Определение № 24 от 09.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1856/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника (ищец по насрещния иск) Б. Ц. Я., чрез адв.Ж. С. от САК, срещу решение № 561/30.04.2025г. по възз.гр.д.№ 196/2025г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 260550/31.10.2024г. по гр.д.№ 10938/2018г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против „Инвестбанк“ АД, [населено място], насрещен осъдителен иск, с правно основание чл.57, ал.1 ЗПУПС (отм.), за сумата 526 085.19 евро, предмет на разпоредителни действия, извършени в периода 10.07.2009г.-30.03.2012г. от разплащателна сметка с IBAN [банкова сметка], чийто титуляр е касаторът,

В касационната жалба са релевирани преди всичко доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение (чл.281, т.2 ГПК), тъй като въззивният съд не е разгледал заедно и не е постановил общо решение по подадените от касатора въззивни жалби срещу решението по първоначалния иск и срещу решението по насрещния иск. Искането е за обезсилване на обжалваното решение и за връщане на делото на въззивната инстанция за разглеждане на двете въззивни жалби и за постановяване на решение по тях. Евентуално, касаторът поддържа, че решението е неправилно (чл.281, т.3 ГПК). Процесуалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за необсъждане на доказателствата по делото, поотделно и в тяхната съвкупност. Според касатора обжалваното решение противоречи на материалния закон, тъй като събраните по делото доказателства са неправилно съотнесени към приложимата правна норма. Релевира, че решението е и необосновано, тъй като при формиране на вътрешното си убеждение въззивният съд е допуснал грешки, породени от неспазване на правилата на формалната логика, опита и научното знание. Искането е за отмяна на решението. Претендира за присъждане на направените по делото разноски.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси, по които касаторът се позовава на ТР № 1/09.12.2013г. и ТР № 5/12.12.2016г. на ОСГТК на ВКС:

1. Представлява ли процесуално нарушение на съда неразглеждането и непроизнасянето по всички адресирани до него въззивни жалби в едно производство или такова процесуално действие е допустимо следствие от служебната преценка на въззивния съд, касаеща определянето на предмета на делото, с който е сезиран?

2. Нищожно или недопустимо е съдебно решение, с което въззивният съд е разгледал и се е произнесъл с решение само по едната въззивна жалба, като е пренебрегнала наличието на втора висяща въззивна жалба, позовавайки се на разпореждане на зам. - председателя на САС за образуване на делото?

3. Длъжен ли е въззивният съд, пред когото делото е висящо, при констатиране на втора въззивна жалба по делото, с която смята, че не е сезиран, да докладва делото отново на председателя на съда за насрочване на ново разпределение?

4. Съществува ли задължение за въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страната за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да се обоснове защо кредитира или не кредитира определени доказателства?

6. Представлява ли процесуално нарушение на съда постановяването на въззивно решение само по насрещния иск, без да е разгледан първоначалният иск с предявената срещу него въззивна жалба, и такова действие на съда накърнява ли правата и законните интереси на страната по делото?

7. Представлява ли процесуално нарушение на съда посочването на правната квалификация на предявения иск едва в решението по делото, вместо в доклада по делото, за да бъде доведена същата до знанието на страните?

8. Представлява ли процесуално нарушение на съда разглеждането на делото без участието на страната по делото, при условие, че същата е била в обективна невъзможност да вземе участие по делото, както и да ангажира процесуален представител и това обстоятелство е сведено до знанието на съда, разглеждащ делото?

9. Дописването на ръкописен текст в нотариално заверено пълномощно, без същият да е приподписан от упълномощителя, опорочава ли самото пълномощно и води ли до неговата недействителност?

10. Могат ли исканията на титуляра на сметката за усвояване на суми по кредита да бъдат заместени от самия платежен банков документ, подписан от пълномощник, приемайки, че тези искания са инкорпорирани в платежния документ?

11. Редовни ли са банкови документи, които са копирани от един и същи оригинал, като върху копието е добавена дата и подпис с химикална паста, което води до създаване на нови документи от банката кредитор, задължаващи сметката на титуляра й?

С писмен отговор насрещната страна, ищецът (ответник по насрещния иск) „Инвестбанк“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт П. С., оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Поддържа, че по първите три въпроса са неотносими посочените от касатора тълкувателни решения, съответно, че по тях не е посочена относима съдебна практика. Изтъква, че в случая насрещният иск не е предявен като евентуален, в която хипотеза единствено произнасянето по него би било обусловено от изхода по първоначалния иск, поради което неразглеждането на депозираните въззивни жалби в едно производство не опорочава въззивното решение, постановено по едната от тях. По четвъртия, петия и седмия въпроси намира, че отсъства противоречие с посоченото от касатора ТР № 1/2013г., тъй като въззивната инстанция е обсъдила всички доводи и възражения във въззивната жалба и отговора. По осмия въпрос поддържа, че не са налице нито общата, нито допълнителната предпоставка за допускане на обжалване, тъй като въпросът не е от значение за изхода по насрещния иск и не е посочена относима съдебна практика. По релевираните материалноправни въпроси намира, че не отговарят на общото основание за допускане на обжалване, тъй като предполагат обсъждане на конкретни факти и доказателства по делото, същевременно, по тях е неотносимо посоченото от касатора ТР № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че не е обосновано приложното поле на основанието „очевидна неправилност“ и такава не може да бъде констатирана пряко от мотивите.

Съставът на I т.о., след като прецени доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Първоинстанционното производство, гр.д.№ 10938/2018г. на Софийски градски съд, е образувано по предявения от „Инвестбанк“ АД, [населено място], против Б. Я. по реда на чл.422 ГПК установителен иск за вземане, с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ, за сумата 511 292 евро, частично претендирано от дължимата главница по договор за банков кредит овърдрафт на физическо лице срещу ипотека № 029-08ОКФЛ от 21.07.2008г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 46754/2013г. на СРС.

С отговора на исковата молба е предявен насрещен осъдителен иск, с който се търси реализиране на отговорността за „Инвестбанк“ АД, [населено място], за неразрешени платежни операции с парични средства в общ размер 526 085.19 евро от банкова сметка в евро в „Инвестбанк“ АД с титуляр ответника в периода 10.07.2009г.- 30.03.2012г., като се поддържа, че са извършени от неупълномощени лица и без правно основание

С решение № 345 от 15.01.2020г. по гр.д.№ 10938/2018г. на СГС е разгледан и уважен първоначалният иск. По подадената срещу него въззивна жалба от Б. Я. е образувано възз.гр.д.№ 414/2021г. на Софийски апелативен съд. С протоколно определение № 1439/31.05.2022г., след като е констатирано, че е висящо първоинстанционното производство по предявения насрещен иск, след като разпореждане № 1229/15.01.2020г. за оставянето му без разглеждане е отменено с определение № 402/10.02.2021г. по възз.ч.гр.д.№ 307/2021г. на САС, съставът на апелативния съд е прекратил въззивното производство и е върнал делото на първата инстанция за продължаване на производството по насрещния иск.

В изпълнение на дадените указания първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по насрещния иск с решение № 260550/31.10.2024г.. Срещу него е подадена въззивна жалба от Б. Я..

По образуваното възз.гр.д.№ 196/2025г. на Софийски апелативен съд е разгледана и е постановено решение единствено по подадената въззивна жалба срещу срещу решение № 260550/31.10.2024г. по гр.д.№ 10938/2018г. на СГС. Налице е пропуск за разглеждане и произнасяне по въззивната жалба на Б. Я. срещу решение № 345 от 15.01.2020г. по гр.д.№ 10938/2018г. на СГС.

За да постанови сега обжалваното въззивно решение, съставът на апелативния съд е приел за установено и безспорно, че между страните по делото е сключен договор за разплащателна сметка от 29.09.2008г., по силата на който Б. Я. е бил титуляр на банкова разплащателна сметка в евро с IBAN [банкова сметка]. Приел е, че посочената банкова сметка е била открита при сключването на договор за кредит овърдрафт на физическо лице срещу ипотека с № 029-08-ОКФЛ от 21.07.2008г. и е за ползване на паричните суми от овърдрафта (чл.2, ал.2 от договора за кредит). Относно представеното по делото с допълнителната искова молба на „Инвестбанк“ АД пълномощно, с нотариална заверка на подписа на Б. Я. от 24.09.2008г., с което той упълномощава Н. З. да го представлява, включително пред „Инвестбанк“ АД, с правото да внася парични средства за захранване на сметките му, да оперира с тях (тегли, нарежда, прехвърля и др.), включително да ги закрива, с дописан в него ръкописен текст „открива нови банкови сметки без ограничение по условията“, оспорен от Б. Я., въззивният състав е споделил извода на първата инстанция, че с пълномощното е учредена представителна власт в полза на Н. З. спрямо „Инвестбанк“АД единствено в обема, очертан с печатния текст на пълномощното. Въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че процесните платежни операции са наредени от платеца (титулярът на платежната сметка по см. на § 1, т.20 от ДР на ЗПУПС), чрез изрично упълномощеното от него лице, оторизирано да извършва разпореждания по сметката посредством представеното в банката пълномощно. Въз основа на заключението на съдебно-графическата експертиза по делото е установил, че платежните нареждания за процесните банкови операции с парични средства от банковата сметка на Б. Я. са подписани от неговия пълномощник Н. З., следователно сумата за главницата в претендирания с насрещния иск размер не е установено да е усвоена от трето лице. Направен е извод, че процесните платежни операции не са неразрешени по см. на чл.57, ал.1 ЗПУПС(отм.), а сумите, предмет на банковите операции, не са усвоени неправомерно и без правно основание, а - по силата на изрични волеизявления на надлежно упълномощеното от платеца лице. Относно извършеното от Б. Я. позоваване на липсата на писмени искания за усвояване на сумите въззивният състав е споделил извода на първата инстанция, че уговореното в чл.2, ал.1, т.1 от договора за кредит овърдрафт условие е предвидено за усвояване на суми по кредита и е в интерес на банката, с оглед осигуряване на налични парични средства – при касовите операции, съответно на действия по трансфера – при безкасовите операции, а не е условие за разпореждане със средства по процесната банкова сметка. Приел е, че наличието на разпоредителни документи, подписани от пълномощника, означава, че искане, макар и не писмено, е отправено от пълномощника на титуляра до банката. Същевременно е посочено, че искането за усвояване на сумите по процесната сметка е инкорпорирано в самия платежен банков документ, подписан от пълномощника, тъй като платежен документ не би бил издаден, ако пълномощникът не е поискал това.

Направен е извод, че, тъй като пълномощното е валидно и дава правомощия на упълномощеното лице да се разпорежда с паричните средства от банковата сметка на титуляра, извършените по искане на пълномощника банкови операции са валидни и пораждат правни последици за упълномощителя. По тези съображения е споделен крайният извод, че отсъства основание за ангажиране на отговорността на банката за тези разпоредителни действия.

При дължимата служебна проверка и на въведените в касационната жалба доводи не се констатира вероятност въззивното решение да е нищожно и/или недопустимо. Противно на поддържаното от касатора, не се отразява на допустимостта на въззивното решение пропускът на въззивния съд да разгледа и да се произнесе с решението и по двете въззивни жалби. Касае се за непълнота на въззивното решение, която може и следва да бъде преодоляна по съответния процесуален ред.

Извън хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият, вторият, третият и шестият въпрос са израз на поддържаната от касатора теза, че пропускът на въззивния съд да разгледа заедно и да се произнесе с решение по двете въззивни жалби опорочава въззивното решение. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по тях произтича от липсата на въвдедената допълнителна предпоставка, тъй като посочената от касатора съдебна практика е неотносима.

Не се констатира отклонение от формираната съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК на даденото разрешение по четвъртия и петия въпрос, които са процесуалноправни и са свързани с правомощията на въззивната инстанция. Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, приемайки въз основа на доказателствата по делото, че всички платежни документи са подписани от пълномощника на ищеца. Правилността на тези изводи не може да бъде проверявана в производството по допускане на обжалване, а е предмет на същинския касационен контрол, в случай, че такъв бъде допуснат.

Отнесен към правомощията на въззивния съд, седмият въпрос е некоректно зададен, тъй като изрично с разпореждането в производството по чл.267 ГПК въззивният съд се е произнесъл по оплакването във въззивната жалба относно дадената от първата инстанция правна квалификация, приемайки го за неоснователно.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по осмия въпрос произтича от това, че е относим към проиводството по разглеждане на първоначалния иск, по който първата инстанция се е произнесла с отделно решение, съответно въпросът не е свързан с производството по разглеждане на насрещния иск, във връзка с който е постановено сега обжалваното въззивно решение.

Останалите въпроси са фактически, доколкото изискват проверка на фактите и обстоятелствата по делото, и касаят пряко правилността на решението, която е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.

Не е налице приложното поле на основанието „очевидна неправилност“. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо тя да е установима пряко от самите мотиви на акта. Очевидно неправилен е съдебният акт, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, приложена е несъществуваща или отменена норма или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност, поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай не са въведени доводи за обосноваване на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и от мотивите на обжалваното решение не се установява наличие на някоя от изведените от практиката на касационния съд хипотези на очевидна неправилност.

По тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на този изход на спора на касатора не са дължими разноски. В негова тежест се присъждат, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, направените от насрещната страна разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба, които се определят в размер на 100лв.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: