Определение № 3151 от 23.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1116/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Многопрофилна болница за активно лечение „С. Иван Рилски“ АД, гр.Разград /МБАЛ Св. Иван Рилски/ и по частна жалба на С. С. С., срещу въззивно решение на Разградски окръжен съд № 228 от 19.12.2022 г. по гр.д.№ 298/ 2022 г., допълнено в частта за разноските с определение № 24/ 18.01.2023 г по същото дело, с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Разградски районен съд по гр.д.№ 76/ 2022 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на С. С. С. 10 000 лева обезщетение за неимуществени вреди вследствие на претърпяна трудова злополука на 19.01.2019 г. със законната лихва, считано от 19.01.2019 г. до окончателно изплащане на сумата; 1 162 лв. имуществени вреди, представляващи разходи за лечение; 1 200 лв. имуществени вреди - пропуснати ползи, ведно със законната лихва върху двете суми считано от 17.01.2022 г.; 551,74 лв. обезщетение за забава върху двете суми за периода от настъпване на вредите /съответно 20.03.2019 г., 21.09.2020 г., 20.09.2021 г., 17.05.2019 г./ до 17.01.2022 г., както и 1 027 лева разноски по делото, 550 лева държавна такса и 350,02 лв. разноски по сметка на Разградски районен съд и 1 000 лв разноски пред Разградски окръжен съд, като е отхвърлено искането за присъждане на сумата 576 лв разноски пред Разградски окръжен съд. Касаторът МБАЛ Св. Иван Рилски обжалва въззивното решение в осъдителната по отношение на него част, а като основание за допускане на касационното обжалване повдига правните въпроси „Какви са обективните проявления на грубата небрежност освен липсата на елементарно старание и внимание от страна на пострадалия“ и „Когато пострадалият знае, че работодателят не е осигурил безопасни условия за изпълнение на работата, но въпреки това е предприел изпълнението й при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегвайки основни правила за безопасност, следва ли да се приеме, че е налице съпричиняване на трудовата злополука?“. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна С. С. оспорва жалбата като поддържа, че и двата поставени въпроса са неправилно формулирани, некоректно поставени и нямат твърдяното значение. Поддържа, че съдебната практика, посочена в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, е ирелевантна за конкретния случай и че въззивното решение не й противоречи, а и съответства. Счита, че няма основание за допускане на касационното обжалване, а евентуално излага съображения по правилността на обжалваното решение. Ищцата С. С. е подала частна жалба срещу определението на въззивния съд № 24 от 18.01.2023 г., с което частично е уважено искането й за допълване на постановеното по делото решение, като ответникът МБАЛ Св. Иван Рилски е осъден да й заплати 1 000 лв разноски по касационното производство, а е отхвърлено искането за присъждане на пълния размер на разноските от 1 576 лв. Ищцата поддържа неправилност на извода на въззивния съд, че платеното адвокатско възнаграждение от 1 576 лв за въззивното производство е прекомерно. Счита за неправилен и извода, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Затова моли разноските за въззивното производство да й бъдат присъдени в пълен размер. Ответникът МБАЛ Св. Иван Рилски оспорва частната жалба като поддържа, че производството пред окръжния съд е приключило за 10 минути в едно заседание, без събиране на доказателства и при единствен спорен въпрос налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия. Затова счита решението на въззивния съд да намали присъдените разноски поради прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение за правилно. По касационната жалба. Тя е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд е приел за установено по реда на чл.272 ГПК и като е изложил собствени фактически и правни съображения, че ищцата е работила в периода 01.10.2016 г. - 22.05.2020 г. при ответника МБАЛ Св. Иван Рилски на длъжността „лекар педиатър“ въз основа на сключен трудов договор. На 19.01.2019 г., след края на нощно дежурство на ищцата, около 6,30 ч., тя се отправила към асансьорите /отделението по педиатрия се намирало на 4-тия етаж на болницата/. В лечебното заведение имало два асансьора - пътнически и товарен, като предната вечер на пътническия асансьор била оставена бележка да не се ползва заради повреда. Ищцата решила да ползва товарния асансьор, който по правило се задействал с магнитна карта /чип/, с каквато тя не разполагала. Било възможно обаче асансьорът да се задвижи като отвън с едната ръка се натисне копчето на асансьора, а отвътре с другата копчето за съответния етаж, както процедирал останалият болничен персонал. Докато правела опит да задвижи асансьора по посочения начин, обувката на ищцата се закачила на прага на асансьора, тя загубила равновесие, блъснала се в стената и паднала с цялата си тежест върху дясното си коляно. В резултат получила комбинирана травма на дясното коляно, с пълно разкъсване на предната кръстна връзка, разкъсване и експулсия на вътрешния мениск, излив на кръв в ставата. Тези увреждания се характеризирали с оток, затруднени и болезнени движения в областта на дясната колянна става, нарушена функция на десния долен крайник и били съпроводени с интензивни болки непосредствено след претърпяната травма, затихващи с напредване на оздравителния процес. Този процес приключил за 5-6 месеца, през които движенията на десния долен крайник били затруднени. Затруднение на движенията на дясната коленна става при ищцата е налице и понастоящем и то ще остане налице до извършване на оперативно лечение с цел възстановяване на стабилитета на ставата. Наложило се ищцата да проведе балнеолечение, за което заплатила със собствени средства. С Разпореждане № 3/ 15.02.2019 г. на ТД на НОИ - Разград било прието, че злополуката е трудова. При тези фактически установявания съдът приел, че са налице предпоставките по чл.200 ал.1 КТ за ангажиране на отговорността на работодателя да обезщети причинените на ищцата вреди от злополуката. Отхвърлил доводите на МБАЛ Св. Иван Рилски, че ищцата е проявила груба небрежност, тъй като не е спазила заповед № Зап-188/ 06.12.2017 г. на изпълнителния директор на дружеството - товарният асансьор да се използва от персонала на болницата с магнитна карта само за придружаване на пациенти с носилки и колички, а служителите на лечебното заведение и подвижните пациенти да използват малкия пътнически асансьор. Посочил, че според свидетелските показания товарният асансьор можело да се задвижи и с притискане на копчето отвън и копчето отвътре и че това било обичайна практика на служителите на лечебното заведение, които не разполагат с чип. На работодателя му било известно, че асансьорът се ползвал от служителите на болницата не само според заповедта му, но и като пътнически асансьор и че това не е безопасно за тях. Той е следвало да предприеме необходимите мерки за предотвратяване на тази опасност, но не бил създал добра организация за осигуряване на безопасно използване на асансьора само по предназначението му. След като при работодателя не била създадена организация за осъществяване на контрол по изпълнението на предприетите мерки за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, той не можел да се позовава на „груба небрежност“ при поведението на служителите си. Допълнително съдът посочил, че по делото нямало никакви доказателства заповед № Зап-188/ 06.12.2017 г. да е била сведена до знанието, както на ищцата, така и на другите служители на болницата. Като неоснователни съдът отхвърлил и доводите на ответника, че размерът на обезщетение за неимуществените вреди от 10 000 лв е прекомерно завишен. Посочил, че оздравителният процес за получените при злополуката увреждания бил с голяма продължителност и не бил приключил напълно. Този процес бил свързан с големи неудобства за ищцата и семейството й, тъй като бил съпроводен с обездвижване и с липса на възможност за самообслужване. Отхвърлил и възражението, че пострадалата след инцидента не е предприела навременно и адекватно лечение, тъй като не се е подложила на оперативно лечение. Нямало данни на ищцата да била предписана операция от лекар и тя да не е изпълнила предписанието. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси обуславят обжалваното решение, но неоснователно той поддържа, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, правните разрешения на въззивния съд съответстват на установената от ВКС практика, която е цитирана и в самото въззивно решение. Според нея при трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Задължението на работодателя да осигури безопасни и здравословни условия за изпълнение на трудовите задължения от страна на работниците или служителите, не се изчерпва само с осигуряване на такива в началото на изпълнението на задълженията, а включва и задължението му да поддържа съществуването им през цялото време на изпълняването на работата. Последното се реализира и чрез осъществяване задължението на работодателя за контрол за изпълнението на трудовите задължения на работниците или служителите, свързани с осигуряването на безопасни и здравословни условия на труд и предприемане на мерки, включително и дисциплинарни, за отстраняването на тези нарушения. Когато работодателят не предприеме такива мерки, при наличието на постоянна практика, нарушаваща правилата за безопасна работа, при настъпила вследствие на това трудова злополука не се прилагат правилата на грубата небрежност по чл.201 ал.2 КТ /решение № 268/ 25.03.2021 г. по гр.д.№ 1030/ 2020 г., IV г.о. и цитираните в него предходни актове на ВКС, разрешаващи същите въпроси/. Не дава различно разрешение по тези въпроси и съдебната практика, на която касаторът се позовава в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, поради което не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК за да бъде допуснато касационното обжалване. По частната жалба. Тя е допустима, но разгледана по същество - неоснователна. С решението си от 19.12.2022 г. въззивният съд е пропуснал да се произнесе по отговорността за разноските по делото във въззивното производство. С молба от 04.01.2023 г. ищцата е поискала решението да бъде допълнено, като и бъдат присъдени 1 576 лв разноски пред втората инстанция, представляващи адвокатско възнаграждение. Ответникът възразил, че още в съдебно заседание е поискал намаляване на разноските поради прекомерност на платеното възнаграждение на процесуалния представител на ищцата. С обжалваното определение № 24/ 18.01.2023 г. съдът допълнил решението си на основание чл.248 ГПК, като присъдил на ищцата 1 000 лв разноски, а за разликата уважил направеното възражение по чл.78 ал.5 ГПК. Посочил, че с оглед обжалваемия интерес, минималният размер на възнаграждението по НМРАВ е 917,74 лв и че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Определението е законосъобразно. Неоснователно ищцата поддържа, че делото се отличавало с фактическа и правна сложност. Пред въззивния съд ответникът не е искал събиране на нови доказателства, дейността на процесуалния представител на ищцата се ограничава до изготвяне на отговор срещу въззивната жалба на ищеца, участие в единственото проведено открито съдебно заседание с продължителност /според съставения за него протокол/ 6 минути и в изготвяне на писмени бележки, несъдържащи доводи, различни от тези в отговора и в хода на устните състезания. Спорните въпроси във въззивното производство са били само два: налице ли е груба небрежност при съпричиняването и прекомерен ли е размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Затова въззивното дело не се отличава с никаква фактическа сложност, а правната му е незначителна. При тези предпоставки уговореното възнаграждение, надхвърлящо минималното с близо 80 %, е прекомерно и законосъобразно въззивният съд не го е присъдил изцяло. По изложените съображения съдът