Определение № 2651 от 20.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Ю. С., чрез процесуален представител адв. А. С., против въззивно решение № 216 от 29.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 132/2025 г. по описа на Окръжен съд - Смолян, с което е потвърдено решение № 113 от 27.10.2023 г. по гр. д. № 255/2023 г. по описа на Районен съд - Мадан, с което са отхвърлени предявените от Р. Ю. С. против ОУ „Никола Йонков Вапцаров“, [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ да бъде отменена като незаконосъобразна заповед № 281/02.06.2023 г. на директора на основното училище, с която трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, да бъде възстановен Р. Ю. С. на заеманата от него длъжност преди прекратяването на трудовото правоотношение и да бъде осъден ответникът ОУ „Никола Йонков Вапцаров“, [населено място] да заплати на Р. Ю. С. обезщетение за оставане без работа в размер на 11 152,05 лева за период от 6 месеца след прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска в съда до окончателното изплащане на сумата. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба ОУ „Никола Йонков Вапцаров“, [населено място], подаден чрез адв. Д. К., в които поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира: По силата на трудов договор № 327/08.09.2022 г. ищецът С. заемал длъжността „учител общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап – Български език и литература“, при ответника ОУ „Никола Йонков Вапцаров“, [населено място]. Със заповед № 281/02.06.2023 г. на директора на ОУ „Никола Йонков Вапцаров“, [населено място] на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ трудовото правоотношение е прекратено, считано от 05.06.2023 г. Спори се по делото дали е осъществен фактическият състав на основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ за прекратяването на трудовото правоотношение между страните по взаимно съгласие. Твърденията на ищеца са за опорочаване на писменото му волеизявление за това прекратяване, в хипотезата по чл. 30, във вр. с чл. 44 ЗЗД – поради упражнен натиск и заплаха от страна на директорката на ответното училище-работодател. Заявлението ищецът написал непосредствено след изживян стрес от задържането му в РУ на МВР за 24 часа, по повод сигнал за извършени от него блудствени действия спрямо ученик, през който период първият не е приемал изписаните му лекарства за диабет и холестерол. След връщане на делото за ново разглеждане от предходния състав на ВКС са дадени указания, че следва да се допусне изслушването на комплексна експертиза от специалисти в областта на психиатрията, клиничната психология и еднокринологията с оглед установеното от писмените доказателства заболяване на ищеца – неинсулинозависим захарен диабет, която да даде заключение относно основните спорни обстоятелства по делото – дали с оглед неговото психоемоционално и здравословно състояние при подаването на заявлението с вх. № 165/02.06.2023 г. за прекратяването на трудовия му договор, ищецът е бил в състояние, в което е могъл да разбира и да ръководи действията си към този момент. По делото е депозирано заключение от 07.07.2025 г. на комплексна съдебно-медицинска експертиза, извършена от вещи лица д-р П. и д-р Ябруди, което е кредитирано от съда компетентно и обективно изготвено. От него е установено, че преустановяването приема на антидиабетно лекарство за период повече от 24 часа при лице с неинсулинозависим захарен диабет без усложнения, което е подложено на стрес и напрежение, не би довело до тежка хипергликемия, причина за замъглено съзнание, главоболие, световъртеж, обърканост и дезориентиране, което от своя страна да е условие за нарушение на базовите психични годности или тежки соматични оплаквания, основа за качествено нарушение на възприятието. При проведената оценка на С. и предвид неговата възраст, давност на заболяването от 2022 г., медикаментозното лечение, обстоятелствата около задържането му и невъзможността за прием на лечение в рамките на поне 24 часа, не е установено клинично значимо психоемоционални отклонение, довели до психопатология. Регистрираните при С. заболявания, в съвкупност с описаните по делото факти и събития, не следва да нарушават способността за дългосрочна самооценка, оценка на външните фактори, факторите на заобикалящата среда, не следва да нарушават ясната представа за събитията в тяхната логическа последователност, взаимовръзки и хронология; не следва да нарушават осъзнаването на определени последствия от определено извършено от лицето поведение. Социалният статус, образованието, квалификацията и социалната среда в общоприетия минимум не могат да нарушат преценката на иначе психически здрав индивид за случващите се събития и техните последици. От съдебно-психиатрична гледна точка основните причини за ограничаване възможностите някой да разбира постъпките си и последствията от тях са възприятието, качествено нарушение на съзнанието, болестно обусловени нарушения на интелекта и базовите психични годности. Липсват сигурни доказателства при С. за обсъждане на каквото й да е нарушение на базовите психически годности, което от своя страна да е довело до психиатрична патология и в следствие невъзможност или ограничение да разбира постъпката си и последиците от подаденото заявление. Както твърденията в исковата молба, така и свидетелските показания, както и установеното от комплексната съдебно-медицинска експертиза установяват, че С. при срещата с директорката на ответното училище не отива с взето решение да напусне работа. Ищецът естествено е силно притеснен от задържането в РУ на МВР за 24 часа по повод сигнал за извършени блудствени действия и е стресиран от престоя в ареста. Въпреки, че инициативата за подписване на молба за прекратяване на трудовото правоотношение не е на С., той се съгласява на предложението на директорката и подписва молбата. По делото са разпитани две групи свидетели: св. К. и св. Л., ангажирани от ищеца, и свидетелите М. и П., ангажирани от ответната страна. При преценка показанията на тези две групи свидетели, съдът е счел, че следва да се изходи от разпоредбата на чл. 172 ГПК, като се има предвид, че първите две свидетелки са в много близки приятелски отношения с ищеца, а другите две свидетелки са в трудово-правни отношения с ответното училище. С експертно решение № 298/26.09.2023 г. на ТЕЛК - Смолян се отменени болничен лист № 20231515546/05.06.2023 г. и болничен лист № 20231515698/27.06.2023 г. В решението на ТЕЛК се сочи, че болничен лист № 20231515546/05.06.2023 г. се отменя, тъй като диагнозата не е уточнена от специалист невролог, няма обективен статус. В амбулаторния лист, издаден от д-р С. на 05.06.2023 г. при издаване на отменения болничен лист, е вписано: основна диагноза „Световъртеж от централен произход; анамнеза – явява се на преглед с оплаквания от замайване световъртеж; обективно състояние – дискоординационен синдром; изследвания – не са посочени; предписана е терапия. По сходен начин са оформени амбулаторен лист от 26.06.2023 г., издаден от д-р С. и амбулаторен лист от 26.06.2023 г., издаден от д-р Б.. Именно за състоянието на 05.06.2023 г. дава показания св. М., която закарала ищеца да оттегли молбата си в училището и тъй като ищецът се почувствал зле, го закарала в болницата в [населено място]; болничният лист от 05.06.2023 г. е отменен от ТЕЛК. Заключенията на вещите лица д-р П. и д-р Ябруди и поясненията и отговорите им в съдебно заседание установяват, че С. не е искал да подаде молбата за напускане, но я подал, като това не се дължи на патологични отклонения у него и не се дължи на липса на възможност да преценява свойството и значението на извършеното. Тъй като отказът на С. да се яви за преглед при д-р Ябруди и М. Б. не е с цел да не се извършва изследване от ендокринолог и клиничен психолог и да се даде заключение от тях, а такова изследване да се извърши и съответно да се даде заключение от вещо лице, което С. „да одобри“, съдът не е възприел този отказ като опит на ищеца да препятства събиране на това доказателство – изследване и заключение от специалист в областта на клиничната психология. Поради това съдът не е приложил разпоредбата на чл. 161 ГПК и не е дал указания в този смисъл на ищеца. Отказът на С. е наложил съдът без заключение на клиничен психолог да отговори на въпроса дали с оглед на неговото психоемоционално и здравословно състояние при подаването на заявлението за прекратяване на трудовия му договор, като е достигнал до извод, че ищецът е бил в състояние, в което е могъл да разбира и да ръководи действията си, изхождайки от всички други гласни и писмени доказателства и експертни заключения. С оглед установеното от свидетелските показания и от заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза въззивният съд е приел, че не е установено при подаване на заявление вх. № 165/02.06.2023 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с ответното училище ищецът да не е могъл да разбира и да ръководи действията си. Соченото от ищеца, че имал предположения, че директорката на училището ще го уволни, както и показанията на св. К. и Л., които установяват, че подкрепили ищеца и го посъветвали да оттегли молбата си, сочат, че подписвайки заявление за прекратяване на трудовото правоотношение, ищецът смятал, че избягва дисциплинарно уволнение, но след това се разколебал и предприел действия по оттегляне на заявлението си, твърдейки вече, че е написал молбата за освобождаване в състояние на стрес и емоционален дисбаланс. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Задължителни ли са указанията на ВКС за процесуалните действия, които трябва да извърши въззивният съд при новото разглеждане на делото?“; 2. „Следва ли съдът да уважи искания за отвод на вещи лица, когато има обективни данни за тяхната служебна и професионална свързаност, пораждаща съмнение за тяхната безпристрастност?“; 3. „Какво е дължимото процесуално поведение на съда при възпрепятстване на доказването от страна на жалбоподателя за извършване на личен преглед /освидетелстване/ при вещи лица и може ли съдът да приложи разпоредбата на чл. 161 ГПК без даване на надлежни указания кои факти ще приеме за доказани при неоказване на съдействие на вещото лице?“; 4. „За тежестта на заключенията на медицинските експертизи и следва ли заключенията на вещите лица да се обсъждат наред с всички доказателства по делото?“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне повторна съдебно-медицинска експертиза, когато тя е оспорена, непълна и необоснована, и какво е доказателственото значение на заключението на вещите лица?“; 6. „Как следва да се обсъждат свидетелските показания и длъжен ли е съдът да съобрази тяхната заинтересованост, както и да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на заинтересованите свидетели пред тези на други?“ и 7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 86 от 08.02.2024 г. по гр. д. № 1300/2023 г., III г. о., решение № 253 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 4122/2008 г., IV г. о., решение № 217 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 579/2011 г., IV г. о., решение № 164 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1238/2012 г., III г. о., решение № 28 от 27.06.2017 г. по т. д. № 3416/2015 г., I т. о., Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г., ОСГК, решение № 60042 от 26.07.2021 г. по т. д. № 242/2020 г., I т. о., решение № 143 от 17.02.2020 г. по т. д. № 2703/2017 г., I т. о., решение № 83 от 26.03.2013 г. по гр. д. № 799/2012 г., II г. о., решение № 750 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 579/2011 г., IV г. о., решение № 217 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 579/2011 г., IV г. о. и решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о.; вторият въпрос е решен в противоречие с определение № 677 от 24.11.2015 г. по ч. т. д. № 2521/2015 г. на ВКС, I т. о., решения на ЕСПЧ, които касаторът цитира и следователно е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; третият въпрос е решен в противоречие с решение № 90 от 21.01.2020 г. по т. д. № 1919/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 23 от 26.04.2017 г. по гр. д. № 2732/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 190 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 4079/2019 г. на ВКС, IV г. о и решение № 111 от 12.07.2018 г. по т. д. № 1892/2017 г. на ВКС, I т. о. и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; четвъртият въпрос е решен в противоречие с решение № 698 от 12.01.2011 г. по гр. д. № 14/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 193 от 09.01.2015 г. по гр. д. № 5685/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 378 от 15.01.2016 г. по гр. д. № 1629/2015 г. на ВКС, IV г. о. и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; петият въпрос е решен в противоречие с решение № 8 от 05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, I г. о., определение № 221 от 15.03.2019 г. по гр. д. № 4893/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 191 от 20.11.2024 г. по т. д. № 106/2024 г. на ВКС, II т. о., решение № 107 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 2461/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 240 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ВКС, IV г. о. и много др.; шестият въпрос е решен в противоречие с решение № 172 от 20.03.2025 г. по гр. д. № 1651/2024 г. на ВКС, IV г. о., решение № 189 от 14.07.2005 г. по гр. д. № 2219/2003 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС IV г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. но гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о.., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о. и др. и седмият въпрос е решен в противоречие с решение № 170 от 06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50256 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 3233/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50021 от 15.06.2023 г. по гр. д. № 102/2022 г. на ВКС, IV г. о. и др. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първите два въпроси касаторът поставя в контекста на оплакванията си против приобщената по делото комплексна експертиза. При повторното разглеждане на делото въззивният съд е съобразил точно дадените в отменителното определение по гр. д. № 1651/2024 г. по описа на ВКС ІV г. о., указания и е допуснал комплексна експертиза, която да внесе яснота дали с оглед неговото психоемоционално и здравословно състояние при подаването на заявлението с вх. № 165/02.06.2023 г. за прекратяването на трудовия му договор, ищецът е бил в състояние, в което е могъл да разбира и да ръководи действията си към този момент. Въззивният съд подробно е мотивирал в решението си, защо счита крайно изготвената експертиза за компетентна и обективна. Обосновал се е, че от страна на ищеца не са въведени твърдения за липса на безпристрастност и компетентност на назначените от съда вещи лица. Доводите на С. във връзка с оспорването на експертизата и искането за отвод на определените вещи лица се свеждат до твърдения, които не касаят обстоятелства, свързани с безпристрастността и компетентността на вещите лица. Константна е съдебна практика – напр. решение № 275 от 21.11.2014 г. по гр. д. № 2620/2014 г. на ВКС, I г. о., според която назначеното от съда вещо лице трябва да разполага с необходимата квалификация за изпълнение на задачата /това следва и от пределно ясната формулировка на разпоредбата на чл. 198 ГПК/. Формирането на преценка, дали в действителност по отношение на конкретния специалист са налице основания за отстраняването му по реда на чл. 198 ГПК, не предполага произнасяне по принципен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а такова по правилността на въззивното решение, което не се извършва в настоящата фаза на касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество. Третият подигнат въпрос е неотносим, тъй като въззивното решение изобщо не обективира произнасяне по него, още по-малко по начин, несъобразен с константната съдебна практика по приложението на чл. 161 ГПК. Четвъртият, петият, шестият и седмият процесуални въпроси са относими към изводите на въззивния съд съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, но са решени в съответствие с практиката на Върховен касационен съд, а не в противоречие с нея, каквото е настояването на касатора. Въззивният съд е действал съобразно трайната практика на ВКС, че експертните заключения се обсъждат наред с всички останали доказателства по делото. Експертните мнения не са обвързващи за съда, той може да не ги възприеме, като в този случай, следва да се обоснове и при това положение може да приеме искът за доказан на база установеното с останалите събрани по предвидените в ГПК способи доказателства. В случая, съдът не е бил длъжен да допусне повторна експертиза, независимо от оспорването на ищеца. Видно от съдържанието на мотивите съдът е преценил евентуалната заинтересованост на двете групи свидетели и не е ценил показанията им безкритично. При преценка на състоянието на ищеца към момента на депозиране на заявлението за прекратяване на трудовото му правоотношение и формиране на волята му затова е изходил преимуществено от установеното от показанията на водените от ищеца свидетели. Тези данни, кореспондират с установеното от вещите лица и са били достатъчни, като основание за отхвърляне на исковете на ищеца по чл. 344, ал. 1 – 3 КТ. Решението въззивният съд е мотивирано в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК. Съдът е направил самостоятелна преценка доказателствата, относими към правния спор, поотделно и в тяхната съвкупност, като подробно е обсъдил направените от страните релевантни възражения и техните доводи, преценил е, че наведените от ищеца доводи са несъстоятелни. Мотивите на съда са подробни и ясни, въз основа на приетите от него за установени обстоятелства. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда само по себе си не може да обоснове достъп до касационно обжалване, то представлява касационно оплакване за неправилност на решението. За пълнота на мотивите – съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил ясно съдебната практика по въпросите в изложението, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, липсва обосновка в тази насока в изложението. Решението не е очевидно неправилно. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С настоящото определение не следва да се присъждат поисканите от ответната страна по касация ОУ „Никола Йонков Вапцаров“, [населено място] разноски, доколкото с отговора на касационната жалба не са представени доказателства да са извършени такива. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение