Определение № 3657 от 14.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1256/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на П. К. В. срещу определение № 275 от 18.02.2025 г. по в. ч. гр. д. № 102/2025 г. на Плевенския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 5378 от 27.12.2024 г. по гр. д. № 2997/2024 г. на Плевенския районен съд за прекратяване на производството по предявения от жалбоподателя срещу К. П. К. и К. М. М. иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 14 000 лева и изпращане на делото по подсъдност на Административен съд [населено място].

Съгласно мотивите към обжалваното определение, въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е за обезщетение неимуществени вреди, причинени му от действията и бездействията на ответниците - полицейски служители, изразяващи се в превишаване на техните правомощия и нехуманно отношение, като е акцентирано на обстоятелството, че ищецът е бил задържан и спрямо него са използвани физическа сила и помощни средства. Съдът е приел, че се касае за административна дейност, осъществена от служители на МВР, поради което искът за обезщетение за вредите от тази дейност е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и се разглежда по реда, установен от АПК, като надлежен ответник в разглеждания случай е Областната дирекция на МВР [населено място]. Посочил е и това, че по силата на чл. 216, ал. 2 ЗМВР полицейските служители притежават функционален имунитет, поради което не носят отговорност по чл. 45 ЗЗД за вреди, причинени с незаконни действия/бездействия при или по повод изпълнение на своите служебни задължения, като случаят не попада в изключенията, предвидени в чл. 216, ал. 3 ЗМВР, а насочването на иска срещу ненадлежни ответници представлява нередовност на исковата молба, която следва да се отстрани от компетентния съд, който следва да извърши и преценка дали е налице процесуална пречка по смисъла на чл. 299 ГПК за разглеждането на исковата претенция (предвид наличието на влязло в сила решение по адм. д. № 148/2022 г. на Административен съд- Плевен по иск на П. К. В. срещу Областната дирекция на МВР [населено място]).

Ищецът П. К. В. е подал частна касационна жалба с искане обжалваното въззивно определение да бъде отменено като неправилно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Законосъобразно и допустимо ли е съдът да преценява формата на вината на деянията на държавни служители - полицаи, описани в исковата молба, преди началото на съдебното дирене или това е въпрос по същество на спора;

2. Когато деянията на държавни служители - полицаи, извършени при или по повод изпълнение на служебните им задължения, са умишлени, носят ли същите персонална имуществена отговорност за причинените от тях вреди.

Като основания за допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с определения на състави на ВКС, конкретно посочени, и с позоваване в частната касационна жалба на Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС; поддържа и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

В писмен отговор ответниците поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

При произнасяне по допускането на касационно обжалване настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че частната касационна жалба е допустима като в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и изхождаща от легитимирана страна, като касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК поради възникнало съмнение за допустимостта на обжалваното въззивно определение - дали потвърденият с него първоинстанционен съдебен акт подлежи на обжалване. В тази насока съдът приема следното:

Подведомствеността е компетентността на даден орган да издаде държавен акт по определени въпроси.

В разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ГПК подведомствеността е уредена като компетентност на съдилищата да разглеждат всички граждански дела, като по този начин се изключва компетентността на другите учреждения, т. е. на несъдебните органи да се произнасят по посочената материя. Спор за подведомственост по смисъла на чл. 16 ГПК може да възникне между съд и друго учреждение, т. е. несъдебен орган, а не между различни съдилища, например между държавен и арбитражен съд. Компетентен да се произнесе по такъв спор е Върховният касационен съд. От това тълкуване следва извод, че определение на въззивен съд, с което е потвърдено първоинстанционно определение за прекратяване на дело пред гражданския съд и изпращането на спора за разглеждане от административен съд, каквато е разглежданата в настоящия случай хипотеза, не е спор за подведомственост по смисъла на чл. 15, ал. 1 ГПК, поради което за такъв случай е неприложимо разрешението, дадено в т. 9в на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което определението, което решава въпроса за подведомствеността, подлежи на въззивно и касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Обжалваният въззивен съдебен акт не е определение относно подсъдността на спора по смисъла на чл. 121 ГПК, който има предвид разпределянето на делата вътре в системата на общите съдилища като родова, местна и функционална подсъдност, и което подлежи на въззивно и касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съгласно приетото в т. 9в на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. То не е и определение по чл. 122 ГПК, с което се определя съдът, компетентен да разгледа иск, предявен пред общия съд, а и определението по чл. 122 ГПК не подлежи на обжалване съгласно т. 9в на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционният съдебен акт, с който производството се прекратява пред гражданския съд и делото се изпраща за разглеждане от административен съд, макар да е пречка за развитието на производството пред сезирания съд, не подлежи на въззивно и касационно обжалване, защото с него се създава предпоставка за развитието на спор за компетентност между граждански и административен съд, който ще възникне в случай, че административният съд повдигне препирня за подсъдност (съгласно мотивите към ТП № 1/29.09.2016 г. по тълк. д. № 1/2015 г. на О. от ГК и ТК на ВКС и О. от І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС спорът за компетентността на граждански или административен съд да разреши конкретно дело е спор за подсъдност, а не за подведомственост). Тази препирня съгласно чл. 135, ал. 5 АПК е отнесена в компетентността на съдебен състав, включващ трима представители на Върховния касационен съд и двама представители на Върховния административен съд, чийто акт е задължителен и за двете спорещи съдилища, дори и да се приеме обжалваемост на първоинстанционния съдебен акт на гражданския съд по реда на инстанционния контрол, включващ въззивно и касационно обжалване, и приключващ с постановяване на акт на тричленен състав на ВКС. Поради това доводът, че с изключването на обжалваемостта в случай като разглеждания заинтересованата страна бива лишена от възможността да обжалва определението на общия съд във връзка с подсъдността, не може да наложи извод в обратния смисъл, а именно за допустимост на обжалването.

Изложеното налага да се приеме, че обжалваното определение, с което въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу неподлежащ на обжалване първоинстанционен съдебен акт, е недопустимо и подлежи на обезсилване, а делото - на прекратяване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.