Определение № 50727 от 12.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 823/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Р. А. против решение № 164/25.11.2021 г., постановено по гр.д.№ 278/2021 г. от състав на Окръжен съд – Разград. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Съдът е приел, че обективно съединените искове с правно основание чл.128 КТ и чл.215 КТ, както и акцесорните искове с правно основание чл.86 ЗЗД за лихва за забава върху сумите по тези искове са частично основателни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на районен съд. Съдът е приел, че след проверка в редовно воденото от работодателя счетоводство и съответно на приложените по делото доказателства, назначените по делото първоначална и допълнителна ССЕ установяват, че за претендирания по иска период от 11.05.2018 г. – до 6.09.2019 г., при съобразяване и на договорените между страните допълнителни начисления от 0,6% годишно за придобит трудов стаж и професионален опит, брутно дължимото на ищеца трудово възнаграждение е в размер на – 8610,71лв. Като след приспадане на задължителните удръжки, чистата сума за получаване е в порядъка на 6681,74 лв. Проследено по ведомости, вещото лице установява, че от така дължимото му се за периода възнаграждение, на въззивника са били изплатени 5 707,87лв. Дължимото и неплатено за периода възнаграждение е установено от експертизата в общ размер 973,87 лв., от които: дължими и неплатени за м. VII.2019г. 440,26лв; дължими и неплатени за м.VIII.2019г. 441,04лв и дължими и неплатени за м. IХ.2019г. 92,57лв; Съгласно цитирания по горе трудов договор, вземанията на въззивника за трудово възнаграждение са с договорена дата на изискуемост -25 то число на месеца, следващ отработения такъв. В приложените и съобразени от експертизата документи, доказващи начин, време и размер на плащане на тр. възнаграждения, няма данни за авансово извършвани такива от работодателя. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че работодателят е останал задължен към въззивника и с полагащото му се в размер на 439,78 лв. възнаграждение за м. VI., 2019г., което не е било взето предвид от експертизата. С включване на тази сума дължимото и неизплатено за периода тр. възнаграждение е изчислено общо на 1413,65 лв., до който размер предявеният на осн. чл.128КТ иск е приет за доказан. От заключенията на експертизите съдът е приел за установено, че за целия период на действие на сключения между страните тр. договор, включващ и процесния такъв от 20.І.2019 г. до 6.ІХ.2019г., въззивникът е бил в командировка в чужбина общо за 394 дни, за които в обезщетение по чл.215 КТ му се следват 17 730 евро или 34 573,50лв. Тази сума е изчислена от в.л. във вариант на дневно дължими в размер на 45 евро команндировъчни. Прието е за установено, че при действие на трудовия договор на въззивника са били изплатени общо 20 660,20 евро за заплата и командировки, от които 18 455,20 евро по банков път и 2 205,00 евро касово. За платената по касов път сума са издадени два РКО. Последната получена от ищеца сума е от 27.05.2019 г. В съответствие с предоставените му доказателства и събрани такива при проверка в счетоводството на ответното дружество, вещото лице установява, че работодателят е останал неиздължен към ищеца за полагащите му се процесния период командировъчни в размер 7 546,50лв. Съдът е приел предявеният по чл.215 КТ иск за доказан по основание и до размера на 7 546,50лв. При писмено доказани 45 евро на ден командировъчни съдът е приел, че за разликата до първоначално предявения му размер, искът по чл.215 КТ следва да се отхвърли като недоказан. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Действително, съдебната практика е единна в насока, че при непълно и необосновано заключение на съдебна експертиза, съдът е длъжен да допусне повторна или нова експертиза за изясняване на фактическата обстановка, като в тази връзка е и задължението на въззивния съд, при допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение в тази насока. В случая, съдът е приел, че приетите от районен съд експертизи са пълни и дават ясен отговор на поставените задачи, като е приел, че не е налице процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд, като е отказал събирането на доказателства в тази насока пред въззивния съд. Съдът не е процедирал в нарушение на съдебната практика, цитирана от касатора и установяваща задължението на съда в горния смисъл, тъй като то е налице само в случаите, в които е въззивен съд е приел, че е налице неясно, непълно и необосновано заключение на вещото лице, прието от първоинстанционния съд. Фактите, които съдът е приел за установени със заключенията на вещите лица по приетите от районен съд експертизи в случая, касаят обосноваността на съдебното решение, като наличието на необоснованост не следва да се преценява в производството по чл.288 ГПК, доколкото тя не е сред касационните основания по чл.280 ГПК, извън разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК. Предвид изложеното, правните въпроси относно задължението на съда да допусне сочени от въззивника доказателства, когато тяхното събиране не е осъществено поради допуснато от съда процесуално нарушение, не е разрешен в противоречие със сочената практика на ВКС. Съдът е изложил собствени мотиви по спора, като се е произнесъл по възраженията на въззивника, като поставения общо правен въпрос в тази насока не е разрешен от съда в противоречие с цитираните решения на ВКС. Оплакване относно приложението на разпоредбата на чл.183, ал.1 ГПК не се съдържа във въззивната жалба, поради което съдът не е бил длъжен да се произнесе по довод за подобно процесуално нарушение от страна на районния съд с решението си, поради което поставения в тази насока правен въпрос е неотносим в настоящото производство. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1200 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС