Определение № 438 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2773/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2890/02.05.2019 година, подадена от С. П. М., против решение № 47/22.03.2019 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 121/2019 година. С обжалваното решение на Окръжен съд Сливен е потвърдено първоинстанционното решение № 1485/20.12.2018 година на Районен съд Сливен, постановено по гр. д. № 55/2018 година, с което е отхвърлен предявеният от С. П. М. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието София (ГДИН София) положителен установителен иск за признаване за установено, че М. има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа за периода от 01.01.2003 година до 30.06.2014 година, поради погасяване на правото на ползване по давност. В подадената от С. П. М. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието София иск да бъде уважен така както е предявен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Сливен по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието София не е подал отговор на жалбата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. С. П. М. е била уведомена за обжалваното решение на 27.03.2019 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 2890/02.05.2019 година, като е подадена по пощата на 30.04.2019 година, а дните от 26.04.2019 година до 29.04.2019 година, включително са неприсъствени. Поради това и предвид разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен Сливен е приел, че по делото било установено, че С. П. М. била държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през периода от 01.01.2013 година до 30.06.2014 година заемала длъжността „надзирател“ в Затвора [населено място] към ГДИН София. Съгласно разпоредбата на чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР работата извън редовното работно време се компенсирала с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. В ЗМВР подобна разпоредба за компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен платен годишен отпуск не била предвидена. За отношенията между страните през процесния период се прилагали разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР и съответните подзаконови нормативни актове. По неуредените в тези специални закони въпроси се прилагали разпоредбите на ЗДСл, по силата на § 1а от ЗРЗМВР , към който чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС препращал по неуредените въпроси, съответно след отмяната й от 01.01.2011 година-по аналогия (чл. 46, ал. 2 от ЗНА). Предмет на иска било да се установи правото на компенсация на положен от М. извънреден труд над 50 часа за тримесечен период с допълнителен отпуск, т. е. да се установяло дали били налице предпоставките за такава компенсация, след което да се определи и точната продължителност (брой дни) на този отпуск. Безспорно обуславящия въпрос (той бил спорен пред районния съд, но не бил въведен като такъв във въззивното производство) бил положен ли е от ищцата труд извън редовното работно време, каква е неговата продължителност и има ли такъв над 50 часа на тримесечие. Предмет на делото (противно от заявеното от М. във въззивната й жалба) не било правото на ползване на допълнителния отпуск (предполагало безспорно установено такова), а установяване на предпоставките за възникването му като компенсация на положен извънреден труд. Пред първоинстанционния съд страните спорели и по обуславящия го въпрос-положен ли е бил въобще извънреден труд, а не дали и кога ищцата да ползва този отпуск, чието възникване работодателят оспорвал. С оглед предмета на спора, въззивният съд намирал, че същия имал имуществен характер. Съгласно разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл имуществените спорове се предявявали в три годишен срок по общия исков ред. Затова максималния общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто бил и този спор, бил три години. Положения извънреден труд, който следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период от 01.01.2003 година до 30.06.2014 година бил погасен по давност, тъй като исковата молба била подадена на 05.01.2018 година. С оглед изложените във въззивната жалба съображения за неприложимост на института за погасителна давност по отношение на установителните искове, въззивният съд намирал, че разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл не съдържала ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на иска (на търсената защита). Разпоредбата визирала всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и била приложима за всички видове искове относно тях. Предвид на това въззивният състав намирал, че исковата претенция изцяло била погасена по давност, с оглед разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл и като такава била неоснователна и следвало да се отхвърли. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. П. М. е направила искане въззивното решение на Окръжен съд Сливен да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това погасяват ли се по давност установителните искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване на съществуването на субективни граждански права; за това какъв е видът на субективното трудово право на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 229, ал. 9