Определение № 3895 от 16.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 193/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Народно читалище „Христо Ботев - 1918“, с. Смочево, общ. Рила, подадена чрез адв. И. Г., срещу въззивно решение № 291 от 03.08.2023 г., постановено по в. гр. дело № 690/2022 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което е потвърдено решение № 447 от 14.10.2022 г. по гр. дело № 740/2022 г. на Районен съд - Дупница, с което са уважени предявените от Т. И. Б. срещу касатора обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата 5067 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконно уволнение в периода 11.04.2022 г. - 11.10.2022 г. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Ответникът по касационната жалба Т. И. Б. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния ѝ представител адв. Е. Й.. Счита, че не са налице основанията за допускане до касационен контрол, а по същество касационната жалба е неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски въз основа на представения договор за правна защита и съдействие № 527 от 28.12.2023 г. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 344, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Страните не спорят, а и е установено от приложените доказателства, че са били обвързани от трудов договор, по силата на който ищцата е работила при ответника на длъжност „административен секретар“, както и че със заповед № 2/11.04.2022 г. на председателя на Народно читалище „Христо Ботев – 1918“ ѝ е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание по чл. 190, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, считано от 11.04.2022 г., за нарушения на трудовата дисциплина, извършени в периода 08.01.2021 г. – 15.04.2021 г., изразяващи се в незаконосъобразно разходване на средства на читалището в размер общо на 1441, 76 лева. Посочено е, че заповедта е връчена на 11.04.2022 г., като по делото липсва представена друга заповед, с която да е прекратено трудовото правоотношение съобразно чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. С протокол от заседание на настоятелството на читалището от 03.04.2022 г. е взето решение за упълномощаване на председателя на читалището да изготви необходимите документи за освобождаване от длъжност на административния секретар. Установено е, че до ищцата е била изпратена покана за даване на обяснения във връзка с извършените от нея разходи: с РКО от 08.01.2021 г. за 78 лева - eклер с шоколад; РКО от 02.02.2021 г. за 77, 84 лева - газ за отопление; РКО от 02.02.2021 г. за 200, 42 лева - хранителни стоки; РКО от 04.02.2021 г. за 462 лева - строителни материали; РКО от 04.02.2021 г. за 132 лева - канцеларски материали; РКО от 04.02.2021 г. за 138 лева - хранителни стоки; РКО от 24.02.2021 г. за 95 лева - газ за отопление; РКО от 08.03.2021 г. за 88,50 лева - хранителни продукти; РКО от 12.04.2021 г. за 78 лева - газ; РКО от 15.04.2021 г. за 92 лева - хранителни стоки. Видно от представените доказателства последната е отказала да даде обяснения, като отказът е удостоверен с подписите на двама свидетели. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че за нарушенията, свързани с издаването на РКО от 08.01.2021 г., от 02.02.2021 г., от 02.02.2021 г., от 04.02.2021 г., от 04.02.2021 г., от 04.02.2021 г., от 24.02.2021 г. и от 08.03.2021 г. е изтекъл едногодишният преклузивен срок от тяхното извършване. Позовал се е на заключението по назначената пред втората инстанция съдебно-счетоводна експертиза, в която детайлно е описан помесечно всеки паричен разход, издадените във връзка с него фактури и РКО, последните с припокриващи се дати на издаване. Във връзка със следващия спорен въпрос относно нуждата да бъде издадена както заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, така и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, съдът е приел, че липсва законово изискване в такава насока, поради което издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание „уволнение“ е достатъчна, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено на това основание. Относно законосъобразността на уволнителната заповед е прието за установено от представените писмени доказателства, че до ищцата е изпратена покана да даде обяснения във връзка с констатирани необосновани касови разходи на средства на читалището, на гърба на която е удостоверен отказът ѝ да даде поисканите обяснения с подписите на свидетели, поради което съдът е направил извод, че е изпълнено изискването на чл. 193, ал. 1 КТ. Приел е, че доколкото в заповедта е посочено конкретното нарушение на трудовата дисциплина, а именно „констатирана липса на парични средства поради незаконосъобразното им разходване – необосновано, ненадлежно документирано и фиктивно разходване на средства в общ размер на 1441, 76 лева“, както и нарушителят и вида на наложеното наказание, то същата отговаря на изискванията на чл. 195 ГПК за мотивирането ѝ. Съдът се е позовал на констатациите на експерта по съдебно – счетоводната експертиза, че за периода 08.01.2021 г. – 15.04.2021 г. от касата на читалището са изразходвани парични средства в общ размер на 1 441,76 лева, за да приеме, че процесните разходи са извършени от ищцата, действаща като административен секретар на читалището, без да са ѝ делегирани правомощия за това от председателя, респективно упълномощен негов представител, което не се оспорва и от самата нея. От свидетелските показания обаче е направил извод, че разходите са свързани с дейността на читалището. Прието е за установено, че помещенията, в които ищцата е изпълнявала трудовите си задължения не са били отоплявани през зимата, поради което ищцата е закупувала газ за отопление, както и че при мероприятия, организирани от читалището, се е осигурявала почерпка на невисока стойност за участниците. Посочено е, че дори да се приеме, че ищцата неправомерно е извършила разходите за сумата от 78 лева за закупен газ за отопление и сумата от 92 лева за закупени хранителни продукти, предвид ниската стойност на изразходваните средства и целите за които са изразходвани – осъществяване дейността на читалището, а не облагодетелстване на ищцата, допуснатите нарушения в тяхната съвкупност не обосновават налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. В заключение съдът е стигнал до извод за незаконност на процесното уволнение, предвид което следва отмяна на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание „уволнение“. Предвид уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът е приел за основателни и е уважил и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ в пълен размер. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК са поставени следните въпроси: 1/ Допустима ли е преценката за изтекъл преклузивен срок за налагане на дисциплинарно наказание да бъде основана на датирането на неистински документи, съставени еднолично от фактическия отчетник? Твърди се, че по въпроса няма формирана практика на съдилищата. 2/ Когато нарушението на трудовата дисциплина е извършено през продължителен период чрез различни, но свързани помежду си деяния, следва ли началото на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 КТ да се свързва с първото извършено нарушение? Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 81 от 12.05.2021 г. по гр. дело № 2618/2020 г. на ВКС, IV г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. 3/ Следва ли съдът служебно да съобрази ограниченията пред дейността на работодателя (в т.ч. невъзможността да провежда ревизии и да сформира работни комисии), свързана с въведената извънредна епидемична обстановка, обявена с решение № 325 на Министерския съвет от 14 май 2020 г. и отменена на 01.04.2022 г.? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ, както и за развитието на правото в хипотеза, по която няма формирана практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се и наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. По въпрос № 1: Въпросът повтаря направеното във въззивната инстанция възражение от същата страна, което е отхвърлено от съда, като за това последният се е позовал на експертното заключение. Следва да се посочи, че самите документи са представени от страната още в първоинстанционното производство, като твърденията за недостоверността им са наведени едва с въззивната жалба и поради това са преклудирани. Същевременно, доколкото въпросът касае правните изводи на съда по съществото на спора и изисква преценка на доказателствен материал, каквато не се допуска в производството по чл. 288 ГПК, той не може да послужи за допускането на касационното обжалване. В изложението по отношение на въпроса не е посочено и конкретно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, нито съдебна практика, с която противоречи, но тъй като не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно приетото в ТР № 1/2009 г. от 19 февруари 2010 г по т. д. 1/2009 г на ОСГТК не следва да се преценява наличието на някоя от допълнителните специални предпоставки. Въпрос № 2: Правилото на чл. 194, ал. 1 КТ установява два конкуриращи се срока, обуславящи възможността на налагане на дисциплинарно наказание - двумесечен от откриването на нарушението и едногодишен от извършването му. Съотношението между двата срока е следното - ако е изтекъл двумесечният срок от откриване на нарушението, то не може да се приложи едногодишният срок. Ако е изтекъл 1-годишният срок от извършването, то той поглъща 2-месечния срок от откриване на нарушението. За да приеме, че по-голямата част от нарушенията не следва да бъдат част от осъществяваната в производството проверка, съдът е приел, че по отношение на тях е изтекъл едногодишният преклузивен срок от тяхното извършване, поради което изобщо не е разглеждал изтичането на двумесечния срок. В соченото от касатора решение № 81 от 12.05.2021 г. по гр. дело № 2618/2020 г. на ВКС, IV г.о. се разглежда въпросът за началото на 2-месечния срок от откриването на нарушението при осъществяване на дисциплинарните отношения като продължавани, който е ирелевантен за обжалваното решение. Доколкото посоченото от касатора решение е несъотносимо с обжалваното, то не може да се преценява противоречието му на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпрос № 3: Въпросът също не покрива общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е неотносим към решаващата воля на въззивния състав. Подобни твърдения се въвеждат за пръв път в изложението към касационната жалба, поради което не са обсъждани от съда в обжалваното решение. Допълнително следва да се посочи, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е единно и правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По поставения въпрос не се сочи противоречива, остаряла или грешна съдебна практика, а по приложението на чл. 194, ал. 1 КТ съществува множество непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна /каквато е посочена и от касатора в изложението/. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност: За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. При постановяване на обжалваното решение не се установява наличието на такъв порок, поради което не е налице твърдяната от касатора очевидна неправилност. Предвид изхода на спора, своевременно направеното искане в отговора на касационната жалба за присъждане на разноски и представените доказателства за реалното им извършване, Народно читалище „Христо Ботев - 1918“ следва да заплати на Т. И. Б. сумата от 1200 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение