Определение № 775 от 18.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1704/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. К. чрез адв. Е. Й., срещу решение № 467 от 11.12.2023 г. по в. гр. д. № 313/2023 г. на Пернишкия окръжен съд. С обжалваното решение, като е потвърдено решение № 260006 от 17.02.2023 г. по гр. д. № 242/2021 г. на Кюстендилския районен съд, е отхвърлен предявеният от А. Д. С., починала на 01.04.2022 г. и заместена в процеса от наследниците си по закон Р. Г. К. и Е. Г. П., срещу И. Г. Д. и Т. С. Д., иск по чл. 108 ЗС за признаване на установено, че ищците са собственици на недвижим имот, представляващ УПИ, парцел [№], пл. № 60 от кв. 6 по плана на [населено място], състоящ се от 934 кв. м., ведно с построените в него жилищна сграда, състояща се от сутерен, мазе и етаж, масивен гараж и стопанска постройка, ведно с всички подобрения в имота. По делото е установено, че ищцата е единствена наследница по закон (сестра) на Н. Д. С., починала на 27.06.2017 г., която е придобила спорния имот чрез договор за дарение, сключен с н. а. № 59 от 28.11.2013 г., и разпоредила се с него в полза на ответника по иска за сумата 5 000 лева чрез договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 96 от 23.12.2014 г., като си запазила правото на ползване върху сутеренния етаж на жилищната сграда. Твърденията на ищцата са, че продажната цена от 5 000 лева е драстично занижена в сравнение с пазарната стойност на имота към датата на сделката поради значително увеличената му пазарна стойност вследствие на извършените през годините подобрения чрез вложените собствени средства и кредити от Н. С. и Л. С. на стойност от близо 80 000 лева, и като се има предвид и, че сделката не е извършена между близки роднини, то тази цена водела до недействителност на договора. Поради това ищцата счита, че при извършване на сделката С. не е разбирала свойството и значението на постъпките си и не е могла да ръководи действията си. Ищцата е твърдяла, че договорът е бил лишен от всякаква житейска и правна логика, че при сключване на сделката наследодателката й не е обработила адекватно информацията, не е осъзнавала потребностите си и не е проявила разум, че пораженията при деменция са трайни и с необратим характер на мозъчните увреди с нарушаването на психичните функции. Въвела е твърдение в исковата молба, че правото да се иска унищожаване на договор се погасява с определена от закона давност, като ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението и чрез възражение и след като давността е изтекла, и е развила доводи за допустимостта на защита чрез възражение за унищожаемост на договора, независимо от изтичането на давността - чл. 32, ал. 3 ЗЗД. Въззивният съд е обсъдил подробно показанията на разпитаните по делото свидетели, като е посочил, че част от тях установяват, че наследодателката на ищцата е имала заболяване, в резултат на което е бил ампутиран единият й крак, но нито един от тях не е заявил, че С. е имала психично заболяване. Свидетелят Д. е изяснил, че ответникът му е приятел и от него е узнал, че С. е имала желание да му прехвърли имота, тъй като ответникът и баща му се грижили за нея, като единствено условие било уговорено С. да запази правото си на ползване върху сутеренния етаж от къщата. Заявил е, че ремонтните работи са извършени след продажбата на имота от ответника, който и се е грижел за прехвърлителката до смъртта й, включително и когато била настанена в социална институция. Свидетелката Т. е заявила, че С. е била съвсем в съзнание, че ответникът е правил много ремонти в дома й, включително и след като веднъж последният се бил запалил, че С. й се е оплаквала от сестра си, която идвала и я тормозела, а разказала и за случай, в който лично е присъствала на среща между сестрата на С. и майката на ответника, при която ищцата се държала агресивно спрямо възстрастната жена. Свидетелят И., също познаващ добре наследодателката на ищцата, е заявил, че С. е била добре със съзнанието си, говорела е съвсем нормално, че ответникът се е грижил изцяло за нея, докато е била жива. Св. П., който познавал С. като потребител в дом със специални потребности, е заявил, че тя искала да го напусне и да живее сама в дома си, че е живеела при изключително лоши битови условия, направо „трагедия“, че често губела ориентация и била зле със зрението; един ден я е видял пред църквата заедно с ищцата, когато му се оплакала, че са й взели къщата, като двете жени били разстроени и плачели. С. разказала, че са я излъгали и не са й платили цената за продажбата. Св. Х. - личен лекар на С., заявил, че тя е била контактна, в пълно съзнание, като не е забелязал да има загуба на памет или деменция. Същите показания е дала и свидетелката П. - личен асистент на С. в продължение на 3 години, като според нея здравословното състояние на С. било добро, не е имала никакви проблеми и не си е губила паметта; здравословните й проблеми били досежно ампутацията на крака, но не и относно съзнанието й; познавала е близките си и лесно ги е разпознавала. Свидетелката е установила, че С. се е познавала с бащата на ответника, с когото са работели заедно в Италия. Св. С. е установила, че срещата й със С. е била еднократна и в рамките на около два часа, а показанията на св. М. не допринасят, според въззивния съд, за изясняване на спора, доколкото свидетелката не си спомня нищо във връзка с оспорената сделка. Въззивният съд е обсъдил и приетата техническа експертиза от 18.02.2022 г., установяваща, че пазарната стойност на имота се равнява на 11 066 лева, след намаление от 40% с оглед правото на ползване на наследодателката на ищцата. В прието допълнително заключение вещото лице е посочило, че пазарната стойност на имота към 2014 г. се равнява на 5 618,00 лева. Във второто допълнително заключение вещото лице е дало пазарна оценка, възлизаща на 20 968 лева към 2014 г., която след редукцията от 40% за запазеното право на ползване, се равнява на 12 581,00 лева. Обсъдено е и заключението на психиатричната експертиза, според което при С. не се установяват нито интелектуални, нито психотични болести (в смисъл на душевна болест), нито психоорганични прояви, които да са я лишавали от годност адекватно да осмисля интересите си и правилно да разбира и ръководи действията си по време на сделката за периода до 23.12.2014 г. Вещите лица са посочили, че от предоставената богата медицинска документация за освидетелстваната никъде не са намерили диагностично уточняване за психична болест. Посочили са, че поведението й с прехвърлянето може да бъде обяснено и с недобрите междуличностови отношения с нейните близки и роднини и закрила у друг човек, у когото тя намира защита и добронамереност. Въззивният съд е кредитирал изцяло посочената експертиза като компетентно дадена и при липса на каквато и да било предубеденост у вещите лица, които в съдебно заседание са защитили мотивирано и обосновано заключението си. Съдът е посочил, че доколкото приетата по делото многобройна медицинска документация е обсъдена в психиатричната експертиза, не се налага отделното й подробно коментиране от съда. Като се позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК, въззивният съд препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като посочил, че изцяло ги споделя. Споделил е и становището на районния съд досежно невъзможността на ищцата да брани интереса си чрез въвеждане на възражение за унищожаемост на сделката по реда на чл. 32, ал. 3 ЗЗД - възможност, каквато законодателят е предвидил единствено и само за ответник, бранещ се по иск за изпълнение на унищожаем договор, но не и за ищец, с оглед заобикаляне на предвидената в чл. 32, ал. 2 ЗЗД процесуална пречка. Въззивният съд не е възприел доводите във въззивната жалба досежно нищожността на договора поради противоречието му с добрите нрави, доколкото тези твърдения се изнасят за пръв път пред въззивната инстанция, което е в противоречие с процесуалния закон. Поради това, като несвоевременно наведени, не дължи произнасяне по тях. Съдът не е споделил и останалите възражения в жалбата, защото, на първо място, изцяло са концентрирани относно доказване твърдението за невменяемостта на прехвърлителката към момента на изповядване на сделката, а доказване на иска чрез установяването на подобно възражение е недопустимо, и на следващо място, за пълнота на изложението, защото не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Насочените към установяване твърдението на ищцата за наличие на предпоставките по чл. 27 ЗЗД гласни и писмени доказателства, както и технически и психиатрична експертизи, не установяват твърдяната унищожаемост на договора, дори да се приеме за допустимо доказването на такъв порок на сделката чрез възражение по реда на чл. 32, ал. 3 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че доказателствената съвкупност по делото не оборва доказателствената стойност на приетия по делото нотариален акт за покупко-продажба на спорния недвижим имот, с който наследодателката на ищцата се е разпоредила, а липсата на успешно проведено доказване на първата задължителна предпоставка - ищцата да е собственица на процесния имот, освобождава съда от обсъждането на останалите изискуеми предпоставки за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, поради което е формирал извод за неоснователност на исковата претенция. Постъпилата срещу така постановеното решение касационна жалба е процесуално допустима като редовна, подадена от надлежно легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационна проверка въззивен съдебен акт. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК поради липса на мотиви, превратна интерпретация и неправилна оценка на събраните доказателства, както и за недопустимост на съдебния акт - основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, без да излага мотиви в тази насока. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3-то ГПК. Без да поставя конкретен правен въпрос, сочи, че въззивната инстанция не се е съобразила и не е спазила решението, дадено в т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което тя е трябвало да следи за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, защото във въззивната жалба са били наведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, и е дължала даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, а тя не го е сторила. Сочи също така, че след като е преценила, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивната инстанция е следвало дори служебно, без да е сезирана с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Отново без да поставя конкретен правен въпрос, касаторът сочи, че въззивната инстанция не се е съобразила и не е спазила решението, дадено в т. 3 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, защото е била длъжна да събере доказателствата, които се събират от съда (експертиза, оглед и свидетелски показания), предвид наведени такива оплаквания, с надлежно поискани в срок доказателствени средства, за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, и защото тези доказателства са били релевантни и необходими. Ответниците по касация И. Г. Д. и Т. С. Д., чрез адв. Й. Т., оспорват жалбата като неоснователна; излагат и съображения за необоснованост на релевираните предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендират разноски за адвокатска защита. Ищцата по делото Е. Г. П. не е подала отговор. Като съобрази изложеното и обсъди доводите на страните, Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира, че не се обосновават предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Съображенията за това са следните: Съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. А съгласно т. 3 от тълкувания акт въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. От изложеното във въззивната жалба, подадена от Р. Г. К. и Е. Г. П. срещу неизгодното за тях първоинстанционно решение, а и от определение № 605 от 06.07.2023 г., постановено в подготвително заседание по чл. 267 ГПК, е видно, че в жалбата въззивниците не са се позовали и не са направили обосновано и конкретно оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения, изразяващи се в неизготвен, непълен или неточен доклад, неразпределена доказателствена тежест и недаване на указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК. При това съдържание на въззивната жалба и при позоваване на разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК и на т.т. 1 и 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд правилно е посочил, че за него не е възникнало задължение да се произнесе служебно. Съдът е обсъдил и доказателственото искане да бъде допусната повторна съдебно-оценителна или съдебно-икономическа експертиза, която да се извърши от лицензиран оценител с издаден сертификат от Камарата на независимите оценители с лиценз за оценителска правоспособност за сгради и жилищни имоти, и е счел, с оглед събраните по делото доказателства, че фактическата обстановка е напълно изяснена, поради което искането се явява неоснователно и е оставено без уважение, доколкото не са налице предпоставките за сочене на ново обстоятелство, нито на ново доказателство за него, нито на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, поради което и не са налице условията на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК. Посочил е и това, че поисканата с исковата молба техническа експертиза за установяване на пазарната стойност на спорния имот е допусната от първата инстанция, както и две допълнителни такива. Така постановеният отказ е в съгласие с разрешението, дадено в т. 3 на посочения тълкувателен акт. Доказателственото искане да бъдат допуснати сочени във въззивната жалба свидетели във връзка с психическото състояние на наследодателката, въззивният съд е оставил без уважение по съображения, че жалбоподателите са могли да поискат това наред с призоваването на останалите свидетели, посочени в исковата молба. Счел е, че искането е за събиране на доказателствено средство, което е могло да бъде посочено в срок в първоинстанционното производство и случаят попада в забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК. Намерил е за недопустимо и съставляващо съществено нарушение на посоченото процесуално правило произнасянето от въззивния съд по преклудирани възражения и събирането на доказателства, които страната е могла своевременно да заяви и представи в първата инстанция. Така извършените от въззивната инстанция процесуални действия не разкриват противоречие със задължителната съдебна практика, на която касаторът се позовава. А доколкото във въззивното решение няма констатация дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск да е неправилна, вследствие на което на страните да са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, за него не е възникнало задължението служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК), съобразно указанията в т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Не се констатира противоречие и с практиката на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК, според която разпоредба във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения (решение № 136 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г. на ВКС, IV-то г. о.). В разглеждания случай от записа във въззивната жалба, че за свидетелите въззивниците „били разбрали впоследствие, в хода на процеса, и не са им били известни преди това, нито на починалата по време на делото тяхна майка, която също приживе е имала множество здравословни причини, които са се отразили на нормалното им възприятие“, не може да се направи извод дали страната, въпреки че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи сочените доказателства, за да се приеме, че доказателственото искане е било допустимо, но неправилно не е допуснато от въззивния съд. Не са били представени и доказателства за причините, поради които въззивниците не са могли узнаят и посочат съответните доказателства до подаване на въззивната жалба. А след като искането за допускане на свидетели е оставено без уважение, то непроизнасянето от въззивния съд по искането за повторна съдебно-психиатрична експертиза, която да вземе предвид и показанията на посочените във въззивната жалба свидетели, не съставлява съществено процесуално нарушение, което да даде основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и в контекста на поддържаните оплаквания за неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Като предпоставка за допускане на касационното обжалване посоченото основание следва да се различава от общото понятие за неправилност, визирано в разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, т. е. такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона (когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Оплакванията на касатора за липса на мотиви, превратна интерпретация и неправилна оценка на събраните доказателства, за неправилно кредитиране на гласни доказателства и неправомерен отказ за допускане на поисканите във въззивната жалба свидетели и експертизи, не съставляват порок на въззивното решение от посочената категория. Въззивното решение не разкрива и пороците нищожност и недопустимост - чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК, за които касационната инстанция следи служебно. При този изход на спора претенцията за разноски на ответника по касация И. Г. Д. следва да бъде уважена за сумата 1 000 лева - заплатено в брой адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 19.04.2024 г., възражението за чиято прекомерност е неоснователно предвид правната и фактическа сложност на делото. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.