално бездействие по отношение изпълнение на указанията на въззивния съд, а в определените му срокове, макар и не изцяло още с първата му молба, съдържаща фактически грешки, но в изпълнение и на допълнително дадените му от съда указания, в крайна сметка е отстранил нередовностите на исковата си молба. Именно съдът и то, както в случая – въззивният такъв, като инстанция по съществото на спора, пред която са констатирани нередовностите на исковата молба, е длъжен да предприеме, включително и служебно, действия за привеждане на исковата молба в съответствие с императивните изисквания на чл. 127, ал. 1 ГПК до степен същата да е годна да осигури законосъобразното разрешаване на спора и приключването му с акт по съществото на същия – чл. 129, ал. 4 вр. ал. 1 и 2 вр. чл. 127, ал. 1 ГПК. Освен така цитираните изрични норми на процесуалния закон, в изложения смисъл са и задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС и мотивите към нея, и съобразно които, както това се претендира от касатора, въззивния съд действително е властен да обезсили първоинстанционното решение, върне исковата молба и прекрати производството по делото, но само в случай, че дадените от него указания за отстраняване нередовностите на исковата молба, останат неизпълнени, какъвто процесният случай не е. При така изложеното касационният състав намира, че обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо, а поставените във връзка с допустимостта му и посочени по-горе три въпроса на касатора, като несъответни на обстоятелствата по делото, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Към същата група въпроси следва да се отнесе и този под № 1.5. от изложението на касатора, като визиращ неизпълнение на процесуални задължения на първоинстанционния съд, което неизпълнение обаче и по изложените по-горе съображения, е отстранено от въззивния съд /самият касатор го излага в жалбата и изложението си/, съответно – въпросът по изложените по отношение на тези под №№ 1.1. – 1.3. от изложението, не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. При изложеното по отношение на тези четири въпроса не се дължи преценка за наличието на поддържаните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Решението не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай очевидната неправилност на въззивното решение е спомената мимоходом от касатора в края на изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, без да е обоснована с конкретни твърдения относно наличието в обжалвания съдебен акт на белези, годни да го квалифицират като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, както същият е разяснен в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и при прочит на обжалваното въззивно решение, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира, от действителното му съдържание – диспозитив и мотиви да се установява, че същото е очевидно неправилно. Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 т. 2 и т. 3 от ГПК. Поставените въпроси под №№ 1.1. – 1.3. и 1.5. от изложението са обсъдени по-горе. Въпрос № 1.4. е правен и принципно може да послужи като годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Твърденията на касатора в обосноваването му обаче не съответстват на действителните обстоятелства по делото, съответно – по отношение на въпроса не е налице допълнителният критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 4/2014 г. на ОСГТК. В случая претенцията на ищеца е за осъждане на ответниците да му заплатят исковите суми в швейцарски франкове, което именно е и присъдено от съда. Въпросът под № 1.6. е правен и също принципно годен да послужи като годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него също не е налице допълнителният критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Към този въпрос конкретно касаторът практика не сочи, но в изложената от него насока на касационния състав е известна обилна и еднопосочна такава, на която обаче в процесния случай обжалваното въззивно решение не противоречи. Нито процесуалният закон, нито практиката на ВКС установяват изискване за излагането на именно подробни мотиви по всички твърдения и възражения на страните, както това въпросът на касатора предполага. По въпроса за задължението на съда за мотивиране на актовете му е формирана постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, според която при постановяването на решението си съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните. В т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. е постановено, че мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното и според задължителната за съдилищата практика на касационната инстанция, не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. и въззивното решение е съобразено с тях. Разглеждани и във връзка с кореспондиращите им оплаквания в касационната жалба, по отношение на конкретните твърдения на касатора, изложени в обосноваване на този му въпрос, се налага извод за несъответствието им с действителното съдържание на мотивите на въззивния съд. Противно на претендираното от касатора, възраженията му за изтекла /пет- и тригодишна – по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД/ погасителна давност, са обсъдени и от двете съдебни инстанции по съществото на спора /от първата инстанция – на л. 220 от първоинстанционното дело, гръб, долу, а от въззивната инстанция – на стр. 32 от въззивното решение/. В твърденията на касатора по обосноваване на въпроса, относими към десетгодишната давност по чл. 112 от ЗЗД е налице вътрешно противоречие – самият въпрос предпоставя да липсва произнасяне по това му възражение, а в обосновката му се твърди, че възражението на касатора в изложения смисъл е счетено от въззивната инстанция за неоснователно. От действителното съдържание на мотивите на въззивното решение обаче в частта им относно момента, от който съдът приема, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита по отношение на двамата ответници /2018 и 2019 г./, както и в частта им, в която е анализирано кои вземания на ищеца са погасени по давност /вноските, падежирали преди 30.10.2014 г., каквито обаче не се претендират - претенцията за падежирали вноски по главницата преди обявяване на предсрочната изискуемост започва от тази с падеж 03.11.2014 г., а за такси и застраховки от 03.11.2014 г. и по-късно/, видно е, че в действителност съдът е приел за неоснователно и възражението за изтекла давност по чл. 112 ЗЗД. С оглед приетото от съда относно момента на настъпване изискуемостта на отделните вземания на ищеца и конкретните, заявени от него по делото претенции, като такива за периоди след м. 11. 2014 г., отричането на основателността на възражението на ответниците за изтекла пет- и тригодишна давност, логично сочи на отричане и на това за изтекла по-дълга – десетгодишна такава. Същото се отнася до твърденията за необсъждане на възраженията за липса на погасителен план, нарочно обсъдени от първоинстанционния съд и приети за неоснователни с оглед конкретното съдържание на чл. 7 от договора и определения там падеж на всяка погасителна вноска по кредита /л. 219, гръб, долу – л. 220, горе от първоинстанционното дело - ежемесечно на дата, следваща месеца на усвояване на кредита, поради което според съда кредитополучателите са били наясно коя е датата на падежа, вследствие на което и възраженията им в тази част съдът е намерил за неоснователни, включително относно липсата на предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем; Отново там съдът е приел, че от значение е и обстоятелството, че липсата на погасителен план не прави невъзможно определянето на размера на месечната анюитетна вноска, доколкото същата е функция на размера на кредита, срока, за който е отпуснат и лихвения процент/, и така изложеното явно е възприето и от въззивния съд. Що става въпрос за претендираното необсъждане на възраженията на касатора, основани на съдържанието на нотариалните покани до длъжниците, в относимата им част изводите на въззивния съд са ясни в насока на това, че към приетия от съда момент за обявяването /съобщаването/ на длъжниците на предсрочната изискуемост на кредита, обективният елемент - на неизпълнение на задълженията им по същия, е бил много отдавна осъществен и наличен. Отново същото, с оглед действителното съдържание на мотивите на въззивното решение и ясно приетият там момент на настъпването на предсрочната изискуемост на кредита спрямо всеки от длъжниците /2018 – 2019 г., а не по-рано – както касаторът твърди – през 2011 г./, важи и за релевираните от касатора, негови съображения за погасяването по давност на потестативното право на кредитора да обяви същата предсрочна изискуемост. Въпросът под № 2.1. на касатора съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, но по отношение на същия не са налице претендираните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Противно на твърденията на касатора в обосноваването на въпроса му, въззивният съд е изложил подробни съображения защо приема, че разпоредбите на чл. 18 от процесния договор не са неравноправни, като е изхождал именно от сочените и от касатора, и залегнали в цитираната практика на СЕС и ВКС, критерии. При внимателен прочит на мотивите на въззивното решение видно е, че същите в тази им част са относими само към разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от договора, поради което изложените от касатора съображения, касаещи ал. 1 от същия договорен текст, са неотносими в случая, а поставеният въпрос, основан на същите не е обуславящ за изхода на делото, поради което и несъставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Що става въпрос за изводите на съда относно ал. 2 на чл. 18 от договора, предвиденото там неизпълнение е прието от съда за съществено, а не за несъществено, в какъвто смисъл са твърденията на касатора. Отново противно на поддържаното от касатора, в мотивите на съда са развити и подробни съображения досежно това, че националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя да осуети или да преустанови приложението на посочената клауза. При изложеното по отношение на този въпрос не са осъществени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, а наличието по въпроса на сочената и от касатора съдебна практика, по отношение на която не са налице условията, разяснени по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., изключва по отношение на него и приложимостта на т. 3 от същия законов текст. Въпросът под № 2.2. на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Решаващите за този изход изводи на съда в относимата им част, са основани не на приемане, че потестативното право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, принципно не се погасява по давност, а на базираното на задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК приемане, че предсрочната изискуемост на кредита не е била настъпила преди съобщаването /обявяването/ й на длъжниците, съответно – настъпила е едва с осъществяването на това съобщаване /обявяването й на длъжниците/ през 2018 и 2019 г. Въпросите под №№ 2.3., 2.4. и 2.5. от една страна не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото /особено тези под №№ 2.4. и 2.5./ са до голяма степен хипотетични, не е ясна връзката им с конкретни изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите му към обжалваното решение, както и като основани на защитни правни тези на касатора, развити пред инстанциите по същество, но несподелени от тях. Дори и да се приеме обратното /за каквото приемане няма основание по делото/, по отношение на същите въпроси не е налице и допълнителният критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. На въпросите е отговорено пряко и в противния на поддържания от касатора смисъл, в цитираната и от въззивния съд т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК, наличието на която задължителна за съдилищата съдебна практика изключва приложимостта по отношение на разрешените в нея правни въпроси, приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация не претендира такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение