Определение № 121 от 02.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 961/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. А. Д. срещу въззивно решение от 08.03.2011 г. по въззивно гр.д. № 2142 /2010 г. на Варненския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение от 10.09.2010 г. по гр.д. № 12849 /2009 г. на Варненския районен съд, в частта, с която: са отхвърлени предявените от Н. А. Д. срещу [фирма] иск с правно основание чл.226,ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 428 лева месечно за периода от 13.03.2009 г. до 13.07.2009 г. (общо за шестте месеца в размер на 2,568 лева) и иск с правно основание чл.86 ЗЗД за присъждане на мораторна лихва върху това обезщетение за същия период от време в размер на 3,407.13 лева; производството е прекратено по предявения от Н. А. Д. срещу [фирма] иск с правно основание чл.226,ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 428 лева месечно за периода от 15.04.1998 г. до 13.03.2009 г. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Насрещната страна [фирма] оспорва допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК (в редакцията и от ДВ бр.100 /21.12.2010 г., в сила от същия ден съгл. пар.26 ПЗР ЗИДГПК) жалбата е недопустимаа в частта и срещу тази част от въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл.226,ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД за периоди от време от 13.03.2009 г. до 13.07.2009 г., които са оценяеми и в размери 2,568 лева и 3,407.13 лева - обжалваемият интерес на всеки един от тях във въззивното производство е под 5,000 лева), в тази част са налице предпоставките на чл.286,ал.1,т.3 ГПК за връщане на касационната жалба. Жалбата е допустима в частта и срещу тази част от въззивното решение, с което е потвърдено прекратяването на производството, т.к. в тази част обжалваното въззивно решение е постановено по отношение на оценяем иск, чийто обжалваем интерес във въззивното производство не е под 5,000 лева. В тази част въззивният съд е приел, че за посочени отделни части от периода спорът е разрешен със сила на пресъдено нещо и съгласно чл.299 ГПК има забрана за пререшаването му, а за други посочени отделни части има по-рано образувано и висящо съдебно производство със същите страни, на същото основание и и със същото искане, което е основание за прекратяване на производството по настоящото по-късно заведено дело съгласно чл.126,ал.1 ГПК. Жалбоподателят е извел следните въпроси: Дали ВКС не следва да присъжда обезщетение по чл.225,ал.1 КТ и без да е бил сезиран с такова искане от ищеца, т.к. тези обезщетения са замествали трудови възнаграждения, както е прието в решение № 87 / 1954 г. на ОСГК на ВС, съгласно което влиза в сила не само резолютивната част на решението, но и неговите мотиви, което е пояснено в смисъл, че влизат в сила тези мотиви, които поясняват диспозитива, които са главни; Дали няма общ елемент в основанието за обезщетение по чл.225 и чл.226 КТ. Тези въпроси не са обуславящи, не са предявени за разглеждане и не са разглеждани нито искове по чл.344,ал.1 КТ, нито по чл.225,ал.1 КТ, нито по чл.128,т.2 КТ. Дали при влязло в сила конститутивно решение, новото образувано дело е по смисъл на чл.124,ал.2 ГПК, който задължава съда със законова презумпция да бъде страна по влязлото в сила решение. Въпросът е неясен и не може да бъде уточнен, нито могат да бъдат уточнени отделни въпроси от отделни негови части, със съдържание, което да е обуславящо изхода от спора. Не е ясно какво конститутивно решение визира жалбоподателят; разпоредбата на чл.124,ал.2 ГПК от 2007 г. се отнася до допустимостта на осъдителни решения за повтарящи се задължения; разпоредбата на чл.124 от ГПК от 1952 г. (отм.) урежда задължението на съда да прикани страните към спогодба и не съдържа алинея втора; и двете разпоредби не съдържат законова презумпция, която да задължава съда да бъде страна по влязлото в сила решение. Следва да се обобщи, че всякакви въпроси, свързани с основателността на исковете, по отношение на които производството е прекратено като недопустимо поради приложението на чл.299 ГПК и чл.126,ал.1 ГПК, не са обуславящи изхода на спора. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са изведени въпроси, които да осъществяват основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от спора жалбоподателя няма право на разноски. Искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно за сумата 300 лева съгласно чл.7,ал.1,т.1,предл.1 НМРАВ. Воден от изложеното съдът