Определение № 1385 от 18.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4377/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Р. К., чрез адв. А., срещу въззивно решение № 321 от 20.06.2025 г., постановено по гр. д. № 159/2025 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 412 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 197/2024 г. на районен съд – К. в частта, с която на основание чл. 128, ал. 1 СК е определен режим на лични контакти на Т. С. С. и А. Б. С. с малолетната им внучка Р. М. К.. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на съществени процесуални правила – основание по чл. 281, ал. 1, т.3 ГПК. Претендира се отмяната му и връщане на делото за събиране на доказателства за изясняване на фактическата обстановка по спора, вкл. относно графика на учебния процес и на извънкласните занимания, както и за изслушване на самото дете. В изложението към касационната жалба се сочи хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като при твърдения за решаване на делото в противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд и с Постановлението на Пленума на Върховния съд № 1/1974 г., се поставят въпросите относно задължението на съда да следи служебно за интереса на детето, настъпва ли преклузия за събиране на доказателства от въззивния съд и съществува ли в тези производства задължение на съда служебно да събира доказателства, относими към този интерес. Ответниците по касация Т. С. С. и А. Б. С. не ангажират становище в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: С обжалваното решение Софийският окръжен съд, действащ като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл. 128, ал. 1 СК е определен режим на лични отношения на Т. и А. С. с тяхната малолетна внучка Р., включващ всяка първа и трета събота и неделя от месеца за времето от 9.00 часа на съботния ден до 19.00 часа на неделния, двадесет дни от лятната ваканция, първите пет дни от всяка пролетна ваканция, както и три дни по К. всяка четна година и 30 и 31 декември– всяка нечетна. По спорния пред въззивната инстанция въпрос, дали определеният от районния съд режим на лични контакти е подходящ, с оглед извънучебната ангажираност на детето и твърдяното посещаване на уроци по български език и математика всяка събота и неделя във връзка с кандидатстването му след седми клас, с определение от 02.05.2025 г. по чл. 267 ГПК съдът е оставил без уважение исканията за събиране на гласни доказателства, като счел същите за преклудирани. Приел е, че това обстоятелство се сочи за първи път пред въззивната инстанция и съставлява изцяло нов довод. С определение от проведеното на 27.05.2025 г. открито съдебно заседание, съдът повторно е оставил без уважение исканията за разпит на свидетели, вкл. и за новото твърдение, че детето ще се нуждае от уроци и след като кандидатстването му след седми клас приключи, тъй като изпитвало затруднения в посочените материи. Съдът не е допуснал изслушване на детето, нито е поискал изготвяне на нов социален доклад. При постановяване на решението си за да сподели изводите на първата съдебна инстанция за необходимост от максимално разширен режим на лични отношения на детето с бабата и дядото по майчина линия, въззивният съд е приел, че след развода на родителите му до смъртта на майка му то е живяло в техния дом и поради това е нормално да ги възприема като семейство. Доводите относно променени желания и чувства на детето съдът отклонил, позовавайки се на социалния доклад на ДСП – К., депозиран пред районния съд, а възраженията за извънкласна ангажираност отхвърлил по съображения, че същите са от временен характер. Същевременно съдът е декларирал в мотивите на решението си, че отчита възрастта на детето и установения към момента учебен и житейски режим. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по поставения в изложението въпрос, настъпва ли процесуална преклузия за сочене на нови доказателства във въззивното производство по дела, в които съдът се произнася по мерките относно упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на ненавършили пълнолетие деца. Въпросът е обуславящ, тъй като даденият от въззивния съд отговор го е мотивирал при произнасяне по режима на лични отношения с малолетната внучка на ищците да се ограничи до събрания пред първоинстанциония съд доказателствен материал. Обжалването се допуска за извършване на преценка за съответствие на въззивното решение със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в т.1 от което дословно е прието, че ограниченията в дейността на въззивната инстанция не се прилагат в хипотезата, при която осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата/, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция, независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,