Определение № 618 от 11.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1581/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. А. П. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адв.П. С. срещу решение № 236 от 17.12.2021 г, постановено по гр.дело № 677/21 г на Окръжен съд-Хасково, Трети състав, с което е отменено решение № 260107 от 4.6.21 г, постановено по гр.дело № 2092/2019 г по описа на Районен съд-Димитровград в частта, с която „Жет Логистик и Ко“ ООД със седалище в [населено място] е осъден да заплати на Т. А. П. сумата 12 500 лв-обезщетение за неимуществени вреди и сумата 2038 лв-обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.1.2019 г и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от Т. А. П. срещу работодателя иск по чл.200 ал.1 КТ за сумата 12 500 лв неоснователен, като погасен чрез прихващане както и иска по чл.200 ал.1 КТ за обезщетение за имуществени вреди за разликата над сумата 509, 50 лв до сумата 2038 лв като неоснователен.Решението е потвърдено в частта, с която искът по чл.200 ал.1 КТ е отхвърлен като неоснователен за разликата над сумата 12 500 лв до сумата 75 000 лв и е влязло в сила поради необжалването му в частта, с която искът по чл.200 ал.1 КТ е отхвърлен за разликата над сумата 75 000 лв до сумата 100 000 лв, предявен като частичен от обща сума в размер на 200 000 лв. Отменени са определение № 260507 от 28.7.21 г, с което е оставена без уважение молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение, както и определение № 260508 от 28.7.21 г, постановено по реда на чл.248 ГПК относно разноските.Касаторът не е поискал допускане до касационен контрол тези определения. В касационната жалба се подържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, в противоречие принципа за справедливост и събрания по делото доказателствен материал.Неправилно е определен процента на съпричиняване от страна на работника на 75 %, поради допусната „груба небрежност“, неправилно са уважени релевираните от ответника възражения за прихващане с полученото от НОИ обезщетение за временна неработоспособност, както и със сумата 9500 лв, получена от работника при неосъществено основание. Ответникът по делото „Жет Логистик и Ко“ ООД със седалище в [населено място], представлявано от управителя Й. З. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния представител на дружеството адв.Г. П. от АК-Х..Подържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира сторените в настоящото производство разноски, представляващи възнаграждение за един адвокат. Третото лице-помагач-Застрахователна компания „Уника Живот“ АД на страната на ответника-работодател не взема становище по касационната жалба. От данните по делото се установява следното: Липсва спор, че страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил-12 и повече тона“.На 19.1.2019 г около 1 часа през нощта ищецът П. е претърпял злополука, която на основание чл.55 ал.1 от КСО е приета за трудова.Злополуката е станала на паркинг „Н.“, на околовръстен път София.Предишния ден, на 18.1.2019 г работникът, който е бил командирован със задача за осъществяване на международен товарен превоз до Германия е потеглил от Д. в 12, 37 часа и е пристигнал в [населено място] в 15, 22 ч, където решил да ползва междудневна почивка.П. бил в камиона на колегата си и от там наблюдавал поверения му товар.Слизайки от камиона в 01 ч през нощта, вратата на кабината се затворила и го ударила в гърба.При падането получил счупване в областта на десния крак. От приетото по делото заключение по допуснатата съдебно-медицински експертиза, изпълнена от в.л.д-р Х. Еленски се установява, че е налице закрито счупване в областта на дясната подбедрица, в отдалечения край на големия пищял, както и счупване на тялото на малкия пищял.Пострадалият е откаран в болница „Света А.“, където е опериран, като е проведено открито наместване с вътрешна фиксация на костите на подбедрицата и са поставени застопоряващи винтове.Пациентът е изписан на 28.1.2019 г.Имплантът е отстранен оперативно на 10.5.19 г, като са извадени два от винтовете, а останалите 2 може да бъда отстранени впоследствие по преценка на лекаря и при съгласие на пациента или да останат така до края на живота му, като това му попречи да води пълноценен живот.Лечението е протекло успешно.Към момента на извършения от експерта преглед-15.6.2020 г ищецът продължава да се оплаква от наличието на болки в крака, който отича при продължително ходене или стоене прав.Обиколката в долната част на глезена е увеличена.Ходи с леко накуцваща походка.Проведени са 14 рехабилитационни процедури и балнеолечение.Срокът на възстановяване е бил 8 месеца.Настъпилото счупване е определено от вещото лице като тежко.От неоспореното заключение на съдебно-психологическата експертиза се установява, че ищецът е преживял злополуката като изключително травмиращо и стресиращо събитие, с продължителен процес на лечение и възстановяване, вследствие на което е развил постравматичен стрес.Според вещото лице за продължителен период от време /8 месеца/ е блокирана социалната реализация на личността му, която за неговата възраст /38 г/ е водеща.Въз основа на събраните гласни доказателства съдът е направил извода, че през периода след злополуката ищецът е бил изцяло обслужван от съпругата си и се е считал за непълноценен, тъй като не може да осигурява доход за семейството си.Въз основа на всички събрани доказателства съдът е приел, че за да бъдат обезщетени всички претърпени от ищеца неимуществени вреди и отчитайки техния характер, обем и интензитет, продължителността на болките и страданията и цялостното им отражение върху личността на пострадалия е необходимо да бъде определено справедливо обезщетение в размер на 50 000 лв.Същото следва да бъде намалено със 75 % на основание чл.200 ал.2 КТ, тъй като пострадалият е допринесъл за настъпване на злополуката, проявявайки груба небрежност.Според Правилника за вътрешния трудов ред в дружеството-т.17, работниците и служителите са длъжни да спазват установеното работно време, да не употребяват алкохол или други упойващи вещества през работно време и да го уплътняват с трудова дейност, при спазване на техническите и технологичните правила.Работникът е нарушил тези си задължения.Отчитайки, че в трудовите функции за длъжността се включва изпълнение на такива, свързани с дейности с повишен риск, степента на съпричиняване от страна на пострадалия се увеличава, а отговорността на ответника намалява.В първия ден от командировката си работникът е престирал труд в продължение на 3 часа, след което в продължение на около 6 часа, в компанията на колеги е употребявал алкохол, независимо от предстоящите му на следващия ден задължения.Това поведение е несъвместимо с изпълняваната работа, доколкото представлява риск както за него, така и за останалите участници в движението.Поради това съдът е определил степен на съпричиняване от страна на ищеца, като проява на груба небрежност в размер на 75 % или така определеното обезщетение е намалено със сумата 37 500 лв, т.е. дължимото се равнява на 12 500 лв. От представената от работодателя служебна бележка изх.№ 1111/31.7.2019 г е видно, че в периода 19.1.2019 г-17.7.2019 г ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност в продължение на 180 календарни дни, а от представеното удостоверение № 26-00114061/30.4.2020 г на НОИ, ТП-Х. е видно, че заплатеното за този период от време обезщетение за временна неработоспособност възлиза на сумата 6035, 25 лв.Застрахователна компания „Уника живот“ АД е изплатила обезщетение за временна неработоспособност за над 120 дни в общ размер на 559, 09 лв, изчислено при условията и лимита на застраховката.Съгласно разходен касов ордер № 104 от 3.1.2019 г, представен по делото на тази дата работодателят е предоставил на работника сумата 9 500 лв служебни пари. В изпълнение на закона-чл.200 ал.3 и ал.4 КТ съдът е приспаднал от размера на определеното обезщетение изплатената от застрахователя сума в размер на 559, 09 лв както и сумата 6035, 25 лв- получена като обезщетение за временна нетрудоспособност, за периода м.януари 2019 г-м.септември 2019 г.Уважено е направеното от ответника възражение за прихващане на между определеното обезщетение за неимуществени вреди и сумата 9500 лв- предоставени и неотчетени с оправдателни документи служебни пари, поради което дължими на основание чл.55 ал.1 предл.2 ЗЗД като получени на неосъществено основание.След извършеното прихващане и намаляване съобразно нормите на чл.200 ал.3 и ал.4 КТ, искът по чл.200 ал.1 КТ е определен като неоснователен и отхвърлен.Обезщетението за имуществени вреди е съдът е намалил със 75 %, като е отхвърлил иска за разликата над сумата 509, 50 лв до сумата 2038 лв. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, т.3 и чл.280 ал.2 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/Как следва да се прилага критерия за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по предявен иск по чл.200 КТ на пострадал при трудова злополука на работник, при която е трайно увредено здравето му. 2/Какви са критериите за намаляване на обезщетението, за при подвеждане на поведението на пострадалия под състава на чл.201 ал.2 КТ. 3/При констатиране на груба небрежност, изразила се в липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност от пострадалия, как следва да се степенува съпричиняването на пострадалия по смисъла на чл.201 ал.2 КТ. 4/Допустимо ли е от определения от съда размер на вземането за неимуществени вреди по предявен иск по чл.200 КТ да се приспадне полученото от работника обезщетение за временна нетрудоспособност по чл.200 ал.3 КТ. 5/При наличие на какви материалноправни предпоставки съдът може да уважи отправено до него възражение на ответника за вземане за неимуществени вреди с насрещно спорно вземане, произтичащо от твърдяно неосъществено основание. 6/Следва ли мотивите на съда да съдържат анализ на събрания по делото съвкупен доказателствен материал, както и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателствата по делото. 7/Когато правнорелевантните факти се установяват със свидетелски показания, следва ли анализът на тези показания да отчита начина, по който свидетелите са узнали за тези факти, както и способността и желанието им вярно за възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизвеждат в показанията си. 8/Процесуално законосъобразно ли е обясненията на страната по реда на чл.176 ГПК да бъдат допускани по искане на самата страна. 9/Какво е значението за спора на дадени обяснения по реда на чл.176 ГПК от страна в процеса и в кои случаи обясненията на страната могат да послужат на съда да направи извод за наличието на правнорелевантните по делото факти. 10/Каква е обвързващата сила на частните документи и тяхното оспорване в гражданския процес. 11/Каква е обвързващата сила в гражданския процес на официалния свидетелстващ документ-разпореждане на ТП на НОИ по смисъла на чл.179 ал.1 ГПК относно отразените в него факти, свързани с механизма на злополуката при предявен иск по чл.200 ал.1 КТ за получаване на обезщетение за вреди от трудова злополука. По така поставените въпроси, Върховният касационен съд, Трето ГО намира следното: Относно въпрос № 1. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя при спазване на ръководните указания, дадени в Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/1968 г. То задължава съдилищата, при преценката кое обезщетение е справедливо, да съобразят всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение за определяне на размера му. Постановлението указва на съдилищата тези обстоятелства да бъдат посочени в мотивите на решението и да бъде обсъдено тяхното значение, като се отчитат спецификите на всеки отделен случай. В ППВС № 4/1968 г., както и в трайно установената практика на ВКС, намерила израз в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК / напр. - решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г., I г. о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г. о., решение № 67/16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г., III г. о. на ВКС и др. / е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД .Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, характера и степента на увреждането; причинените морални страдания; вид и продължителност на лечението, прогнозата за в бъдеще, респ. последиците за физическото и психическото здраве на лицето, за работоспособността му, за трудовата и социална реализация; икономическите условия в страната и др.Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука.Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правнорелевантни факти и да анализира и оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението.Справедливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие.Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона - постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент. Въззивният съд изцяло е съобразил посочената задължителна съдебна практика, като е изложил подробни мотиви, защо с оглед особеностите на конкретния случай определеното обезщетение в посочения размер е справедливо, съобразно критериите на чл. 52 ЗЗД. Обосновал се е с характера на претърпяното увреждане, оздравителния период и пълното възстановяване на пострадалия, без настъпили усложнения и патологични изменения, както и с интензитета на претърпените болки и страдания като е приел за справедливо по размер обезщетението от 50 000 лв.Следователно отговорът даден в обжалваното решение на така поставения въпрос е изцяло съобразен с постановките на ППВС № 4/68 г. на ВС, както и с установената по въпроса безпротиворечива практика на ВКС, в това число и посочената от касатора, съгласно която при определяне на обезщетението по чл. 200, ал. 1 КТ въззивният съд обсъжда и съобразява конкретните увреждания на пострадалото лице, тяхната степен, характер, интензитет и продължителност. Отделно от всичко казано по-горе и свързано с критерия за справедливост следва да се отбележи, че въпросът не е коректно поставен, защото макар и да се касае за тежко счупване, увреждането не е „трайно“ както е определено от касатора.Установено е по делото, че целият възстановителен процес е протекъл в продължение на 8 месеца.По тази причина е неотносимо посоченото от касатора решение № 136/2012 г, по гр.дело № 414/2010 г на ВКС, Трето гражданско отделение, тъй като касае различна фактическа обстановка, при която на пострадалия с решение на ТЕЛК е определена трайно намалена работоспособност в размер на 100 % с чужда помощ като е напълно загубена възможността му за последващото включване в социалния живот и способността за извършване на физически и интелектуален труд. Въззивният акт не е постановен и в противоречие с посоченото от касатора решение под № 121/15.11.2017 г по гр.дело № 5321/16 г на ВКС, Трето ГО.В разгледания с него случай освен, че определеното от съда обезщетение за сходен възстановителен период е по-ниско по размер, вследствие на травмата са настъпили и повече усложнения, следователно не може да послужи в подкрепа на твърденията на касатора.Същото се отнася и за решение № 86 от 6.6.2017 г, по гр.дело № 3856/16 г на ВКС, Трето ГО, където определеното от съда обезщетение е в по-нисък размер, а възстановителния период е протекъл много по-дълго-в четири етапа.В хипотезите на други две от представените от касатора решения се касае за определяне на обезщетение за неимуществени вреди при настъпила смърт в резултат на трудова злополука, като в тези случаи и с оглед конкретиката на фактите, определените по справедливост размери са в други граници.В този смисъл обезщетението в размер на 50 000 лв не може да се приеме за занижено, спрямо обективните критерии на понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД. По въпроси № 2 и 3. По приложението на чл.200 ал.1 КТ и по така формулираните въпроси е формирана задължителна съдебна практика, която изцяло се споделя от настоящия състав.Така напр. в решение на ВКС, ІІІ г. о. по гр. д. № 3251/2008 г. / е посочено, че когато възражението за съпричиняване се приеме за основателно, отговорността на работодателя се намалява съобразно вината на страната, допринесла за увреждането, т. е. с оглед на конкретно установените данни по делото.По възражение на работодателя, при конкретния механизъм на трудовата злополука като стечение на обективни и субективни фактори, обстоятелствата задължително се преценят от гледна точка на признаците на грубата небрежност и едва ако се приеме, че се касае за подобно квалифицирано поведение, се съобразява какъв е приносът на проявената "груба небрежност"за вредоносния резултат като степен, за да се намали съответно обезщетението. Съпричиняването се степенува в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства. В този смисъл са решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. дело № 387/2010 г., ВКС, IV г. о. решение № 291/2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. IV г. о. и решение № 159 от 15.01.2018 по гр. д. № 251/2018 III г. о. и решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г. на ВКС.Колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в нейното обезщетяване / решение по гр. д. № 4741/19 г. на ВКС, Трето гражданско отделение./Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата, как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата.В случая въззивният съд е преценил конкретно кои действия са извършени при липса на положена грижа и при пренебрегване на правилата за безопасност и в зависимост от това е определи размера, до който следва да бъде намалено обезщетението за неимуществени вреди.Липсва противоречие с посочената от касатора съдебна практика, обективирана в решение № 2 от 27.2.2018 г по гр.дело № 2303/2017 г.Същото е постановено при различна фактическа обстановка, при която е прието, че работодателят има водеща роля при превенцията на риска при трудова злополука.Тази роля е била пренебрегната, тъй като същият не е разписал достатъчно точни правила за извършване на ремонтна дейност на тежкотоварния автомобил.Затова е приета по-ниска степен на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника.В разглеждания обстоятелства, свързани с пренебрегване на превенционната роля на работодателя нито се установяват, нито се твърдят.Същото се отнася и до представеното решение 21 от 12.3.2018 г по гр.дело № 1459/2017 г на ВКС, Трето ГО, поради което разгледания с него случай е неотносим.Неотносим е и случая, визиран в решение № 60 от 5.3.14 г по гр.дело № 5074813 г на ВКС, Четвърто ГО, тъй като не се касае за непроведен от страна на работодателя инструктаж.Напротив видно от данните по делото е проведен първоначален такъв, както и периодичен- на 15.1.19 г, непосредствено преди процесното отпътуване.Липсват данни и не се и твърдят обстоятелства, свързани с това работодателят да не е осигурил на работника безопасни условия на труд, както и работа с необезопасени машини или съоръжения.Поради това следва да се приеме, че съотношението между обема на отговорността на пострадалия и работника е правилно определен от съда. Относно въпрос № 5. Сочи се противоречие с решение № 103 от 1.8.2017 г, постановено по гр.дело № 61 323/16 г на ВКС, Четвърто ГО.Със същото е прието, че в случаите, когато при предявен иск, ответникът по него направи възражение за прихващане, приложение намират разпоредбите на чл.103-105 ЗЗД, от които е видно, че решаващо за прихващането е изявлението на една от страните по реда на чл.104 ал.1 изр.1 ЗЗД, насочено към насрещната страна в правоотношението.С направеното в исковото производство възражение за прихващане това изявление не се променя от такова, насочено към противната страна в такова, отправено до съда с искане последният да извърши прихващането.С оглед на това, съдът извършва проверка за това дали са налице предпоставките за прихващане, осъществили ли са се те и към кой момент, като намери, че възражението е неоснователно ще уважи иска, а ако го намери за основателно ще отхвърли иска до размера на заявеното с възражението вземане. Обжалваното решение е изцяло съобразено с посочената от касатора съдебна практика.Съдът е разгледал налице си са предпоставките по чл.103-105 ЗЗД, констатирал е, че е направено валидно изявление на ответната страна, насочено към другата страна по делото, при условията на чл.104 ал.1 изр.1 ЗЗД.Извършена е проверка от страна на съда за това дали са се осъществили предпоставките за прихващане и мотивите му в тази насока са ясни и безпротиворечиви, като намирайки възражението за прихващане със сумата 9500 лв за основателно е отхвърлен иска по чл.200 ал.1 КТ до размера на сумата 12 500 лв./отделно са приспаднати сумите по чл200 ал.3 и ал.4 КТ/.Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с правните изводи на съда относно уваженото възражение за прихващане, не е основание за допускане на решението до касационен контрол, а сочи на касационно оплакване по смисъла на чл.281 ГПК, което не се разглежда в настоящото производство по селекция на жалбата при условията на чл.288 ГПК. Относно въпрос № 6 Въззивният съд е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства както и доводите и възраженията на страните. Изводите му са в съответствие с решение № 68/22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на ІІ г. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на І г. о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на ІV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о., в които се приема, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В разглеждания случай съдебното решение е постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната подробна съвкупна преценка. Въззивният съд не е обосновал решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения, защо ги отхвърля като недостоверни, нито пък е пристъпил към решаване на делото, без спорът да е изяснен от фактическа страна, респ. без да е обсъдил всички възражения на страните е без да се е произнесъл изобщо по някои от тези възражения.Изложил е ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на ищцовата страна за неоснователни и не е игнорирал доказателствата по делото.В този смисъл не е налице противоречие, а пълно съответствие на обжалвания въззивен акт с представената от касатора съдебна практика. Относно въпрос № 7 Анализът на свидетелските показания в случая е отчел начина, по който свидетелите са узнали за тези факти, както и способността и желанието им вярно ги възприемат и добросъвестно да ги възпроизвеждат в показанията.Този извод се налага от обстоятелството, че мотивите си относно правнорелевантните факти съдът е обосновал не само и единствено въз основа на събраните гласни доказателства, а с оглед преценката им в съвкупност с целия доказателствен материал.Така напр.обстоятелството, че ищецът е употребил алкохол не се оспорва от самия него, а фактът, че служебните средства по представения касов ордер са получени от П. е установен с неоспореното заключение по допуснатата съдебно-графологическа експертиза и липсата на представени оправдателни документи за изразходването на парите. Съгласно длъжностната характеристика /л.190 от делото на РС/ преди тръгване на курс шофьорът получава служебни пари, а след приключване на международния товарен превоз представя точен отчет за направените разходи и предава останалите от курса служебни пари, в първия работен ден след приключване на курса.Няма данни и до настоящия момент ищецът, чиято е доказателствената тежест да е изпълнил задължението си и да е предал отчет за изразходване на получената сума или да я е възстановил. Относно въпроси № 8. Процесуално законосъобразно ли е обясненията на страната по реда на чл.176 ГПК да бъдат допускани по искане на самата страна. По тези въпроси се сочи противоречие с решение № 386/14.7.2009 г по гр.дело № 1713/2008 г на ВКС, Второ ГО.Същото обаче е постановено по реда на чл.218а ал.1 б.“а“ГПК /отм/ и не попада в понятието задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.290 ГПК, тъй като е решение, постановено по реда на отменения ГПК.В този смисъл е ТР № 1/2009 г от 19.2.2010 г по т.дело № 1/2009 г на ОСГТК на ВКС-т.2 и ТР № 2/2010 г от 28.9.2011 г по т.д. № 2/10 г на ОСГТК на ВКС, съгласно които в приложното поле на чл.290 се включват решенията на ВКС по чл.290 ГПК в сила от 1.3.2008 г, заедно с тълкувателните решения на ОСГК, ОСТК, ОСГТК на ВКС, както и ППВС, приети при действието на отменения ГПК. Следователно не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като не е посочена съдебна практика на която обжалваното решение противоречи по така формулирания въпрос.Не е налице и касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като отговор на поставения въпрос се извежда от нормата на чл.176 ал.2 ГПК, която не е ясна и не се нуждае от тълкуване.Отделно от това съдът не е основал решаващите си изводи върху обясненията на управителя на дружеството, а на събраните по делото свидетелски показания. Относно въпрос № 9. Какво е значението за спора на дадени обяснения по реда на чл.176 ГПК от страна в процеса и в кои случаи обясненията на страната могат да послужат на съда да направи извод за наличието на праврорелевантните по делото факти.Отговор на този въпрос е даден в решение № 226 от 28.12.12 г по т.дело № 1012/11 г на ВКС, ТК, Второ отделение и решение № 161 от 1.7.2016 г по гр.дело № 6232/15 г на ВКС, Трето ГО, с които е прието, че обясненията на страната биха могли да бъдат доказателствено средство, но само ако съдържат признание за неизгодни за нея факти. Тези обяснения представляват нейни твърдения, които, с оглед императивната разпоредба на чл. 154, ал. 1 ГПК, подлежат на установяване на общо основание с допустимите за това доказателствени средства. Правилото изисква наличието на качеството представител на страна по делото към момента на изявлението на лицето пред съда.В разглеждания случай не е налице противоречие на въззивното решение с цитираните 2 бр. решения на ВКС по следните съображения: макар на стр.11 от съдебното решение /л.127 от делото на Окръжен съд-Хасково/ съдът да е споменал обясненията на управителя на дружеството Й. З., дадени по реда на чл.176 ГПК, съдът не е основал решаващите мотиви на тях и това не се е отразило върху резултата по иска.Съдът е основал решаващите си мотиви върху показанията на св.Е. З. Е. /л.110 от делото на Окръжен съд-Хасково/, ценени в частта относно обстоятелствата и причините за престиране на сумата от 9500 лв-/ако се наложи извършването на ремонт на автомобила при изпълнението на международен превоз/. Следователно съдът не се е произнесъл в противоречие с представената практика, а е постановил решението си основавайки се на допустими доказателствени средства.само ако бе направил обратното-използвайки обясненията на законния представител на дружеството като показания за изгодни за страната факти, съдът би допуснал противоречие с цитираната практика, водещо до съществено нарушение на процесуалните правила, съответно до неправилност на постановеното решение.В случая това не е налице. Относно въпрос № 10. Противоречие с решение № 50/21.7.2017 г по гр.дело № 4880/14 г на ВКС, Четвърто ГО не е налице, тъй като въззивният съд е изложил подробни и убедителни съображения защо дава вяра на оспорения документ.Същият е обсъден и в контекста на останалия събран по делото доказателствен материал-показанията на свидетелите Е., П., съдържащата се в кориците на делото длъжностна характеристика на работника и произтичащите от нея задължения, с оглед изпълнението на които при предстоящ международен курс му се предоставят средства за непредвидени ремонтни и други разходи, с оглед изпълнение на трудовата функция. Относно въпрос № 11. Разпореждането на ТП на НОИ представлява официален удостоверителен документ с материална доказателствена сила относно факта на настъпилата трудова злополука, но не и относно обстоятелството налице ли е допусната от страна на пострадалия груба небрежност, и приносът на страните при настъпване на вредоносния резултат.Тези обстоятелства се установяват в процеса с всички допустими по закон доказателствени средства, а не произтичат от разпореждането на ТП на НОИ за установяване факта на настъпилата трудова злополука.Поради това посочената от касатора съдебна практика е неотносима и противоречие с нея не е налице. Представените от касатора актове на апелативни и окръжни съдилища: решение № 72 от 1.4.2021 г, по гр.дело № 379/20 г на Апелативен съд-Велико Т., втори граждански и търговски състав, решение от 11.2.21 г, по гр.дело № 506/20 г на Апелативен съд-Б., Търговско отделение и решение от м.юни 2019 г по гр.дело № 1574/18 г на Варненски окръжен съд, Търговско отделение не съставляват задължителна практика по смисъла на смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и не следва да бъдат обсъждани от настоящата инстанция. По поставените въпроси №№ 1 до 7, 9, 10 и 11 не е налице и касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото съществува задължителна съдебна практика, която е изцяло съобразена от съда.Съществуването задължителна съдебна практика, която е безпротиворечива и не се нуждае от тълкуване или осъвременяване изключва приложението на нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Относно основанието по чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност. При постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Относно въпрос № 4. С решение от 13.4.2018 г, постановено по гр.дело № 2735/17 г на ВКС, Четвърто ГО е прието, че полученото обезщетение за временна нетрудоспособност има за цел обезщетяване на вредите, които работникът понася в резултат на невъзможността да полага труд и респ.да получава трудово възнаграждение по трудово правоотношение.Пропуснатата полза за него за периода на временната нетрудоспособност се изразява в разликата между размера на трудовото възнаграждение, което би получил ако полага труд и полученото обезщетение поради временна нетрудоспособност, по реда на общественото осигуряване.При предявени обективно съединени искове, следва да се сумира дължимото обезщетение за имуществени вреди и дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като от общо определеното обезщетение се приспадне, това за временна нетрудоспособност, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл.200 ал.3 КТ. С решение № 149 от 13.1.2021 г, постановено по гр.дело № 4301/2019 г на ВКС, Трето ГО е прието, че дължимото обезщетение за вреди от трудова злополука се определя от сбора на претърпените имуществени вреди /претърпени загуби и пропуснати ползи/ и неимуществените вреди.Първите се установяват по вид и размер и се кумулират, а вторите се определят от съда по справедливост и от получената сума се намалява полученото обезщетение и/или пенсията по общественото осигуряване, съгласно разпоредбата на чл.200 ал.3 КТ. С решение № 54 от 23.4.2019 г по гр.дело № 3649/18 г на ВКС, Трето ГО е прието, че обезщетениета за неимуществени вреди компенсира причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага.Това обезщетение няма мръзка с обезщетението по обществено осигуряване, което компенсира загубата на трудово възнаграждение, представляващо имуществена вреда от вида на пропусната полза.Поради това получаването на двете обезщетения-за неимуществени вреди по чл.200 КТ и обезщетението от общественото осигуряване, компенсиращо загубата на трудово възнаграждение не е двойно плащане и не води до неоснователно обогатяване, а до пълно и справедливо обезщетяване на причинените вреди. Върховният касационен съд, Трето ГО намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК за проверка дали въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната по-горе съдебна практика по въпроса „допустимо ли е от определения от съда размер на вземането за неимуществени вреди по предявен иск по чл.200 КТ да се приспадне полученото от работника обезщетение за временна нетрудоспособност по чл.200 ал.3 КТ“, както е процедирал въззизвният съд в разглеждания случай. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение