Определение № 60411 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2308/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2510/19.03.2021 г. на И. Б. Ч., [населено място], чрез пълномощника му адвокат К. Г. А. срещу въззивно решение № 36/09.02.2021 г. по гр. д. № 770/2020 г. на Окръжен съд - Благоевград. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Ако при проверка на данните за собствеността, извлечени от кадастралните планове и разписните списъци към тях се установи, че за един имот няма записан собственик и същият представлява необработваема земя, то този имот станал ли е държавна собственост по смисъла на чл. 6 /отм./ ЗС; 2. Ако се установи, че един имот представлява държавна собственост по смисъла на чл. 6 /отм./ ЗС приложима ли е забраната на чл. 86 ЗС и чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ за придобиването му по давност. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на решение № 2/22.04.2019 г. по гр. д. № 326/2018 г. на ВКС, I г.о., както и на решение № 321/14.10.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, I г.о. Ответниците по касация П. И. Т., К. И. С. и Ю. И. Г., чрез пълномощника си адвокат И. Г. К., са подали писмен отговор, в който твърдят, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване,като оспорват жалбата и по същество. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С решение № 52/02.07.2020 г. по гр. д. № 2446/2019 г. на ВКС е отменено решение № 201/16.01.2019 г. по гр. д. № 497/2018 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е обезсилено в обжалваната част решение № 1025/2018г. по гр.д.№383/2016г. на РС-Гоце Делчев и е прекратено производството по делото. ВКС е постановил връщане на делото за ново разглеждане. Приел е, че правният интерес на ищците от отрицателния установителен иск не може да бъде отречен по съображения, че към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ спорният имот е бил държавна собственост на основание чл. 6, предл.2 ЗС /редакция ДВ, бр. 92/1951 г./. Общината не е въвела възражения срещу правния интерес, свързани с разпоредбата на чл. 6, предл.2 ЗС, а и по делото няма данни държавата да се е позовала на това придобивно основание и да е съставила акт за държавна собственост за този имот, поради което съдът не може служебно да разсъждава за тази пречка за придобиване на имота по давност от ищците. Изводът, че имотът попада в държавния поземлен фонд, противоречи на правното основание, на което се е позовала ответната община в съставения акт за частна общинска собственост - чл. 19, ал. 1 и, ал. 3 ЗСПЗЗ. Съставеният акт за общинска собственост е правна пречка за ищците да се снабдят с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка и това определя правния им интерес от отрицателния установителен иск. При новото разглеждане е постановено обжалваното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1025/2018 г. по гр. д. № 383/2016 г. на РС - Гоце Делчев в частта, с която е признато за установено по отношение на община Гоце Делчев и И. Б. Ч. че община Гоце Делчев не е собственик на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 3 ЗСПЗЗ на 146.90 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-71 от 02.10.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], област Б., м. „Б.“, с площ от 279 кв. м., и съответно - И. Б. Ч. не е собственик на същия имот, тъй като го е придобил от лице, което не разполага със собственически права. Въззивният съд е приел за установено, че ищците и техният наследодател И. Т. са владели процесните 146, 90 кв.м. от имот с № ***. в продължителен период от време, поради което в тежест на ответниците е да установят несъмнено, че първият ответник - община Гоце Делчев, е придобил правото на собственост върху имота по способ, който изключва заявените от ищците права. Ответниците не са установили, че имотът е бил включен в ТКЗС или отнет, или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, поради което не може да се приеме, че този имот е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и не е бил заявен за възстановяване. Имотът е с много стръмен наклон, който не е позволява неговата механична обработка, поради което е заснет като необработваема земя още по стария картен материал от 1959 г., към която година масовизацията на земеделски земи е била приключила. Той не е получил съответен номер в картите и плановете, както са номерирани останалите земеделски имоти в същата местност. Определянето на имота като земеделска територия по горскостопанските карти от ЛУП е ирелевантно, тъй като определянето на имотите по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ се извършва въз основа на данните от картата на възстановената собственост и регистъра на имотите към нея, а не въз основа на данните, отразени в лесоустройствения план или проект. По делото е установено, че имотът е владян в реални граници от посочените физически лица, през периода от 1968 г. до днес. Не са представени никакви доказателства за внасяне на имота от наследодателя на ищците в ТКЗС. Няма данни и да е искано възстановяване на правото на собственост върху имота по реда на ЗСПЗЗ. В справка на СГКК-гр. Б. за поземлен имот № ***, в площта на който първоначално са били включени и процесните 146, 90 кв.м., е отразено, че имотът е бил записан в собственост на община Гоце Делчев, въз основа на Решение на ПК по чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ, каквото не се твърди да съществува и не е представено по делото. В случая не намира приложение и нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, отменяща действието на изтеклата до 21.11.1997 г. придобивна давност, респ. неприложима е и забраната по чл. 86 ЗС, включително и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 г., за придобиване по давност на държавни и общински имоти. За имота не намира приложение и наложеният мораториум с § 1 от ЗИД на ЗС /ДВ. Бр. 46/2006 г./, продължен до 31.12.2022 г. Ответникът община Гоце Делчев, не е собственик на имота на основание чл. 19 от ЗСПЗЗ, тъй като той е собственост на ищците на основание давностно владение, каквото е могло да тече в тяхна полза, доколкото имотът не е внасян в ТКЗС, нито е одържавяван. Община Гоце Делчев не се легитимира като собственик и на основание акт за частна общинска собственост № 1764/24.08.2015 година, вписан при службата по вписванията вх. рег. № 2900 от 25.08.2015 година, тъй като актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностното лице по ред и форма, определен в закона / чл. 5, ал. 2 ЗОС /, с който общината удостоверява възникване на право на собственост, без актът за общинска собственост да има правопораждащо действие / чл. 5, ал. 3 ЗОС /. След като по делото не е доказано, че имотът е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не е бил своевременно заявен за възстановяване и като такъв е станал общинска собственост, както и спазването на предвидените в закона предпоставки за това, то липсва основание за включване на процесния имот в земите по чл. 19 ЗСПЗЗ. Следователно собствеността върху същия не може да стане собственост на община Гоце Делчев на основание чл. 19, ал. 1 и, ал. 3 от ЗСПЗЗ, вр. чл. 45 ППЗСПЗЗ. След като община Гоце Делчев не е собственик на процесния имот, следва да се приеме, че ответникът Ч. е закупил имота от несобственик, поради което не е придобил права върху него. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поставените от касатора въпроси относно придобиването на недвижим имот от държавата на основание на чл. 6 /отм./ ЗС и приложимостта в този случай на уредената в чл. 86 ЗС и чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ забрана за придобиване на такъв имот по давност не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Тези въпроси се отнасят до наличието за ищците на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за процесния имот, с оглед възможността последните да го придобият по давност, отричайки правата на ответниците. С първото касационно решение на ВКС делото е върнато за ново разглеждане като е прието, че ищците разполагат с правен интерес от предявяване на иска, доколкото общината не е въвела възражения срещу правния интерес, свързани с разпоредбата на чл. 6, предл. 2 ЗС, а и по делото няма данни държавата да се е позовала на това придобивно основание и да е съставила акт за държавна собственост за този имот. Освен това изводът, че имотът попада в държавния поземлен фонд, противоречи на правното основание, на което се е позовала ответната община в съставения акт за частна общинска собственост - чл. 19, ал. 1 и, ал. 3 ЗСПЗЗ, тъй като това основание предполага към момента на образуване на ТКЗС имотът да е бил собственост на частно лице, което не е поискало възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, поради което общината е управлявала този имот и е станала негов собственик след влизане в сила на плана за земеразделяне и картата на възстановената собственост. Дадените с отменителното решение на ВКС задължителни указания относно прилагането и тълкуването на закона, е съобразено от въззивния съд, който е приел, че ищците разполагат с правен интерес от предявяване на процесния отрицателен установителен иск, поради което следва да се произнесе по съществото на правния спор. Решаващите му изводи по същество са, че не са установени фактите, обуславящи фактическия състав от нормата на чл. 19 от ЗСПЗЗ, поради което имотът е запазил статута си на частна собственост и е владян в границите, в които се ползва за зеленчукова градина и достъп до [улица].19.6 и към настоящия момент. Ето защо в случая не намира приложение и нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, отменяща действието на изтеклата до 21.11.1997 г. придобивна давност, респ. неприложима е и забраната по чл. 86 ЗС, вкл. и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 г., за придобиване по давност на държавни и общински имоти. За имота не намира приложение и наложения мораториум с § 1 от ЗИД на ЗС /ДВ. бр. 46/2006 г./. При това положение не може да се приеме, че въпросите са обусловящи изхода на делото, поради което не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касация. За пълнота следва да се посочи, че липсва и противоречие с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС, тъй като същата е постановена при различна фактическа обстановка и няма отношение към настоящия правен спор. Освен това твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано, тъй като в изложението не са изложени съображения относно значението на въпроса за развитието на право и точното прилагане на закона. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът И. Б. Ч. следва да да заплати в полза на П. И. Т., К. И. С. и Ю. И. Г. сторените съдебни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Видно от представения от ищците договор за правна защита и съдействие общият размер на договореното адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от 600 лева, от която 200 лева са били заплатени в брой при сключване на договора. Съгласно т. 1 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начин на плащане - ако е по банков път, следва да се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Ето защо, с оглед доказания размер на заплатеното по договора адвокатско възнаграждение, в полза на ищците следва да бъде присъдена сумата от 200 лева – разноски по делото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.